Страхът ражда грозни политики

И на трето място, проблемите на вътрешната сигурност повдигат въпроси за физическата сигурност, за способността да се движиш безопасно в средата. Когато питаме как може да имаме вътрешна сигурност при глобални предизвикателства, отправната точка е кои аспекти на глобалната ситуация създават дилеми за политическата сигурност, за идентичността и за физическата сигурност. Най-големият проблем с въпросите на вътрешната сигурност е, че те генерират страх. И страхът може да бъде контекст и мотивация за други неща - за даване на повече правомощия на полицията, които тя иначе не би имала; за атаки, понякога физически, срещу новодошли, които са просто в търсене на себе си, на достоен живот, и бягат от отчайващи условия. Страхът може да произвежда сблъсъци на улицата между хора, които вярват, че са застрашени от физическо насилие, и тези, които могат потенциално да ги застрашат с физическо насилие. Така се пораждат грозни обстоятелства и грозни политики. Разбира се, има и реални проблеми, но понякога те биват яхвани от т.нар. политически предприемачи, които ги използват по демагогски начин и като резултат могат да създадат повече несигурност. Не вътрешната сигурност, а вътрешната несигурност се използва, за да се постигнат политически цели.

Точно това виждаме сега в Европа с бежанците, страха и политиците, които се възползват от ситуацията, за да трупат точки. Какъв е начинът да се противодейства на този вреден популизъм?

Принцип на достойните демокрации е, че трудните въпроси могат да бъдат обсъждани в публичната сфера. Но с някои ограничения. Едното е, че макар демократичната политика да е винаги временна по отношение на резултатите - днес ви харесва тази партия, утре другата - някои неща не трябва да бъдат временни. Те са свързани с основните конституционни права на гражданите – индивидуалните права, гражданските свободи, принципът на консенсусно управление и т.н. Те не може и не бива да бъдат погазвани, за да се защити вътрешната сигурност срещу идеологически врагове. Трябва да се погрижим да се противопоставяме на враговете, без да заприличваме на тях. Това беше проблем, особено на Запад, по време на студената война - как да се борим със сталинизма, без да повтаряме същите практики. В Америка в началото на 50-те години например имаше дебати дали да се създадат лагери за комунисти в случай на избухване на война със СССР. Всъщност концепцията за концентрационни лагери вече е прилагана в Америка, само че за японци. Те не са направили нищо лошо, освен че са имали японски произход. Но в условията на страх се е смятало, че не са лоялни и могат да представляват заплаха. Идеята е, че при изправянето срещу идеологически врагове, което не е настоящият случай в Европа, трябва да се отговори умерено, а не имитаторски.

Проблемът в Европа сега е въпросът за населението и идентичността. Ако имах магическо решение, бих го предложил. Много съм впечатлен от отговора на германския канцлер Ангела Меркел, която, поемайки политически риск, каза: "Наша отговорност е, не само на Германия, а наша колективна отговорност в Европа, при тези критични обстоятелства да предложим възможно най-доброто, истинско гостоприемство." Това не означава, че всеки отвсякъде може да дойде в Германия и Европа и да стане постоянен гражданин. Но означава, че при условия, които често са пряко животозастрашаващи, в Сирия и има милиони бежанци не по техен собствен избор, ние трябва да покажем, че сме човешки същества. Имам голямо уважение към политическите лидери, които работят на основата на човечността. С пълното съзнание, че това не е лесно, особено на фона на значителна безработица, западащи индустрии и страх не само за идентичността, но и за материална конкуренция. Ако няма повече такива лидери, отстояващи човечността в момент, когато хиляди се давят в Средиземно море на път към Европа, единствените гласове, които ще чуваме, са гласовете на изключване, а понякога и фанатизъм.

