Пол Стайгър: Държим жива мечтата да направиш "голямата история"

ProPublica замени част от загубената заради медийната криза разследващата журналистика, но и измисли нови начини за правене на разследваща журналистика, които може би нямаше да се появят още много години, ако ние не се бяхме появили на терен. Промяната в медийната среда има своите положителни и отрицателни страни и от гледната точка на загубените работни места отрицателните до този момент са повече от положителните. В дигиталния свят е по-лесно да започнеш нещо стига да разбереш, че рекламната част от вестникарския бизнес е тежко повредена. За някои медийни бизнеси може и да сработи, Politico например, но няма да можеш да накараш рекламата да проработи като модел на финансиране в повечето случаи. Медийният успех може да дойде от млади хора или дори от по-стари опитни журналисти, ако могат да намерят финансиране или дори само добра идея, с която да започнат. Ако в медийния пазар оперира организация като ProPublica, която може да им помогне в ключов момент или ако са налице хората, които финансират ProPublica, можеш да постигнеш и спирала нагоре, не само към дъното.

Какви иновации в разследващата журналистика въведе ProPublica и как структурата и начина на финансиране на платформата й позволяват да извършва и разраства тази дейност?

Едно от нещата, които знаех много добре, когато започвахме, е, че най-голямото предизвикателство ще бъде да накараме хората да ни четат. До този момент все пак не съществувахме. Тъй като щяхме да се издържаме от дарения, нямаше нужда да се тревожим дали разследванията ни ще правят пари, но за да имат въздействие, трябваше да се четат. Методологията, която измислих, беше да си съдействаме с други медии и да даваме текстовете си безплатно, но ексклузивно за определено време на важни за посланието на статиите медии.

Подходът на други организации с нестопанска цел беше да публикуват доклад с препоръки и да свикат пресконференция, на която да ги представят - новинарските агенции пускат дописки от по 600 думи, може би някой по-голям вестник ще пусне статия на 17-та стр., която в крайна сметка никой няма да прочете. Но ако дадеш ексклузивно разследване на по-известна медиа или на медиа с особено влияние сред публиката, която искаш да достигнеш, за някакъв срок, те ще го сложат на първа страница. Това е психологията на ексклузивните материали в журналистиката. Текст на първа страница в много четена медиа просто има много по-голяма вероятност да окаже реално въздействие от 20 по-кратки статии на 14-ти разтвор.

Това, което наистина ни помогна рано в живота на ProPublica, е, че някои от най-големите и уважавани новинарски организации в Америка решиха да рискуват с нашите текстове. New York Times сложиха един от текстовете ни на първа страница. Вторият текст, който използваха от нас, беше на корицата на неделното им списание, което е една от най-добрите платформи в САЩ. Това беше вторият най-дълъг текст, който някога са пускали в списанието, и спечели и "Пулицър", и националната награда за списание (още позната като награда "Ели") - става дума за двете най-престижни награди в гилдията. Washington Post започна също да използва наши разследвания. С всеки следващ материал на ProPublica публикуван във видна медиа, ставаше по-лесно да пласираме следващия.

Едно от нещата, които открихме почти случайно, е, че ние имахме много по-голям екип за данни от повечето медии. Вместо един човек имахме 6 или 7. Така се беше получило, че няколко едновременно попаднаха в ръцете ни от други медии. Започнахме да правим не само текстовете си, но и базите си с данни публични.

Например рецесията удари съвсем в началото на мандата на Барак Обама и беше прокаран пакет за стимулиране на икономиката на стойност стотици милиарди долари. Нашите хора създадоха база данни с всеки договор, спечелен по този пакет, изолирани по община, в която е спечелен договорът. Това, което стана, е, че работещите в средни и малки медии, малки местни телевизии и радиа например или средноголеми вестници откриваха, че спечелилият договора да се построи нов хангар за местната пожарна е зет на кмета. Нямаше никакъв начин журналист на ProPublica да открие подобни "игли в сеното", но репортер в местен вестник, който изследва единствено общините, които са важни за него, ще го види с голяма червена удивителна и ще напише статия за това. По този начин започнахме да виждаме статии на първа страница с различно въздействие от това, което публикация в национална медиа може да има. Една статия в AP на национална тема, като "създадена е нова ваксина за коронавируса" например, ще бъде препубликувана от всички. С ProPublica обаче можем да изолираме въздействието от материала до болниците в региона на циркулация на даден вестник например, което прави текстовете много по-значими.

