Иракската примка се затяга

След необезпокоявания марш на армията „Махди“ в Ирак и нарасналите жертви сред коалиционните сили изникват поне няколко въпроса. Първият въпрос със сигурност е дали примерът няма да е заразителен и за другите иракски полувоенни групировки - лесната победа и американският страх от нанасяне на ответен удар може да накарат много иракски вождове да си повярват, че могат да изгонят янките от Ирак. Малко по-широко погледнато, успехът на неофициалните иракски лидери може да подрони вярата в бъдещото „официално“ иракско правителство и да създаде предпоставки за гражданска война - нещо, което до момента САЩ успяваха да избягнат. Излизайки извън границите на Ирак, шиитските успехи поставят под въпрос политическия курс на Иран - каквото и да се случи с армията „Махди“, иранските аятоласи могат да се радикализират както от лесния успех на духовните си братя отвъд границата, така и от смазването на тяхното въстание. И накрая очевидното нежелание на мнозинството иракчани да приемат някаква що-годе демократична форма на управление не превръща ли „маяка на победилата демокрация в Близкия изток“, според Пол Уолфовиц, американския зам.-министър на отбраната и главен идеолог на войната срещу Саддам, в „маяк на победилия тероризъм в Близкия изток“. Битката започна след няколко може би съвсем случайни събития. На 28 март американските власти решават да спрат вестник „Ал Хауза“, издание на радикалния шиитски лидер Моктади ал Садр, тъй като убеждавал иракчаните, че зад смъртта на невинни в Ирак стоят американските власти; три дни по-късно четирима частни гардове от фирмата „Блекуотър“ са убити, след като се опитват да преминат през град Фалуджа. След спирането на вестника му, на 2 април Ал Садр призовава в своята петъчна молитва привържениците си да „бъдат в най-голяма степен на готовност“ и да ударят окупаторите, „щом ги срещнат“. Така в събота, въпреки че ударните части на американската армия са заети с операции в южния град Насирия и с постоянните си битки в сунитския триъгълник, окупационните власти решават да активизират отдавна издадена заповед за арест на радикалите около Ал Садр. Арестуван е един от най-близките помощници на Садр - Мустафа Якуби, заедно с още 12 души, обвинени във връзка с убийството на умерения шиитски аятолах Сайед Абдул Маджид ал Хоей на 10 април миналата година. Хоей е човекът, на когото американците разчитаха да поведе шиитите към по-модерна, светска форма на управление.

Най-вероятно опасенията на американските власти са били, че Ал Садр, който далеч не е най-популярният шиитски водач, ще се опита да използва празника Арабиин, за да предизвика кървави сблъсъци и така да оглави „всенародното недоволство“. Ал Садр има пълно основание за подобна тактика, тъй като след формалното предаване от окупационното правителство на властта на иракчаните на 30 юни той вече ще трябва да си съперничи с иракските си събратя, а не с американските окупатори. Проблем за 31-годишния шейх е неговата крайна религиозност, наследена от баща му, великият аятолах Мохамед Садък ас Садр, убит от режима на Саддам Хюсеин. За разлика от великия аятолах Али Систани, който поне привидно се бори за установяването на ислямска демокрация, Ал Садр директно призовава за налагането на теокрация по модела на Иран. Това противоречие доскоро караше повечето наблюдатели на ситуацията в Ирак да предполагат, че младият водач няма да получи подкрепа - 72-годишният Систани открито проявява недоверието си към младия духовен парвеню. През август миналата година Ал Садр дори не присъс­т­­- ваше на събранието на четиримата големи аятоласи. В резултат на това в средата на октомври хората му в Кербала се опитаха да завземат две джамии и призоваха за съпротива срещу окупатора. Тогава българските войници бяха принудени да се намесят - два месеца по-късно лагерът на българския контингент беше атакуван и осем военнослужещи загинаха. Бойците на Садр освен това си съперничат за влияние с по-голямата организация „Бадр“ - милиция, ръководена Алаа ал Хаким, син на убития миналата година велик аятолах Мухамад ал Хаким, ръководител на Върховния съвет за ислямска революция в Ирак. Други по-малки групировки принадлежат към партията „Дауа“ - шиитска групировка с дълга история и с мистичен лидер на име Сарки Хасани.

