Западът трябва да има стратегическа цел за Украйна

Западът влезе в прокси война, а в прокси войните проксито определя целите. Когато прокситата се справят добре, е изкушаващо да започнем да предвиждаме по-амбициозни цели - от поставяне на опонента в унизителна патова ситуация до ефективна смяна на режима. Това обаче повишава риска от стратегическо високомерие. Рискуваме да забравим, че руснаците имат дълъг опит с икономическите трудности. Те могат да поемат голяма икономическа тежест, преди да се надигнат срещу режима. По същия начин е самонадеяно да се прогнозира, че вътрешният кръг на Путин ще се обърне срещу него и ще го детронира.

Твърде рано е да се заключи, че Путин губи войната. Той вече премина към по-разрушителна и ефективна тактики, като отвратителното унищожаване на Мариупол и Харков показва какво може да се очаква за Киев. Западът не е в състояние да обяви смяната на режима в Кремъл като стратегическа цел, за да не рискува да провокира Путин да предприеме още по-насилствена и опасна ескалация.

Западът се поздравява за тежестта на санкционния режим, но санкциите са оръжие, което удря и двете страни. Всеки западен лидер знае, че по-високите цени на бензина означават политически проблеми у дома, особено в година на избори. Ако Западът намали допълнително руския внос на енергия или ако руснаците сами спрат крана, ще се очертае рецесия или дори депресия.

Западните лидери може да са загрижени за вероятното дългосрочно икономическо въздействие на санкциите, но те също така знаят, че фокусирането върху собствените им икономики - във връзка със собственото им политическо бъдеще - за сметка на украинците би изглеждало позорно далеч не само за украинците. Във време, когато войната предизвика гняв в безпрецедентен мащаб в западните общества, спасяването на западните икономики чрез жертване на украинците е и лоша политика, и лоша стратегия. Ако руската победа все пак може да бъде предотвратена, Западът ще трябва да засили помощта си за украинската армия, за да принуди Путин да влезе в кървава безизходица, последвана от преговори и споразумение, което да оставя поне част от Украйна непокътната и в ръцете на правителството на Зеленски.

Дори и тук Западът трябва да планира най-лошото, а не да се надява на най-доброто. Най-лошото би било падането на правителството на Зеленски след дълга обсада и бомбардировки на Киев. Предоставянето на противовъздушни, противоракетни и противоартилерийски съоръжения на украинците е от съществено значение за разрушаването на обсадата. Но ако те не успеят да задържат руснаците, Западът ще трябва да реши дали може да стои настрана и да гледа бомбардирането на президентския дворец и унищожаването на демократично избрано правителство. Падането на правителството на Зеленски ще даде на Путин победата, от която той толкова отчаяно се нуждае; това би му позволило да заличи Украйна като суверенна държава и да започне русификацията на новозавладения народ.

Този правдоподобен сценарий трябва да даде на западните лидери стратегическа и морална яснота. Стратегическата цел на Запада в тази война трябва да бъде да запази правителството на Зеленски. Спасявайки правителството, Западът може да спаси Украйна. Всяко руско усилие да бъде премахнато правителството на Зеленски трябва да бъде червената линия - моментът, в който Западът трябва да изпрати на Путин лично послание, че ако не спре, ще отговори със сила.

Ако западните политически лидери успеят да постигнат консенсус по този аспект, тогава военното ръководство на НАТО ще трябва да изготви тактически планове за предаване на посланието силно и ясно.