В други интервюта сте описвали ProPublica повече като мрежа и хъб за разследвания, а не като традиционна редакция. Как развихте мрежата си?

Преди няколко години млада журналистка от Daily News, едно време таблоидът с най-голяма циркулация в САЩ, беше открила наистина брутален казус в Ню Йорк. Полицаите и прокурорите злоупотребяваха с лошо написан закон, който им разрешаваше да изселват хора от домовете и апартаментите им на улицата, ако полицаите вярваха, че жилището се използва за престъпна дейност - проституция или наркотици. Всичко, от което се нуждаеха по този закон, беше клетвена декларация от полицаите, одобрена от съдия, с която гони нечия майка на улицата, защото децата й го използват, за да продават наркотици или защото подозират, че това се случва. Или пък не харесват въпросните младежи. Журналистката отишла при редакторите си и им обяснила, че е довела разследването докъдето може да стигне сама, но медиата няма капацитет да го продължи. Хрумва й да помоли ProPublica за помощ и съдействие и, слава богу, шефовете й се съгласили. Тя дойде при нас, редакторите ни направо подскочиха от ентусиазъм и назначиха няколко души да работят по статията. Съвместната работа на журналистите произведе разследване, което излезе като тема на броя на корицата на New York Daily News. Въпреки финансовите си проблеми таблоидът има огромно влияние в политическата общност в Ню Йорк и заобикалящия го окръг. Ако ние бяхме пуснали текста сами, щеше да му отнеме седмици да набере инерция. Когато е на корицата на Daily News, общинският съвет преобърна този закон и му наложи куп ограничения практически мигновено. Разследването спечели "Пулицър" за обществени заслуги.

Нашата редакция измисли формула как да дублираме подобни успехи и как да ги финансираме. Ние пускаме заявка за местни медийни организации, които имат идеи за страхотни разследвания, за които се нуждаят от помощ. Ние им даваме част от парите, които събираме от дарения, за да им позволим да заменят редовните новини, които техният журналист или журналисти биха покривали, ако не работеха по голям проект с нашите журналисти и експерти по данни. В годината след разследването за полицаите в Ню Йорк местен вестник в Аляска се възползва от програмата ни - оказа се, че щатът практически няма останали полицаи, а голяма част от тези, които работеха там, имаха криминално досие. В резултат изнасилванията, кражбите с взлом и редица други престъпления бяха тотално извън контрол в Аляска. Ние предоставихме помощ на медиата и в крайна сметка се стигна до още един "Пулицър" за обществени заслуги. Тогава имахме сигурно над 100 кандидати, от които бяхме избрали колкото можехме да си позволим. Реакцията на спонсориращата ни общност беше "Защо се спирате на 7 или 10, можем ли да удвоим броя разследвания? Ще ви дадем повече от двойно повече пари." Разбира се, мениджмънтът ни се съгласи. Сега мисля, че сме стигнали до 21 такива проекта годишно.

Не е като да сме решили проблемите на местната журналистика - в Америка те са огромни. Това, което правим, е да държим будна и жива мечтата да направиш "голямата история", която едно време хората в тези малки медии са имали шанса да напишат, но в последно време едвам успяват да поддържат вестника над водата, камо ли да правят големи, скъпи и времеемки разследвания.

Мислите ли, че в по-малки медийни пазари публичното финансиране за журналистика в обществена полза може да минава през държавата или организации като ЕС и дали има механизми, които могат да минимизират рисковете те да влияят върху съдържанието?

