Внушават ни да преглъщаме кариеризма, посредствеността и упадъка на нравите

Ако приемем политиката за игра, възможно ли е обществото да не е винаги изиграно? Има ли изход от този порочен кръг?

Трябва да се мисли за политиката като процес, който е надличностен, надродов, надсемеен. Виждам, че това в съвременна еснафска България е много трудно. Всичко се чете през призмата на еснафския успех и материалното благополучие. Някак трудно ще се намери тук разговор за това какво прави живота на едно място по-качествен. От другата страна на дебелашкото еснафство седят политическите демагози на уж новия консерватизъм, които искат от нас да бъдем първо свръхангажирани с колективната идентичност (най-често национална или религиозна), която ще ни върне в топлото лоно на естествените човешки взаимоотношения (най-често родово-патриархалното насилие и подчинението на някой бащица), а после да мислим за своите индивидуални качества и потребности.

Политиката е процес, в който се решават най-сложните въпроси в едно общество и, разбира се, често пъти е грозно да се наблюдава как едни интереси започват да доминират над други.

Такива са и разговорите в българската култура напоследък - внушаващи ни да преглъщаме кариеризма, ретроградното, посредствеността, упадъка на нравите, приятелско-политическите намеси, маскирани зад някакво общо добруване, и липсващото лустро на културата ни, отразена в провинциалните ни комплекси (вижте процесите в Народния театър, а и изобщо какво се случва в театъра на административно ниво и като политики).

Политиката е процес, в който се решават най-сложните въпроси в едно общество и, разбира се, често пъти е грозно да се наблюдава как едни интереси започват да доминират над други; грозно е, когато ставаме свидетели на това колко разнородна е социалната тъкан, колко проядена е от проблеми и как няма такава идеалистична проекция като народ. Ние лесно се поддаваме на колективните страхове за унищожението, за обезличаването, за желанието на някого да ни обезличи, защото имаме собствена държава едва от 145 години. Вероятно изходът е да бъдем ангажирани, а не апатични. Да не имитираме, че сме доволни, за да си осигурим временно спокойствие.

Докъде може да стигне и легитимирането на войната чрез миналото ни, да проявим разбиране към агресора,защото сме отрасли в "братство" с него- може ли да има реална съпротива срещу това?

Не виждам шанс агресорът да бъде оправдан. Подобни настроения показват само доколко объркан на локално ниво е моралният компас спрямо процесите в света. Особено опасно е припознаването на агресора като алтернатива и спасителен остров от вредите, които неолибералният капитализъм нанесе върху идеята ни за личността, опитвайки се да я лиши от колективни права, от принадлежността към социално-справедлив порядък, оставяйки множество травми след себе си и усещане за обективна несправедливост. Този идеологически момент беше много сериозно застъпен като опорка далеч преди войната, въпреки че българската критика към неолиберализма според мен е доста наивна; въпреки всичко в днешния свят наследството на социалната държава е все още силно.

Днешният агресор, който нападна друга страна, няма нищо общо със социалните облаги, които ние толкова харесваме в страните, които са постигнали висока степен на пазарно развитие, социален баланс и сигурност.