🗞 Новият брой на Капитал е онлайн >>
Свят

Ястребът на мира

Ариел Шарон влезе брутално в политиката, а оттеглянето му предизвиква вакуум

Досега Ариел Шарон винаги е успявал да излъже противниците си и ловко да наложи своята воля. Привидно отстъпва, моделира бойното поле по свой вкус и след това нанася смазващ удар - дали в Синайската пустиня, в долината Бекаа или в израелския политически живот.

Булдозера, както е известен израелският премиер, опита да измами и природата, но тази седмица стана ясно, че този път най-вероятно няма да успее. След като в края на миналата година преживя слаб инсулт, в началото на седмицата Шарон постъпи в болницата след масивен мозъчен кръвоизлив. Въпреки молитвите и надеждите, че израелският премиер ще оздравее, италианският премиер Силвио Берлускони и британският министър на външните работи Джак Стро казаха, че вероятно трябва да стане чудо. Дори Шарон и този път да се измъкне, лекарите твърдят, че той още дълго ще остане на болнично легло.

Шарон е може би

Най-противоречивата фигура

в израелския политически живот. Генерал-лейтенантът е известен с безкомпромисния си нрав, който често стига отвъд мислимите граници. Шарон е обвиняван във военни престъпления срещу цивилното население - нещо, което дори израелска следствена комисия установява през 1982 г. Известни са неговите думи, че никога няма да се успокои, докато не види мъртви всички врагове на израелската държава. Като се има предвид, че Ясер Арафат - дългогодишният лидер на палестинците и личен противник на Шарон, почина преди една година, желанието може и да се сбъдне.

Въпреки всичко именно Шарон, който спокойно може да бъде определен първообраз на израза ястреб, беше призван да положи истинското начало на израелско-палестинско сдобряване. Доста абсурдно, но вероятно няма друг политик, който да може да се справи едновременно с умерените палестинци, екстремистите от „Хамас“, израелците, търсещи мир на всяка цена, ултраортодоксалните евреи... През 1995 г. тогавашният премиер Ицхак Рабин, който почти беше сключил мирна сделка с палестинците, загина от ръката на еврейско момче, което не вярваше в мира. Поради тази причина Булдозера се видя принуден да разтърси политическата сцена на Израел и да основе нова партия - „Кадима“ („Напред“), само и само да се освободи от противниците на неговия мирен план в собствената му партия „Ликуд“. Друго качество, което помагаше на Шарон да напредва в мира с палестинците, е неговата повратливост. Като всеки танков командир, когато не може да смачка противника, той предпочита да го заобиколи. Шарон, който през 1973 г. постави на карта военната си кариера, за да влезе в Кайро, беше един от политиците, активно търсещи мира с Египет. Той беше разпален привърженик на израелските селища в окупираните територии и отново той, при това на два пъти (първия път от Египет), заповяда изтеглянето на заселниците. Все пак инициативата на Шарон за едностранно изтегляне от окупираните палестински територии не е дело на възторжен миротворец, а по-скоро на щабен офицер. Той вижда докъде се простират ресурсите и се опитва да съкрати дължината на фронтовата линия, така че тя да бъде най-изгодна за него.
Преди да обяви плана си през 2003 г., Шарон успя да направи всичко възможно да дискредитира лидера на палестинците Ясер Арафат, като в същото време с прицелени атентати елиминира голяма част от най-войнствените палестинци. Посещението в джамията „Ал Акса“ през 2000 г., което предизвика гнева на палестинците и сложи началото на поредната интифада, със сигурност не е било импровизация. То не само осигури избирането на Шарон за премиер малко по-късно с обещания за засилена сигурност, но и даде достатъчно основания за крайни мерки срещу терористите. Най-популярната беше изграждането на разделителната стена между израелските и палестинските територии, която трябваше да спре навлизането на арабски камикадзета в еврейските селища. Израелски вестници обаче открито дискутираха планове за физическото елиминиране на Арафат, сякаш пробваха световното обществено мнение. Международният натиск разсея тези планове, но Шарон компенсира това с изолирането Арафат. Лидерът на палестинците се превърна в затворник в щаб-квартирата си в Рамала, където впоследствие и почина.

По-важният резултат от мирния план на Шарон беше

Ревизирането на т.нар. пътна карта

за постигането на мир. В нея се предвиждаше окупираните територии да бъдат изцяло върнати на палестинците, както и други мерки, с които Израел не беше много съгласен. Под прикритието на всеобщото одобрение за изтеглянето от ивица Газа, Шарон успя да укрепи най-важните еврейски колонии на Западния бряг. В крайна сметка САЩ, които се считат за основния гарант за постигането на разбирателство между двете страни, също негласно започнаха да подкрепят Тел Авив. През 2004 г. американският президент Джордж У. Буш заяви, че трябва да се гледат новите териториални реалности, т.е., че не може всички еврейски селища в палестинските територии да бъдат евакуирани. Европейският съюз също застана зад тази политика - най-малкото никой публично не се е възмутил на прекрояването на пътната карта.