Въпросите за имиграцията не са лесни. Най-доброто е да има международни и регионални споразумения - в този случай чрез Европейския съюз, за да се споделят рисковете и тежестите. В Европа има спомени за затворени граници, за катастрофи, за хора, които са преследвани и изключвани. Минималните условия за достоен изход от сегашната криза са споделена щедрост и отговорност.

В момента по-скоро виждаме нови стени, страх и застрашаване на самата идея за отворени вътрешни граници, която е основополагаща за ЕС. Как може тя да бъде спасена?

Ние в Америка също имаме подобни дебати, особено по отношение на границата с Мексико. Кандидатът за президент Доналд Тръмп например насърчава изграждането на гигантска стена по цялото протежение на тази граница. Дори и след като броят на хората, преминаващи през нея, е спаднал рязко след кризата от 2008 г., защото нямаше работни места в Америка. Но това не спира някого, който е решил да демагогства по въпроса. Тръмп също така предлага физическото преместване на 11 млн. души, които са в САЩ без документи, като не им се предлага шанс да получат право на пребиваване или гражданство. Макар тази идея да е популярна на някои места, тя не е господстващото мнение дори в собствената му Републиканска партия. Предложението е критикуванo като напълно нереалистично включително от консервативно издание като The Wall Street Journal, което се чуди как според плана на г-н Тръмп всеки ден ще бъдат откривани и депортирани 15 000 души. Това е 10 пъти повече от хората, които биват арестувани всеки ден в Америка. Въпросът е и какво ще се прави с децата на нелегалните имигранти, които са родени в САЩ и са американски граждани - ще бъдат ли изхвърлени заедно със своите родители? Г-н Тръмп казва "да", защото вярва в семейните ценности.

Какво е обяснението за неспадащата популярност на Доналд Тръмп и какви са шансовете му в президентската надпревара?

Макар да не е лесно да се правят такива прогнози, аз смятам, че той е достигнал своя връх. Вече виждаме това дори сред най-консервативния и активен републикански електорат. В щата Айова, където първичните избори често се печелят от хора, които не са стандартни политици или водещи кандидати, последните проучвания показват, че г-н Тръмп вече не води. Самият той с голямото си его каза преди дни по телевизията: "Америка, не разбирам как така аз не съм на първо място."

Има три причини за успеха му досега. Първо, много хора не само в САЩ, но и в други установени демокрации, са недоволни от традиционните политици и партии. Г-н Тръмп е виждан като глас отвън. Второ, макар някои от позициите му да са крайни, той всъщност няма последователна идеология. Например възгледите му за имиграцията са десни, а идеите му за здравеопазването са леви. Възгледите му за данъците смесват дясно и ляво. Така той предлага на хората набор от позиции извън традиционната идеология. И на трето място, той има силно разпознаваемо име. Всеки знае кой е Доналд Тръмп. Никой не знаеше кои са другите кандидати. И освен това той забавлява по своя ужасен начин, макар да обижда хората. Може и да греша, но според мен няма почти никаква вероятност той да бъде кандидатът на Републиканската партия за президент.

Всъщност от видяното до момента в кампанията е малко странно, че няма кандидати със смислени идеи какво да се прави с опасния свят, в който живеем в момента.

Хилъри Клинтън има опит. Що се отнася до републиканците, може и да не сме съгласни с тях, но Джеб Буш и Марко Рубио са помислили по тези въпроси, добре информирани са и също имат известен опит или поне са съветвани от специалисти, които знаят. Вярвам, че кандидатът на републиканците за президент ще бъде един от тях двамата, макар за момента да не се движат особено блестящо в проучванията. Вярно е, че е малко плашещо да видите хора, които твърдят, че са способни да бъдат президент на САЩ - което е позиция, която представлява интерес не само за хората, които живеят в Америка, и е малко като да се кандидатираш за президент на света - да изглеждат и да звучат по подобен начин.

Какви промени можем да очакваме в американската външна политика след президентските избори? Ще има ли например по-активна линия в Близкия изток, където сега Обама е обвиняван, че се оттегля и го оставя в ръцете на Русия и Иран?

