Спасението на евреите – между грешките и манипулациите

Тезата на Недялков е проста и се състои в следното: в царска България всички са били спасители на евреи (от българския цар, чиято фотография се мъдри на първа страница в книжното тяло, до последния български стражар или селянин), но най-големият от всички спасители е българската армия, чийто представител е самият Недялков. Именно тя според неговата фантазия е измислила хитрата схема да прати евреите мъже в лагерите за принудителен труд (при това на трудни места, естествено за прикритие и като част на някаква антинацистка стратагема) и така да ги спаси от депортиране. Също така според Недялков самите евреи са били напълно наясно и са били съзнателни съучастници в тази стратагема, за което свидетелстват щастливи снимки от техния лагерен живот, щедро разхвърляни върху всички страници.

Една от тях е използвана на корицата на българското издание на труда на Недялков, а в английското е повторена два пъти в началото и в края (в голям формат). Това изисква да се спрем малко повече на нея, тъй като очевидно тя е емблематична за труда на Недялков. Особеното на тази снимка е, че тя вече е била публикувана в същия контекст за корицата на ДРУГА книга, а именно сборник умилителни спомени за спасението под названието "България - Израел. Разкази за две страни и две епохи" със съставител Даниела Колева по проект на Институт за изследване на близкото минало (изд. "Сиела", 2017 г.). В същата книга е указан и източникът на този "фотодокумент" - това е временно живялата в Израел Силвия Авдала, активистка по "въпросите на спасението" от последните десетина години, близка на кръга на Симеон Сакскобургготски, най-продуктивен във фабрикуването на ревизионистични версии по спасението.

На въпросната снимка са изобразени група евреи в трудов лагер, които сами са направили от летви голяма шестолъчна звезда, пред която позират. Ако се съди по леките облекла, снимката е лятна. В центъра на шестолъчката е седем-осемгодишно момче, някой си Итимар Рафаели, за когото се твърди, че е прекарал цяло лято в лагера като на лятна ваканция. Мъжете около него (единият е собственият му баща) са във военни униформи, а единствената лопата, попаднала в кадъра, очевидно не притеснява особено евреите предвид усмихнатите им лица и мускулести тела на атлетични, добре отглеждани от българската армия мъже.

Проблемът с тази снимка, която, както става ясно, се появява системно и натрапчиво в различни ревизионистични публикации за спасението, е, че е антидатирана (Недялков твърди, че е от 1941 г., без да укаже дата или доказателство, каквото отсъства и при другите ѝ публикации).

Независимо какво твърди частният притежател, жител на Бат Ям, Израел, и личен познат на Авдала, положението на евреите след лятото на 1941 г. прави абсурден подобен кадър. По това време вече действа Законът за защита на нацията, евреите са с отнети граждански права, шестолъчната звезда не е ционистки символ, а знак на позора, който евреите задължително трябва да слагат на реверите си, те са изключени от състава на българската армия, нямат право да носят военни униформи, а лопатите не са символ на благородно съзидание и труд, както желаят да ни внушат Недялков и Авдала, а инструмент за принуда и насилие над еврейското население (в официалните документи на мъжете евреи е заличено професионалното им занятие и е заменено с "работник", а на жените - с "домакиня").

Тук е необходимо да припомним накратко няколко прости исторически факта, които Недялков или пренебрегва, или се прави, че не познава, чрез своята фалшива амалгама от антидатирани снимки.

Александър Стамболийски въвежда трудовата повинност в армията за еврейските мъже, мобилизирани за военна служба в групи за трудова повинност в продължение на две години за прокарване на пътища и други. Въпреки този дискриминационен режим, който им отнема равни права в българската армия (те не разполагат с оръжие и не могат да бъдат повишавани в чинове), те са третирани като части от българската войска (без оръжие) със съответните униформи и с произтичащи от това права и задължения и със срок на военната служба.

