За Македония, решението на КС и други неща

Ако не друго, решението на КС за забрана на ОМO “Илинден - ПИРИН” показа, че в българо-македонските отношения има неизяснени моменти, които пречат на взаимното разбирателство и често водят до противоречия и конфликти.
Дори такъв важен етап като подписването на декларацията по езиковия спор не успя да преодолее доминиращите стереотипни нагласи. В Македония опозицията веднага обвини управляващата коалиция в предателство на националните интереси и “бугаращина”, а в България, където общественият консенсус по македонския въпрос е по-широк, се надигна многоцветен патриотарски вопъл, че това е родоотстъпничество, безхаберие и недалновидност.
На практика и двете страни останаха при началните си позиции. У нас - че македонска нация няма, че македонският език е диалект на българския и че не може да бъде признат директно, а чрез позоваване на конституционните разпоредби, и че всичко това се прави предвид интересите и на двете държави. По-либералното схващане, държащо сметка за процесите, протичащи в тази страна, продължи да се отстоява от сравнително малобройната група на модерно мислещи интелектуалци, журналисти и други посветени. В Македония преобладаваше мнението, че разбирателството с България е опасно за националната самобитност на македонците и за суверенитета на младата държава. Младата република трябва да продължи да развива политиката на лупофобия (страх от вълци), за да оцелее с най-малко загуби.
В този дух беше и последвалото развитие на двустранните отношения. Почти нищо не е направено за развитието на съвместните инфраструктурни проекти, за които бяха изприказвани толкова много приказки. Както и за доизграждането на пословичните 12 км, разделящи жп мрежите на двете страни. Малко по-добре тръгнаха нещата с културния обмен, но и тук често се сблъсквахме с неизживени предразсъдъци - вярно, по-скоро от македонска страна. Македонските медии набедиха организаторите на поредните Стружки вечери, че кумуват на безпрецедентна българска културна агресия само защото бяха поканили Минчо Минчев, Валя Балканска и Теодосий Спасов.
Идването на власт на правителството на ВМРО-ДПМНЕ породи сред част от българското общество, а и сред част от българските политици, сериозната заблуда, че нещата са поели по верен път и повече нищо не може да ги отклони, камо ли да ги върне назад. Установи се недържащо сметка за македонските специфики отношение, което почерпи допълнително вдъхновение от показните жестове на българското правителство: танкове, бежански лагери и т.н.
От македонска страна нещата не стояха така просто. Правителството на ВМРО действително започна да прилага на дело “позитивна енергия” в отношенията с България, но още в началото се сблъска с добре организираната съпротива на главния си политически опонент СДСМ и с косовската криза, която постави на карта съществуването на самата държава. При тези условия всичко, свързано с националната идентичност - език, култура, малцинства и т.н., в Македония придоби особена важност. В македонското общество се появиха и набраха сили схизми по линия на съществуващите-филии и фобии. Най-ясно те се изразиха по време на ударите на НАТО върху Югославия с безредиците и нападенията над посолства на натовски държави в Скопие. Стигна се до безпрецедентен случай - гостуващи турбофолк изпълнители да отправят на висок глас закани срещу правителството. Някои от анализаторите започнаха да говорят за сериозна пукнатина в обществената тъкан и дори за студена гражданска война. Дори да са малко пресилени, тези виждания говорят, че в Македония се създават предпоставки за дълбок обществен конфликт от североирландски тип. Много бързо тези феномени получиха и политическо развитие с неколкократните промени в правителството, предизвикани от нестихващите медийни атаки на опозицията и последвалите ги схватки по върховете на ВМРО. Макар и мнозинство в парламента, ВМРО започна да се лишава не само от политическите си приятели и спътници, но и от подкрепата на големи части от своя електорат.
Това е фонът, на който се появи решението на КС, което без съмнение беше крайно ненавременно и в същото време лошо аргументирано. Тезата, че това е напълно суверенно решение на съдебната власт, не издържа критика не само защото реалиите у нас са различни, но и защото то беше породено от действията на 61 депутати от българското Народно събрание. Забраната на вече регистрираната партия ОМО “Илинден - ПИРИН” наля масло в огъня, на който повече от година се пече младото македонско правителство.
Официалните претенции към България за признаване на македонско малцинство бяха формулирани още от бившия президент Киро Глигоров. Международната им промоция стана в Страсбург през 1997 г. От самото начало те се свързват с дейността на организацията ОМО “Илинден”, така че за никого не беше тайна каква щеше да бъде реакцията в Македония независимо от скорошните изявления на Борис Трайковски в Загреб. В тази връзка ми се струва, че редица историзиращи и политизиращи анализатори у нас ако не от глупост и незнание, то от желание за “активна манипулативност” почнаха да търсят вината на друго място, като се отдадоха на твърде екстремни аналогии и догадки за “пряката” връзка между коминтерновските решения и политиката на международната общност като цяло и САЩ в частност на Балканите. Така малко се позабравят и се изтласкват многократно изказваните предупреждения, че “България и Македония не могат да разчитат да влязат в Европейския съюз, преди да решат проблемите помежду си.” А тези предупреждения са важни не само заради амбициите ни да влезем в ЕС, но и заради мира и разбирателството на Балканите.

Валерий Русанов