Надеж Рагару: Българските власти са били съучастници в депортациите на евреите от "новите земи"

Шокът беше огромен за мен. Бях работила върху България в продължение на двадесет години; обичах дълбоко страната; бях научила езика; бях се установила да живeя там. И единственото, което знаех, беше, че българските евреи са били спасени... Как можех да не знам? И след това дойде още по-болезненият момент: всъщност знаех.

По-точно бях чела книгата на Фредерик Чари "България и окончателното решение" (Bulgaria and the Final Solution, Pittsburgh: Univ. of Pittsburg Press, 1972), в която цяла глава е посветена на депортирането на евреите от окупираните територии и конфискацията на имуществото им. Аз обаче бях запомнила само едната страна на историята: чудодейното събитие на недепортирането на българските евреи. Как да разберем, че от тези две събития - оцеляването и депортацията - само едното е оставило доминираща следа в индивидуалната и колективната памет? Дали тази по-малка видимост, това изтласкване на депортациите на заден план има история, която може да бъде реконструирана?

На следващия ден отидох в българския Централен държавен архив, за да започна изследване, което щеше да продължи вече тринадесет години и да ме отведе из цяла Европа, Израел и Съединените щати.

От много години наблюдавате отношението на българското общество към въпроса за съдбата на евреите в България и в териториите под българско управление през Втората световна война. Как се променят тези нагласи според вас?

След края на войната доминиращите разкази за историческите факти се променят в зависимост от политическите режими и политическите обстоятелства. Доскоро въпреки дълбоките разногласия около тълкуването на еврейските съдби по време на войната можеха да се наблюдават три тенденции: 1. географско разделение, което превръща холокоста на север от Дунав в спасяване на евреите на юг от Дунав; 2. наличието на противоречия, насочени главно не към динамиката, довела до депортирането на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот и недепортирането на евреите от "старите предели", а към приписването на заслуги за спасяването (на Тодор Живков, на царя, на Църквата, на Димитър Пешев и т.н.); 3. подценяване на ролята на евреите в протестите срещу гоненията, на които те са били подложени, и в предупреждаването на българските им приятели и колеги да отменят планираните депортации.

През последните години се очертават две нови тенденции: първата е да се приписват на целия български народ заслугите на отделни личности (като Димитър Пешев, но също Петко Стайнов и Никола Мушанов) и институции (като Светия синод), които се мобилизират срещу депортациите. Със сигурност тези мобилизации са забележителни и те не идват от един-единствен сектор на българското общество. Но става така, сякаш се постига помирение между "антикомунистическия" дискурс и "посткомунистическия" дискурс (които бяха в остра конфронтация през 90-те години на ХХ век), и то чрез своеобразно сумиране на заслугите (с изключение на Живков).

Подобен анализ създава две трудности: първо, приписвайки спасяването на българските евреи на цялото общество, се омаловажава изключителната и образцова смелост на онези, които поемат риска да се противопоставят на политиката на правителството. Техните лица изчезват сред милионите граждани.

Второ, и този проблем е още по-сложен - или се настоява, че депортациите са били подготвяни в най-голяма тайна и че това е причината, поради която българите не са могли да защитят евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот; или се смята, че цялото общество се е противопоставило на депортациите и тогава трябва да се каже, че всички са знаели за тях - от София до Шумен, от Варна до Велико Търново... Но ако всички са знаели за това, става трудно да се разбере защо не е била предотвратена и депортацията на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. Нека припомним, че беломорските евреи са били интернирани в лагери в България (старите предели), в Горна Джумая и в Дупница по времето, когато текат действия в защита на българските евреи.

И накрая, три други явления изглеждат по-пряко свързани с отбелязването на 80-годишнината на 10 март 2023 г.: първо, да се говори по този повод само за спасяването (на българските евреи), но не и за депортирането (на евреите от окупираните територии). Това, доколкото ми е известно, е безпрецедентно. Второ, да се приписва спасяването на цялото българско общество (което би означавало в това да се включат членовете на радикалните националистически организации, легионерите, агентите на Комисарството по еврейските въпроси и т.н.). Трето, да се превърне самата държава в деец по спасяването на евреите, които тя самата се опитва да депортира.