Според информация на българското разузнаване само в Кербала имало над 80 конкуриращи се за място под слънцето групировки. Вероятно на това са разчитали и американците, когато решиха да заловят Ал Садр и направиха

Стратегическа грешка

Нито един шиитски лидер не може да си позволи да остане назад в борбата с окупаторите, тъй като бързо ще бъде дискредитиран. След началото на бунта през миналия понеделник най-умереният Ал Хаким призова американците да се изтеглят максимално бързо от Ирак, докато влиятелният Али Систани осъди бунтовете, но счете за нужно да осъди и атаките срещу американските сили. Така постепенно първоначалните 3 хил. бойци на „Махди“ нараснаха на 10 хил., а сега оценките за числеността на махдистите вече стигнаха до 50 хил. На практика формалното разграничение между различните групировки е само условно и мнозинството от въоръжените шиити само очакват лидер, който да ги поведе. Само за няколко дни ограничените бунтове в Наджаф, Кут и Южен Багдад обхванаха цял Южен Ирак, като дори британците бяха принудени да напуснат позициите си в Басра.

Другото предположение, че сунитите няма да сътрудничат на шиитите, също се оказа невярно. Според жител на Фалуджа, цитиран от „Ню Йорк таймс“, иракчаните само чакат да се случи нещо в другите градове, за да се вдигнат на бунтове. Иракската полиция, която трябваше да помага на окупационните власти, пък се оказа не само ненадеждна, но дори и опасна - когато във Фалуджа е атакуван конвоят на „Блекуотър“, единственото, което синьо-белите полицейски коли са направили, е било да се отдалечат максимално бързо от мястото на засадата. Кореспондентите на западните медии се надпреварват да цитират иракски полицаи, които твърдят, че са с този, който победи. Опитът на американците да покажат сдържаност също има противоречив успех. В началото на седмицата ген.-майор Джеймс Матис каза за сп. „Тайм“, че за всеки убит терорист навярно се налага да загинат осем невинни иракчани. След разрастването на бунтовете обаче морските пехотинци се принудиха да атакуват джамии във Фалуджа дори в навечерието на големите религиозни празници.

Оттук нататък, каквото и да се случи до 30 юни, първоначалната дата за предаване на властта, сред иракчаните ще остане съмнението, че правителството в Багдад управлява единствено поради присъствието на американските войски. Колкото и американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд да обяснява, че бунтовете са дело на „главорези, престъпници и терористи“, това едва ли ще промени мнението на огромната маса шиити, че протестът им отново е бил смазан, както по времето на Саддам Хюсеин. Така с предаването на властта на бъдещото временно иракско правителство, което ще носи етикета „марионетка на Америка“, се отваря широко

Вратата на гражданската война

Освен кръвопролитията, които тя означава, гражданската война е и поканата за чужда намеса и обичайният заподозрян е съседен Иран. Аятоласите вече имат добра школа в създаването на терористични групировки - нахлуването на Израел и намесата в тлеещата гражданска война в Ливан през 1982 г. ражда „Хисбула“. Дали това ще се случи и в Ирак обаче е въпрос на спекулации.

Това, което не подлежи на спекулации обаче, е поредната доза от серията провали в американското планиране. Като едно от основанията за война срещу Ирак беше изтъквана вероятната връзка между „Ал Каида“ и Саддам Хюсеин. До този момент такава по-скоро не е открита, но за сметка на това шиитите вече открито търсят контакти с международния тероризъм. Дори изявленията на Ал Садр, че е „удрящата ръка на „Хамас“ и че е представител на „Хисбула“, да са опит за покачване на престижа, то със сигурност в бъдеще такава връзка ще бъде изградена - щом има търсене, ще се намери и предлагане. Това може да превърне Ирак в терористична площадка, много по-опасна от Афганистан. В иракските градове вече се виждат портрети на наскоро убития от Израел лидер на „Хамас“ шейх Ахмед Ясин.

Вторият провал на Вашингтон е в оценката на необходимите сили. При настоящия брой на войниците, около 134 хил.

