Мнения Daily - Правото не може да се превърне в задължение

Особено в първия му вариант – от едно негласуване, независимо от това какъв е изборът, да бъдат заличени. Това според мен даже не е въпрос на законосъобразност. Защото кой ще проследи, че аз два пъти не съм гласувала на местни избори? Ама два пъти на местни избори на двата тура ли трябва да не съм гласувала или само на единия? Или на президентските по същия начин? И кой е този, който ще ме проследи и ще ме заличи? И дали няма да ме заличи, въпреки че аз си гласувам? Това са лоши решения.

Активна регистрация - това трябва да се направи. Тези, които сме активни, ще отидем, ще се регистрираме, дори можем да получим карти за гласуване. Разбира се, с това няма да бъдат лишени останалите от право на глас, по-скоро те, ако не гласуват, няма да стоят в избирателните списъци и да създават нереална представа.

Привърженик съм на възможността за електронното гласуване, с колеги съм внасяла такъв законопроект. Големите въпроси в този случай са технически и технологични. Трябва да се обезпечи защитата на вота. Електронно гласуване е едно от решенията специално за българите зад граница.

Има и друго решение – гласуване по пощата - нещо, което вече работи в много страни. Но има специален ред - избирателят трябва да заяви, че няма да може да отиде до секцията. Тогава по определен ред му се дава плик с всичките защити и къде трябва да бъде пуснат този плик.

Сещам се за два случая на нестандартни решения с цел партийни успехи. Единият е, когато БСП въведе за местните избори трилотаж на мястото на балотажа - когато Стефан Софиянски стана кмет на София. Идеята му беше след първия тур да се разпръснат гласовете на десницата.

Втората такава промяна са прочутите 31 мажоритарни избирателни района, които пак БСП направи, и те съвпадаха с пропорционалните райони. Въобще не беше истинско мажоритарно гласуване. Резултатът беше, че ГЕРБ получи бонуса, а не БСП. Обикновено когато се правят резки промени в изборното законодателство, "резултатът" отива на главата на този, който ги е направил.

Англичаните как го правят? Там хем са мажоритарни избори, хем е партийна дисциплина, и то каква. Има специална комисия за подготовка и излъчване на кандидатите и никак не е лесно да станеш кандидат - нещо, което много ми се иска да стане и в България. Там го подготвят, пускат го на терен и една година го гледат как се справя и едва след това може да стане кандидат.

Нека да има държавна субсидия за партиите, но не в този размер и парите да се влагат в развитието на хората, които участват в правенето на политика. А не да се правят дарения. В началото на прехода нямаше субсидии. Тези, които са успявали, са успявали заради емоцията.

Съдебната и други реформи

Да не свикваме с влошаването

От изказване на доц. Кристиан Таков, преподавател по гражданско, семейно и търговско право, пред студенти от Великотърновския университет

Сещам се за онзи хубав израз, че на всеки сложен въпрос има поне един прост, ясен, лесен за разбиране грешен отговор. Не е само една причината съдебната реформа в България да не върви, причините са много - многотия и комплексност. Трябва да има една изключително прецизна предварителна планировка на цялата офанзива за положителна промяна, наречена съдебна реформа. А освен гениални хора, които да я измислят, трябва да има и хора на достатъчно властови позиции, които да проведат и реализират измисленото.

Ако приемем, че Христо Иванов, поставяйки идеята за съдебната реформа, е бил гениалният, то той нямаше, уви, политическата подкрепа. Изначално му е било казано, че част от тази реформа, която се отнася до прокуратурата, няма да я бъде. Това, разбира се, не го е отказало да прокара реформата в останалите нейни части, отнасящи се до съдебната система.

След като той лично видя, че има политика на отлагане, протакане, отчайване и обезсилване на реформата, той предприе една достойна постъпка, която ще остане дълго време без последователи - просто си подаде оставката. Казвайки си, предполагам, че няма смисъл да легитимира нещо, което цели в крайна сметка израждане на реформата

Спомням си как в началото на прехода, през 90-те години, в България се изсипваха огромен брой западни експерти, които изразходваха западни пари, за да обучават източноевропейците как да преобразуват една тоталитарна система в демократично действаща. Истината е, че никой от тях нямаше ни най-малка представа. Те ни казваха, а при нас в Германия е така, а при нас във Франция е еди-как си, а при нас в Америка или във Великобритания го правим по еди-какъв си начин.