Разбира се, има проблеми с това държавата да финансира медии в обществен интерес, чиято работа все пак е да разследват злоупотребите с власт и да държат властите отговорни. Концептуално обаче има механизми. Нещо, което е работило с поколения в САЩ, е така наречената пощенска тарифа за издание - ако изпълнявате определението за медийно издание, сте можели да изпращате списанията си или седмичните си издания по пощата на много по-ниска тарифа от нормалната пощенска - около 20% от нея. Единственото, което се е изисквало за целта, е изпълнение на базовите критерии за публикация. В процеса няма политик или бюрократ, който да взема решението дали една публикация заслужава тази субсидия или не.

Сега изпращането на вестници по пощата е умираща индустрия, всичко е дигитално, но някой млад умен човек може да измисли аналог за модерния свят, така че изискванията за медийната субсидия да не са лесни, разбира се, но да не зависят от решенията на един или друг бюрократ за това при кого отиват парите. В САЩ подобно нещо вече би било невъзможно, защото републиканците мразят журналистиката и ще го блокират, но сигурно би било възможно в ЕС под някаква форма.

Какви модели на финансиране за публична журналистика може да има в по-малки медийни пазари, като българския например?

Не съм достатъчно добре запознат с медийния пазар във вашата част от света, че да мога да коментирам в детайли. Нещо, което може да сработи, е да се целите в тясна, но силна аудитория, наричам го вертикал. Може да се възползвате от реклама или не, но идеята е, че карате читателите да плащат за информацията, защото е важна за тях. Всички трябва да разберем за дигиталната среда, че продажбата на реклама е много трудна, но ако имате журналистически продукт, за който читателите искат да плащат, можете да бъдете успешни. Това работи много добре за редица успешни специализирани нюзлетъри. В дигиталната ера е много по-лесно и евтино да се произведе такова нещо, плащате главно за самото отразяване на събитието, а не за печатане и логистика. Politico например има услуга Politico Pro, която е платена, има си paywall и е насочена към публиката, която особено усилено се интересува от процесите във Вашингтон. Другото нещо, което Politico прави, е, че предлага абонамент за печатно издание, в което по-голямата част от материалите вече са се появили онлайн, но пакетирани по друг начин. По този начин изданието продава скъпи реклами на адвокати и лобисти във Вашингтон - адвокати и лобисти - а също Boeing и Lockheed искат да кажат на същите тези потребители за най-новия прекрасен продукт, който са продали на правителството.

Набирането на дарения също не бива да бъде игнорирано. В зората на ProPublica филантропът Хърбърт Сандлър, нашият първоначален благодетел, не вярваше, че трябва да преследваме малки дарения. Той беше убеден, че при оперативни разходи от 10 млн. годишно ни трябват 10 - 15 директори на компании, които да даряват по милион годишно, и че няма смисъл да се занимаваме с малки дарения. И в началото беше прав, защото и ние бяхме малки, не бяхме достигнали критична маса. Но дойде Доналд Тръмп. И в деня след като беше избран за президент през 2016 г., получихме водопад от дарения. Някои от тях бяха "големи долари" от богати хора, някои средноголеми суми и много дребни дарения от по 10 - 20 долара. Не сме щадили Барак Обама - той стана президент точно когато започвахме, и ако се занимаваш с разследваща журналистика, няма как да не нервираш президента на САЩ от време на време. Но хората вляво бяха харесали достатъчно от текстовете ни, че решиха, че ще бъдем едни от хората, които ще държат сметка и на Тръмп. И оттам започна каскада от дребни дарения, които бяха достатъчни, че колегите от отдела по набиране на средства, тогава от 2-3 души, да кажат "нека да дигитализираме процеса и да го превърнем в по-структурирана операция". Сега този отдел се е разраснал до 6 души, а малките дарения възлизат на стойност от около 3 млн. долара годишно от бюджета ни.

Интервюто взе Деян Димитров.