Както отбелязват редица наблюдатели, от какво е трябвало да се страхуват българските евреи, ако държавата е искала да ги защити, aко тя е била поела ангажимент да не приема Закона за защита на нацията, да не прилага дискриминационни данъчни закони, да не налага забрани за упражняване на определени професии, да не разграбва имуществото на евреите, да не изпраща мъжете евреи в трудови лагери, да не депортира почти всички 25 000 евреи от София в провинцията и т.н.? Нещо, което, както знаем, не е било така.

Разбира се, някои членове на правителството и на управляващите елити са се противопоставили на държавната политика и това е тяхна заслуга. Отново се сещам за примера на Димитър Пешев и депутатите, подписали неговата петиция. Те са били представители на държавата и са й се противопоставили в името на определена визия за човечност, за достойнство, за солидарност, за образа на България пред историята. И това е забележително.

Какво се знае за договарянето, организирането и осъществяването на депортациите от "новите земи"?

От тази гледна точка историографията е доста ясна - в Германия, във Франция, в Съединените щати и в България (ако се позовем на архивите на българския Централен държавен архив - източник с изключително качество и с архивисти, които са свършили изключителна работа): депортациите, пожелани от нацистка Германия, но също и от определени сегменти на българския държавен апарат (Комисарството по еврейските въпроси, Министерството на вътрешните работи, като минимум), са били договорени между две суверенни държави - между външните министерства на двете страни, но също и чрез пълномощния министър в София Адолф-Хайнц Бекерле с комисаря Белев, министъра на вътрешните работи Петър Габровски и министър-председателя Богдан Филов.

През есента на 1942 г. България се съгласява с депортациите и иска съдействие от германския експерт. Като следствие от това искане Теодор Данекер е изпратен като специален пратеник на Айхман в София на 21 януари 1943 г.

Конкретните планове са обсъдени между Данекер и Белев, в резултат на което е сключено споразумението "Белев - Данекер" от 22 февруари 1943 г., предвиждащо депортирането на 20 000 евреи (около 12 000 от окупираните територии и 8000 от старите предели). Това споразумение е одобрено и конкретизирано в постановления, приети от българския Министерски съвет в началото на март. "Вдиганията", задържането в транзитни лагери и транспортирането до пристанището в Лом са извършени от български полицаи, а еврейските квартали са "охранявани" от българската армия; предварително са организирани срещи между делегатите по еврейските въпроси на Комисарството, изпратени в окупираните територии, и отговорните служители от българските областни, общински власти и българската полиция.

Гестапо надзирава тези процеси. В някои от влаковете, напускащи Скопие, присъстват германски войници. С други думи, в контекста на политиката на Хитлер относно "Окончателното решение" и с подкрепата на определени сектори от българския държавен апарат депортациите са резултат от преговори и постигане на съгласие между Райха и българските власти, съучастници в депортациите.

Каква в крайна сметка е ролята на Народния съд?

Струва ми се, че в рамките на Народния съд е важно да се разграничат I и II състав (занимаващи се с регентите, царските съветници, министрите, депутатите) от VII състав, посветен изключително на преследването на антиеврейски престъпления. Както е известно, Народният съд е политическа институция, в която правата на обвиняемите не се зачитат, няма възможност за обжалване, достъпът до адвокат е възпрепятстван, признанията често биват изтръгвани с насилие и т.н.

Присъдите, произнесени от I и II състав, са политически решени преди заседанията и изключително тежки. В този контекст VII състав е изненадващ контрапример: престъпленията са много добре документирани, а присъдите са изключително леки. На първо място, забележително е, че България е първата държава в Европа, която е създала съд изключително за престъпления, извършени срещу евреи. Много преди Нюрнберг.