Само че това нямаше как да бъде нагодено към местните особености. По тази причина много институции, привнесени наготово от западните демокрации - като Конституционен съд, като Комисия за защита на конкуренцията, Комисия за финансов надзор, като административно правораздаване - в един или друг момент просто блокираха и не изпълниха високите изисквания, които бяха поставени пред тях.

Ако конкретното персонално съдържание не е годно да изпълни докрай институционалната рамка, ще се получи онзи специфичен звук на хлопане на недобре напаснати по размера си части. По тази причина много хора, заемащи изключително високи държавни постове, се държат по унизителен за съответните институции начин.

Оказва се, че всяко устремно движение напред може с достатъчно сръчни средства на масово психологическо въздействие да бъде ако не спряно, то поне забавено - така, че да изглежда, че нищо не се случва. Тактиката на изтощаването означава безкрайно отлагане във времето, обезкървяване на реформаторските идеи, изваждане на жилото от всяка една, отнемане на части от системата на промени, които обезсмислят други.

Много са начините да бъде обезсмислена и осуетена една реформа, но основният е намаляването на гражданската енергия за нея. Освен ако не водят дело, хората не ги боли непосредствено за съдебната. Това е малко като с пушенето – вие си пушите и нищо не ви става. Изведнъж ще ви стане и ще го разберете, но тогава може да е късно. Именно тази "постепенност на влошаването" ни кара да свикваме с него.

За политиците зависимата съдебна власт е много удобна - те знаят, че дори да са в опозиция, няма да има прекомерни репресии срещу тях, защото, когато отново станат управляващи, може да започнат да си връщат. И ако се вгледате в българската съдебна действителност, ще видите, че осъдени политици няма. Именно поради този пакт - едно мълчаливо постигнато съгласие, че "така ще правим". То е нещо като извратен вариант на обществения договор на Жан Жак Русо.

Тоест енергията за промяна няма как да дойде от политическата класа, а от гражданското общество. И директен резултат вече има - той е огромен, но не е зрелищен! Резултатът е в постоянното "възпаление", в което се намира българското общество. Това възпаление го прави свръхчувствително към всевъзможни безобразия и не допуска те да се разраснат до степен на пълна нетърпимост.

Драмата с бурките

От серията фантазирани проблеми

От статия на Стефан Попов в портала "Култура"

Бурките не са популярна форма сред мюсюлманите в България и въпросите за тях ги смущават. Хората са прави да се питат защо са обект на специално внимание по повод нещо, което не им минава през ума.

Те са интересен за изследване казус от гледна точка на страховете, които вдигна истерията около тях. Първо се възбуждат страхове от една-две изтървани фрази от висши държавни служители. После те се усилват сами, стават масови и стигат до мащаби, които, подобно на страховете около някоя валута или акции на публично дружество, могат да сринат борсата.

Не бурките, а тази психологическа нестабилност, податливост на внушения и страст към суеверията са риск за сигурността в широк обществен план. Доколкото критерий за разумност е да не допускаш фантазирани проблеми да колонизират вниманието ти, случаят е поредна проверка на тази гражданска разумност.

С въвеждането му в законодателната политика на държавата от фантазиран този проблем може да стане истински. До вчера въпросът за бурката предизвикваше учудване сред мюсюлманите. Утре той може да стане действителен проблем, неусетно бурката да се превърне във важно нещо. Подобни неща стават проблем, когато започнат да се преживяват като проблем. Така самовъзбудилите се страхове и суеверия могат доведат до нелепа драма по странен въпрос.

Българският преход изобилства от подобни фантазирани въпроси, маскирани зад сериозни реторики. Редица бутафорни партии в България това и правят. Ангажирани в трескава работа по превръщане на фантазирани проблеми в действителни, набавят основания за съществуването си.

Огледайте се наоколо

Специални грижи за бездарието

От есе на убития от ДС писател Георги Марков, излъчено по радио "Дойче веле" през 1974 г.

Всичко голямо, хубаво и красиво в нашата история е дошло "с книжовността, таз сила нова". От другата страна на историческия кантар стоят с цялата си тежест невежеството, глупостта, злобата и душевната нищета, стои мракът на средновековния фанатизъм на покорството и преклонението.