Г-жа Клинтън например вече заяви, че ще има промени в посока по-изявена външна политика на САЩ. Според мен ще намерим центъра на тежестта на външната си политика, който ще е някъде между Барак Обама и предишния президент Джордж Буш. Малко вероятно е г-жа Клинтън да направи нещо еквивалентно на това, което г-н Буш направи в Ирак - пълномащабна война за смяна на режима. Г-жа Клинтън вече посъветва президента Обама да не отстъпва твърде много в Сирия и на други места, тъй като така създава вакуум. Може да се спори дали анализът й е правилен или не, но тя вече обяви, че собственият й инстинкт е да се използва американската сила по-директно.

В същото време Обама не се е оттеглил изцяло от Близкия изток. Имаме въздушни сили в Сирия, но сега трябва да се преговаря с руснаците къде да летят самолетите. Вашингтон използва дронове в Пакистан, Афганистан и другаде срещу различни терористични групи. Така че САЩ не стоят просто зад собствените си граници, но би могло да бъде много по-различно с друг президент.

Ако слушате Джеб Буш и Марко Рубио, те настояват за още по-драматично използване на американската сила в света. В един момент човек трябва да си зададе въпроса за баланса между власт и предпазливост. И когато се действа неразумно, нещата стават по-зле. Войната в Ирак например със сигурност е една от основните причини Близкият изток да е толкова нестабилен и опасен сега. Това не е война, която донесе ред и демокрация. Тя причини хаос, авторитаризъм и фундаментализъм.

Говорехте за идеологическата конфронтация по време на студената война. Какви са разликите със сегашната ситуация и предлага ли Русия своя собствена визия за света, която е непримирима с тази на Запада?

Не мисля, че конфликтът сега между Запада и Русия е преди всичко идеологически. По-скоро е конфликт за власт, в който Русия се опитва да утвърди влиянието си, независимо дали става въпрос за Украйна или в по-широк смисъл за Европа.

Имаше интересна статия наскоро във в. New York Times на Майкъл Макфол, бивш посланик на САЩ в Москва. Той казва, че намесите в Сирия и Украйна са проявления на руската слабост, не на руската сила. Сблъсквайки се с поражението на своя единствен съюзник в Близкия изток - Башар ал Асад, Москва трябваше да направи нещо. Анексирането на Крим и случващото се в Източна Украйна са признак на отчаяние. Все пак преди това Москва имаше съюзник на власт в Киев.

Всъщност една от най-големите опасности от путинизма е, че той служи за модел на това, което може да бъде наречено "нелиберална демокрация". Унгарският премиер Виктор Орбан например изнесе реч миналата година и гордо заяви: "Ние сме нелиберална демокрация." Русия на Путин уж функционира по правилата на демокрацията - има избори, парламент, партии, но всичко е кухо. Медиите са подкопавани, общественият дебат е ограничен, опозиционните фигури живеят в опасност. Има брак между авторитаризма и демокрацията, нелиберална демокрация. Срещу това трябва да се оказва съпротива, не бива да се допуска подобни режими да твърдят, че са демокрации като всички останали.

Съпротивата не е лесна на фона на аргументи от типа – вижте на какво приличат ЕС и САЩ от толкова демокрация, не е ли по-ефективно едно управление като това в Русия или Китай?

В либералните демокрации има много тревоги по отношение на капацитета им за ефективно управление. Политиката е поляризирана, политиците не показват особено чувство за обществен интерес и често преследват частен, медиите не са идеални и в някои страни са собственост на малък брой магнати като Берлускони в Италия или Мърдок в английски говорещия свят. Тук в България също се сблъсквате с този проблем.

Да, либералната демокрация има патологии. Но това не трябва да ни кара да предпочитаме нелиберална демокрация, а да променим нашата, либералната.

Интервюто взе Светломира Гюрова