Коментар | Паметници или убежища в миналото

Какво казват символите, които избираме да покажем, или тези, които избираме да скрием? В случая със съветските паметници - първо в София с МОЧА, а сега с "Альоша" в Пловдив, се виждат страх и разединение.

Във времена, в които народът изпитва недоверие към своите лидери и институции - било то политически, духовни или др., мястото, където намира закрила, е миналото. Поглеждаме към периоди, в които историята слага венец на величие около нашата нация и ни дава повод да се гордеем и ни кара да се чувстваме по-силни и независими, а също така ни позволява да си препишем заслугите и силата на духа на тогавашните герои. Вкопчваме се отчаяно във вчерашния ден, а не в неприятното настояще или неясното бъдеще. Най-обяснимата причина е в страха от това, което предстои, и потенциалната нестабилност, която може да доведе.

Именно това олицетворяват тези паметници за много от хората - една твърдина на сигурността, че нищо няма да се промени. Затова посегателството върху тяхната неприкосновеност в такива времена на несигурност извиква остри и крайни реакции. "Имам познати, които казват, че този път кръв ще се лее, ако решат да събарят паметник", коментира пред пловдивското издание "Марица" една дама на протест пред общинския съвет в Пловдив за опазването на "Альоша". Други пък изпитват радост от това "да се изтъпанят под плющящите руски знамена на 9 май". Клета е майка България - кога ще може и тя да стане символ за своите деца?

Крайности има и от двете страни, търсещи кръв и отмъщение, но не и да се разберат помежду си. Или поне такова впечатление оставят поредицата коментари в социални мрежи, публикации в местни медии, които, изглежда, се превръщат в параван на омразата в обществото, или политици, които просто използват момента, за да блеснат с псевдопатриотизъм и отказват да потърсят другата страна за диалог, защото най-малкото нямат желание да слушат и разберат.