Коалиционните сили трудно се справят

с битките на два фронта, камо ли да осигурят присъствия във всяка иракска паланка. В момента САЩ подготвят изпращането на допълнителни войски, като се спекулира около цифрата 26 хил.

Дали това ще е достатъчно, не е напълно ясно, тъй като много страни вече искат предислокация на своите части. Казахстан вече зави, че ще изтегли 30-те си войници, Испания все още се колебае дали да не предислоцира контингента си в Афганистан, а скоро идват избори в Италия, които могат да бъдат спечелени от левицата...

Изключително сложна е ситуацията с българските и полските сили, базирани в Кербала. На практика обстановката в свещения за шиитите град е фактически неконтролируема - не само заради агресивните действия на религиозните милиции на Моктади ал Садр, но и заради постоянния приток на стотици хиляди богомолци. На този фон 450-те български бойци, колегите им от полския батальон и американските военни полицаи изглеждат като капка в морето и практически не могат да направят кой знае какво. Ескалацията на напрежението започва на 4 април, когато коалиционните патрули установяват, че голяма част от прииждащото множество е въоръжено и агресивно. Някои от богомолците носят леко стрелково оръжие и гранатомети. Още същия ден се завързва стрелба между българските патрули и шиитски екстремисти. Един боец е ранен, за щастие без опасност за живота. Още на следващия ден милициите на Ал Садр се опитват да превземат кметството на Кербала и централния полицейски участък, за да освободят задържаните в него. Атаката е отразена без жертви. Няколко часа по-късно обаче, в ранните часове на 6 април, българската база „Кило“ е нападната. Бойците ни са принудени да прекратят всички свои патрули, да се изтеглят в укреплението и ограничат зоните си на контрол до кметството и централния полицейски участък. Следобеда на същия ден разузнавателна група от български, полски и щатски бойци попада на засада и трима българи са ранени. В следващите дни положението става все по-неудържимо. Българите са принудени да се окопаят в база „Кило“, получавайки разрешение да използват цялата налична бойна техника и въоръжение без ограничения. Под контрол са само централните административни сгради, които се охраняват от два полски и два български взвода. Те са принудени да отбиват атаките на неустановен брой шиитски екстремисти. Българският генерален щаб започва да обсъжда и варианти за евакуацията на нашите сили от града. На практика обаче това може да се окаже невъзможно, тъй като най-близката коалиционна база извън Кербала - полската „Лима“, вече е препълнена, а околните пътища са прерязани от шиитските бунтовници.

По всичко личи, че сблъсъците с шиитските милиции навлизат във фаза, където технологичното преимущество на коалиционните войски постепенно губят значение пред огромната маса протестиращи. Пример за това е изтеглянето на цялата украинска бригада от района на град Кут, който вече напълно е в ръцете на шиитските милиции. И в така съз­далата се ситуация обещанията на САЩ за подкрепление от 26 хил. бойци изобщо не биха могли да наклонят везните в полза на окупационните сили.

Хаотичните действия

в Ирак може би няма да доведат до дълбоко затъване като във Виетнам, тъй като зад бунтовниците не стои толкова добре организирана и мотивирана сила, каквато беше Северен Виетнам. Коалиционните сили обаче едва успяват да контролират столицата Багдад, и то не във всички квартали. В останалата част на страната окупационните сили са се окопали в гарнизоните си, а градовете, които те номинално контролират, могат всеки момент да преминат във властта на бунтовниците. Всичко това много напомня ситуацията, в която бяха изпаднали съветските войски в Афганистан през 80-те години на миналия век. Разтеглените конвои постоянно попадат на засади, различни религиозни групировки извършват нападение без особена координация, а договорките за примирие често се нарушават. Кадрите с разкъсаните тела на американските войници много напомнят съдбата на пленените от муджахидините червеноармейци. Дори количеството на войските е примерно еднакво - руските сили в Афганистан варираха между 100 и 120 хил. военнослужещи. Бъдещото правителство в Багдад пък има всички шансове да се превърне в аналог на режима на Наджибула в Кабул.

Ако аналогията макар и ограничена е вярна, тогава ни чака дълга, кървава и объркана война.