Освен това е удивително качеството на работата, извършена от четиримата прокурори от Седми състав, за да документират престъпленията, извършени от членовете на Комисарството по еврейските въпроси, ликвидаторите на еврейското имущество, командирите на отрядите за принудителен труд. Имало е много свидетели, като не всички са били в полза на обвинението; адвокатите са произнесли много наситени пледоарии; и преди всичко от архивите на Комисарството по еврейските въпроси са извлечени маса документи, които и до днес са част от основните архиви, чрез които може да се разбере антиеврейската политика на Комисарството. По въпроса за депортациите от окупираните територии, по-специално от Беломорието, има богат набор от данни, писмени сведения и свидетелства (наред с другото от български лекари и български евреи).

И все пак процесът остава изпълнен с парадокси: въпреки че е организиран така, че да подчертае уникалността на преследванията, на които са били подложени евреите от окупираните територии и старите предели, съдебното решение в крайна сметка създава доминиращ разказ, който се запазва до неотдавна и според който евреите и българите еднакво са страдали от едни и същи страдания; престъпленията им са извършени от "шепа фашисти", противопоставени на едно общество, притежаващо исторически доказана национална толерантност. Този резултат е неочакван, както и отказът на съда да изслуша свидетелски показания, събрани извън България (включително от оцелели от депортациите в Македония), в момент, когато Димитров и Тито преговарят за сближаване между двете страни.

Как комунистическият режим използва този разказ?

Усилването на вниманието към темата за спасяването на българските евреи е постепенен процес, който започва през 60-те години на ХХ век, но реално се утвърждава през 70-те години. Това съответства на времето, когато българският социалистически режим на Живков вече не може да предлага светло бъдеще. Затова той започва да търси в светлото минало славата, която настоящето и бъдещето вече не могат да обещаят.

Именно в този контекст спасяването на българските евреи бива преоткрито и му се придава ценност на международната сцена, като все повече се набляга на ролята, която се твърди, че самият Тодор Живков е изиграл в борбата за правата на евреите. Тази политика идва в момент, когато на международната сцена, особено на Запад, предаването на историята и на паметта за холокоста става все по-важно. Това води до известен успех през 80-те години на ХХ век.

Един от парадоксите на тази политика, която постоянно подчертава националната историческа толерантност на България към малцинствата, е, че между 1984 и 1989 г. тя ще съвпадне с насилствената асимилация на турците в България, т.нар. възродителен процес... Политика, която е най-добрият начин да се постави под съмнение хипотезата за национална толерантност към всички малцинства.

Въпросът за "неспасените" присъства в диалога между София и Скопие. Какъв е вашият прочит на използването на темата в динамичните отношения между двете държави?

Отношенията между България и Македония са сложни от много десетилетия. Тези противоречия засягат цял спектър от въпроси, включително генезиса и историята на македонския народ, произхода на македонския език. Затова от тази гледна точка въпросът за съдбата на евреите от Македония по време на Втората световна война дълго време беше само второстепенен аспект на тези противоречия. През последното десетилетие, особено след откриването на мемориален център за евреите от Македония в Скопие през март 2011 г., той придоби нова видимост.

По време на правителството на Никола Груевски (ВМРО-ДПМНЕ) отричането на българската политика спрямо евреите в Македония се разглеждаше като част от насилието на българската окупация на Македония и дори като част от това, което се разглежда като опит за денационализация (и българизация) на македонците. Понякога се прави паралел между историческите страдания на македонския народ в дългосрочен план и страданията на еврейския народ.

Струва ми се обаче, че този аспект на българско-македонските отношения би бил най-лесен за разрешаване. Вече е налице сближаване на мненията по отношение на процесите и участниците в депортацията на евреите от Македония, свързано със съхранената в България, Северна Македония, Германия, САЩ, Израел и на други места историческа документация. Българско-македонската историческа комисия би могла доста лесно да достигне до консенсусен прочит на този сегмент от историята, ако двете страни се включат в нея с цялото си желание за изслушване, диалог и историческо познание.

Интервюто взе Радостин Бояджиев