Средищна държава

Дебатът в каква посока ще поеме Китай - към по-тясно интегриране в международните институции и все по-голям принос или към директен сблъсък със САЩ, кипи с особена сила зад океана. Още през октомври 2011 г. тогавашният държавен секретар – и вероятен бъдещ кандидат за президент на демократите – Хилъри Клинтън заговори за Азиатско-тихоокеанския регион като най-важен дългосрочен приоритет за Америка. Военноморското противопоставяне между Пекин и Токио за суверенитета на островите Сенкаку (Диаю на китайски) в Източнокитайско море загатва защо. Друг аспект пък са преговорите за Транстихоокеанско търговско партньорство на Вашингтон и неговите съюзници в региона (покрай ТТИП тук не им обръщаме заслуженото внимание).

"Китай тръгва глобално" на Дейвид Шамбоу е по признанието на мнозина един от най-важните приноси към този така важен разговор за настоящето и бъдещето на китайската външна политика и мястото на страната в световните дела. На въпросите идва ли краят на "мирния възход", лозунг от времето на Дън Сяопин, и най-вече дали Китай се е превърнал в суперсила, или поне има амбициите за това, книгата отговоря с многозначителното "само отчасти". Има защо да вярваме на тази оценка – авторът е изтъкнат синолог, прекарал десетилетия в работа по темата, а също така директор на програмата за Китай към университета "Джордж Вашингтон" в американската столица. Книгата без преувеличение е енциклопедична по своя характер – очертава в дълбочина китайската политика в различни региони на света, както и по тематични области (дипломация, икономически отношения, сигурност, присъствие в многостранни институции). Друг неин плюс е, че е стъпила и буквално "смляла" за читателя зашеметителен набор от източници – както на китайски, така и на английски. При това авторът ни дава добра представа за разгорещените дебати и спорове в експертните среди в самия Китай, за механизмите за вземане на външнополитически решения в партийно-държавния апарат, за резонанса на отношенията с останалия свят вътре в обществото.

Според Шамбоу Китай е "частична сила" (partial power) не само защото все още чувства, че няма необходимите ресурси да бъде лидер на глобалната сцена, а понеже е зает предимно със себе си. Обсегът на политическите приоритети на Пекин е доста тесен - Тайван, налагане на суверенни права върху водите на Източно и Южнокитайско море и подобни теми с регионално значение. Заедно с това комунистическият елит разглежда сигурността през призмата на вътрешни, а не външни заплахи: сепаратизма в региони като Синджан и Тибет. Въпреки модернизацията на въоръжените си сили и разширяващия се кръг от икономически интереси – например в Близкия изток покрай петрола – Пекин не е готов да покаже мускули далеч от границите си. Евакуацията на китайски граждани от Либия през 2011 г. или операциите срещу сомалийски пирати имат спорадичен характер. Както стана ясно покрай кризата в Украйна, Китай е по-скоро незабележим в Съвета на сигурност на ООН, освен ако не става дума за въпроси от пряко значение.

Да си велика сила означава да си способен да носиш големи отговорности спрямо глобалния свят. Но дори по проблеми от всеобщо значение като промяната на климата, където думата на Китай тежи извънредно много, подобни тези си пробиват трудно път сред управляващите в Пекин, според книгата на Шамбоу. Тяхното виждане, което не е лишено от основания, е, че страната е направила и прави достатъчно за глобалните въпроси, като например борбата със заразните болести, поради факта, че в нея живее четвърт от населението на света. Усилията за модернизация и вдигане на жизнения стандарт вътре в Китай, където проблемите на слабото развитие и регионалните разлики продължават да са на дневен ред, са сами по себе си огромна стъпка за цялото глобално общество. Шамбоу подчертава, че на призивите на Запада за "споделяне на отговорността" китайските елити и голяма част от експертната общност гледа предпазливо и подозрително – като подмолно средство за връзване на ръцете и налагане на външни условия и норми. Огромна роля играят травмите от историята - паметта за т.нар. век на унижение и доминация от страна на Запада и Япония (а до 1905 г. и царска Русия). Както в много посткомунистически общества, и в Китай на политиката се гледа с цинично око като на "игра с нулев резултат", в която си или печеливш, или губещ. По подобие на кажи-речи всички държави в глобалния юг (Китай продължава да говори за себе си като за "развиваща се страна" в унисон с маоистките постулати) и националният суверенитет е върховна ценност, а делегирането на власт на международни органи и институции – трудно приемливо.

Проблем за Китай е не само мотивацията, а и средствата, които има на свое разположение. Шамбоу се съгласява с изследователи като проф. Джоузеф Най от Харвард, че основен недостатък в китайската външна политика е липсата на "мека сила". Въпреки икономическия си успех не е способен да се конкурира със САЩ като модел за подражание. Китайската култура, медии, образование, общество не генерират същия притегателен ефект, китайският език тепърва има да извоюва позиции – въпреки мрежата от 400 института "Конфуций", финасирани от властите в Пекин (в т.ч. действащият в рамките на СУ "Св. Климент Охридски").

В традиционната китайска мисъл "Средищната държава" е в центъра на йерархична система от политически общности, крайъгълен камък на нормативен порядък с разклонения далеч отвъд нейните предели. Днес "отпечатъкът" на Китай върху глобализиращия се свят е видим от Валпарайсо до Ловеч, но това не значи непременно влияние. Дейвид Шамбоу е безспорно един от най-добрите водачи в дебрите на този парадокс.