Любителите на версията за "спасението на евреите от армията" често използват материали от този режим, продължил до лятото на 1941 г. (включително снимки, правени при инспекции на Червения кръст и други правозащитни организации в Женева), за да докажат доброто третиране на евреите. След влизането в сила на Закона за защита на нацията през януари 1941, излиза Постановление №113 на Министерския съвет (12 август 1941 г.), с което евреите трудоваци се изваждат от състава на Министерство на войната, лишават се от военни униформи и от правото да бъдат командири на работни групи (заменени с български офицери) и се поставят при специални условия. Те носят отличителен знак под форма на жълта лента и задължителна шестолъчка, обитават примитивни палаткови лагери в близост до обектите и са охранявани от военни при пълна изолация от околния свят. Групите се набират от гетата с изселени евреи. Те работят по най-трудните строителни обекти, главно в изграждане на пътища, в услуга на новата амбиция на цар Борис III да създаде голяма стратегическа пътна мрежа в България с цел да я превърна в основен военен център на Балканите. Условията в тези лагери са тежки, както сочат много материали, включително снимкови. Те продължават да функционират до септември 1944 г. Не случайно принудителният труд в тях е признат от Германия наравно с концентрационните лагери в самата Германия, а по настояване на Клеймс Конференс и преговори между Държавата Израел и Германия в края на 90-те години на ХХ век на все още живите лагеристи бяха изплатени обезщетения.

Този контекст отсъства изцяло от книгата на Недялков, в която умишлено са смесени два напълно различни периода в използването на евреите като безплатна работна ръка: до 1941 г. с граждански права като част от редовната армия (строителни войски) и след 1941 г. - като безправни роби без никакви права и без определен срок на използване на техния труд. Обстоятелството, че снимки от първия период са представени като документи от втория, е напълно съзнателна измама.

Това превръща илюстрациите в книгата на Недялков в един от големите проблеми на този труд. Освен антидатирани или с неясен произход на места те граничат с абсурда.

Такава е например снимката на военни пред табела на Панчаревската община на село Герман (с ударение на буквата "е"), в която авторът е обяснил надписа на селското кметство по следния начин: "Германско кметско наместничество - надписът показва нагледно кой всъщност е управлявал Царство България." Случаят би бил комичен, ако показваше само как смяната на едно ударение може да доведе до генерални изводи "изследователи" от рода на Недялков. Той обаче навежда на извода, че хаотичната случайност на фотоматериалите не държи изобщо сметка за изследователската коректност.

Преглед на оригинала

В това можах да се убедя лично, след като намерих в "труда" на Недялков две снимки, препечатани без разрешение от моята книга "Ти вярваш. Осем погледа върху Холокоста на Балканите" (изд. "Ентусиаст", 2012 г.). Те са част от мой личен архив, представляващ моя баща в еврейски лагер за принудителен труд, публикувани са единствено в мои текстове, но за техни източници Недялков напълно своеволно е оповестил Яд Вашем и МО, което грубо не отговаря на истината.

Отношенията на българските евреи с армията през периода 1941 - 1944 не съдържат никаква идилия и това е ясно на всеки изследовател. През този период българската армия е използвана от българския цар и правителството за окупационни цели. В завзети от нея територии като Македония и Тракия тя е участвала в репресивни акции както срещу местното население, така и срещу евреите, депортирани от тези територии в Треблинка. За това съществуват ясни доказателства и документи и от приличие авторът е бил длъжен да цитира поне някои от тях. Той използва фотографии от албума на полковник Цветан Мумджиев, комендант на трудов лагер за евреи, за да покаже тяхното "радостно" ежедневие, но е забравил да приложи заповедта на същия Мумджиев, с която се забранява на евреите да ползват фотоапарати в лагерите, за да не "уронват престижа на армията".

В българската армия е имало, както и във всички съсловия в България, достойни офицери, които са защитавали евреите. Това не е било безнаказано обаче. Недялков би трябвало да спомене делото на поручик Кътин, съден от военен съд през 1943 г. заради това, че е помогнал на 18 евреи да напуснат лагера, в който е служил. Присъдата е била произнесена от военен съд и е изпратила поручик Кътин за девет месеца в затвора.

По същия начин е бил санкциониран и доктор Дамянов, който също се е опитвал да помага на евреи.

Но нека се върнем за малко на снимката от невзрачното софийско село Герман (с ударение на буквата "е"). Погрешният прочит на това ударение, превърнал една селска община от софийската околия в исторически довод, че Германия е управлявала Царство България през периода, в който няколко български войници са си направили снимка за спомен пред кметското наместничество, е повече от трагикомична грешка. Тя символизира най-добре безотговорния начин, по който може да бъде интерпретирана важната историческа тема за спасението на българските евреи, когато попадне в случайни ръце. Въпреки че в него са вложени голям материален ресурс, амбиции и интереси, трудът на Недялков се срива под тежестта от безотговорни грешки, случайно подхвърлени документи със съмнителна стойност и некохерентност на фактите. Което компрометира и проваля вероятно искрените намерения на автора, запасен полковник, в неговия несполучлив опит да реабилитира българската армия от периода 1941 - 1944 година, провъзгласявайки я за "спасителка на евреи", каквато тя не е била.