Нищо друго не е докарало повече злини на България, отколкото честите триумфи на отчайващото невежество, особено на ония, които гаврата на историята е посочила (или назначила) за водачи.

Равносметката, която днес можем да направим, не е розова - невежеството е въведено (както се казва) като официално оръжие и е поощрявано като най-драгоценно качество от съществуващата политическа система.

Може би звучи прекалено парадоксално, като кажа, че невежеството има също своите училища, има своите университети, своите институти и академии, чиято единствена цел е да култивират, развиват и насърчават с всички средства невежеството. Те имат и своята култура, имат своите писатели, имат своите художници, имат своите режисьори и актьори. Използвайки силата на страхотния си съюз, невежите си създават царство на неграмотността.

Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. Нека тези, които смятат, че преувеличавам, се огледат наоколо.

Изборите в Австрия

Освен да я обедини Ван дер Белен трябва да помогне на Австрия да се завърне в политическия център Фотограф : Leonhard Foeger

Трудната задача на новия президент

От коментар на Керстен Книп, "Дойче веле"

Изборът на австрийците разкрива конфликта между поколенията в алпийската страна: докато близо две трети от хората под 30 години гласуваха за 72-годишния професор по икономика, мнозинството австрийци над 50 години дадоха гласовете си за кандидата на крайнодясната "Партия на свободата" Норберт Хофер.

На балотажа Александер Ван дер Белен успя да победи Хофер с минимална преднина от едва 0.4%. Той беше подкрепен от австрийския икономически и творчески елит. И може би точно този факт изигра решаваща роля, успявайки да компенсира доста дистанцираното излъчване на професора. Овациите на тълпата не са нещо, което би го впечатлило. Вероятно това беше причината, поради която в първия рунд на изборите Ван дер Белен загуби по точки от своя конкурент, демонстриращ близостта си до народа.

Като лидер на зелените в миналото Ван дер Белен винаги се е застъпвал за едно открито, мултикултурно общество, като продължи този курс и по време на предизборната кампания. "Нека се противопоставим на изкушението да вдигаме стари огради", каза той по повод бежанската политика. Същевременно обаче отчиташе и променените, вече критични антимиграционни нагласи в страната: "Макар Австрия да е открита към света, в нея няма място за нови икономически мигранти."

На уеб страницата си Ван дер Белен се представя като човек, който обича природата на Тирол и животните. С това напомни за миналото си като политик на Зелената партия, независимо че в предизборната битка се изявяваше като безпартиен кандидат. В същото време подчерта и привързаността си към родината, което носи точки особено сред по-консервативните избиратели: "Вярвам в нашата Австрия".

"Сред екоактивистите Ван дер Белен се изявяваше като интелектуалец с чувство за хумор", писа списание "Профил" и в същия стил допълни: "Почти сигурно е, че това не е човек, който в свободното си време ще вземе саморъчно да сглобява тунели, за да не бъдат премазани от колите преминаващите през шосето жаби. Като професор по икономика той успя да внесе голяма доза реализъм в твърде отнесения свят на зелените."

По време на предизборната си кампания ВдБ, както взеха да го наричат в Австрия, беше умерен. "Нуждаем се от промяна, но не и от унищожаване на сегашните отношения." На сайта си той предрече, че президентските избори ще се окажат решаващи за бъдещата посока на развитие на страната: "Или по-голяма поляризация и разрушаване на системата, или повече единство и промяна на системата. Аз винаги ще поставям обединяващото пред онова, което ни разделя."

Ван дер Белен влиза в политиката относително късно. Дълго време професорът от университетите в Инсбрук и Виена симпатизира на социалдемократите. Строежът на една водноелектрическа централа на Дунав през 1984 става повод да влезе в Зелената партия, която тогава се бори срещу проекта. Десет години по-късно той става депутат на зелените в австрийския парламент и с умерения си и трезв характер допринася значително за преодоляването на разцеплението в партията."

Новата му задача сега ще е да обединява страната. А предвид това, че спечели с 50.2%, му предстои да убеди голям брой австрийци в своите лични и политически качества. Най-голямата му задача обаче е да помогне на страната да се завърне в политическия център.