Картината на строежите, разрешени в София през 2019 г., е впечатляваща, но не радва. Остава привкус на пропилени възможности, енергия и капитали. Моментът, както знаем, е уникален - има пари, търсене и предлагане. Строителите работят все по-качествено, архитектите дават повече простор на въображението си, а проектите стават все по-добри. Подобен строителен подем едва ли ще се повтори идните години – и по икономически, и по демографски причини.

Големият проблем е, че в резултат от него нито градът, нито качеството на живота в него стават много по-добри - бетонът продължава да се налива хаотично в презастроени територии с трагична инфраструктура. Има логика свободните промишлени терени в София да се уплътняват, но кое налага новите сгради да са залепени в китайски стени, хвърлящи вечна сянка - не са ли слънцето и гледката към Витоша общо право на всички в София. Въздухът и зеленината стават по-малко, а загубеното време в задръствания и изпилените нерви при паркирането – все повече.

Няма кой освен общината да канализира адекватно строителната енергия. И да поделя съществуващата инфраструктура между повече хора и проекти. Успехът на затворените комплекси ясно показва каква среда искат хората – на въздух и зеленина. Общината можеше да предложи тази нормалност и на ниво град. Щеше да е далновидно. Защото, колкото повече общината гледа да уплътни компактния град, толкова повече хората и дори строителите искат да бягат от него. И развитието му по периферията за жалост ще става хаотично и на септични ями.

Въпросът не е за пари - строителните разрешения можеше да са по-скъпи, имотните данъци можеше да са структурирани по-правилно. Според легендите някога строителите вграждали в основите сенките на млади жени, за да бъдат сградите здрави. Днес хаотичните софийски строежи правят обратното - хвърлят тежки сенки върху качеството на общия ни живот.