С излизането на Шарон от политиката обаче целият план може да рухне. Най-малкото защото едва ли има друга личност, която може да обедини Израел около тежките решения, които трябва да бъдат взети, за да продължи мирният процес.
На първо място, собствената му партия „Кадима“ едва ли ще оцелее, тъй като тя се основава изяло на неговия авторитет. Ако най-авторитетният привърженик на доброволното изтегляне от палестинските територии изгуби изборите, блокажът е почти сигурен. Архитектът на едностранното изтегляне Ехуд Олмерт сега е временно изпълняващият длъжността премиер, но той не се радва на широко обществено одобрение. Лейбъристите са за преговори с палестинците за установяване на мир, но имат слаба поддръжка. При условие, че „Кадима“ не запази преднината си, изборите след два месеца ще бъдат спечелени от бившата партия на Шарон „Ликуд“. Това ще означава завръщане във властта на Бенямин „Биби“ Нетаняху, който беше яростен противник на изтеглянето от Газа.

Все пак повечето наблюдатели на процесите в Близкия изток смятат, че

Политиката на Шарон в момента няма алтернатива

и Израел ще продължи да я следва с него или без него. Но „важното е каква политика ще следват САЩ“, каза пред агенция Ройтерс сирийският политически анализатор Имад Шуаби.

Естествено най-щастливи от болестта на Шарон са крайните екстремисти - палестинските, които искат да унищожат израелската държавата, и израелските, които не искат да отстъпят и педя от библейската земя. Докато в Израел се появи нов лидер, който да поеме отговорността за преговорите с палестинската автономия, за продължаване на мирния процес не може да става и дума. В същото време в палестинските територии хаосът продължава, а след смъртта на Арафат авторитетът на политическото ръководство на автономията продължава да пада. Така и от палестинска страна не може да се очаква особена инициативност.
Голяма част от арабите, които се притесняваха, че планът на Шарон е само начин те да бъдат лишени от някои важни територии, също ще бъдат зарадвани. Въпросът обаче е дали друг израелски лидер може да им предложи повече, и най-важното - в обозримо бъдеще.

В същото време, ако се забави изтеглянето на израелските селища от окупираните територии, със сигурност палестинските екстермисти ще подновят атаките си. Това от своя страна ще принуди новия израелски премиер да засили мерките за сигурност, което гарантира нова ескалация на насилието. Така в един момент изобщо няма да е ясно на кого Шарон ще липсва повече - на палестинците или на израелците.

1948 - Командва пехотна рота във войната за независимост.
1953 - Водени от него, командосите от „Поделение 101“, извършват рейд в Йордания, при което загиват 69 граждани. Нахлуването е в отговор на палестинските партизански атаки, извършвани от йорданска територия.
1967 - Командва танкова дивизия по време Шестдневната война, при която Израел окупира Западния бряг, ивицата Газа, Голанските възвишения и Синайския полуостров.
1973 - Повикан в действащата армия от запаса, след като Сирия и Египет изненадващо нападат Израел. Пренебрегвайки изрични заповеди, дивизията, командвана от Шарон, пресича Суецкия канал и навлиза в територията на Египет.
1977 - Избран в парламента и става министър на земеделието в първото дясно правителство в Израел. Превръща се в един от основните пропагандисти на еврейските селища в окупираните палестински територии.
1982 - Като министър на отбраната става главен организатор на нахлуването в Ливан. Целта на нападението е да се изкорени базата на палестинските партизани в Южен Ливан, но зад гърба на правителството разширява целта на операцията. Окупирана е голяма част от Бейрут, а ливанските християнски милиции избиват стотици палестинци в бежанските лагери в Ливан.
Същата година Шарон координира изтеглянето на еврейските селища от Синайския полуостров, след като територията е върната обратно на Египет по мирния договор между двете страни.
1983 - Принуден е да подаде оставка след разследване на израелските власти, което го уличава като косвено отговорен за кланетата в Ливан.
1998 - В качеството си на министър на външните работи призовава израелците „да заграбят колкото се може повече хълмове“ в окупираните територии.
28 септември 2000 - Като лидер на опозицията посещава една от мюсюлманските светини в Ерусалим (джамията „Ал Акса“). По това време се водят преговори за разделяне на града между Израел и формиращата се палестинска автономия. Това предизвиква сблъсъци и началото на нова интифада. Според палестинците гневът им е бил породен от предизвикателното поведение на Шарон, докато Израел твърди, че бунтът е бил планиран предварително.
7 март 2001 - Поема поста на премиер-министър, след като побеждава левицата, водена от Ехуд Барак.
28 януари 2003 - След като е използвал безпощадни мерки, за да прекъсне палестинските бунтове и тероризъм, е преизбран с голямо мнозинство пред социалистите.
18 декември 2003 - Обявява своя „План за изтегляне“, призовавайки селищата в палестинските територии да бъдат премахнати. По-късно той уточни, че става въпрос за всички селища в ивицата Газа и четири на Западния бряг.
8 февруари 2005 - Заедно с палестинския президент Махмуд Абас договарят прекратяване на огъня.
12 септември 2005 - Израел завършва изтеглянето на войските и заселниците от ивицата Газа въпреки опитите за прекратяване на евакуацията от ултранационалистите, включително и от собствената му партия „Ликуд“.
21 ноември 2005 - Напуска „Ликуд“, за да основе нова центристка партия, която да се яви на изборите през март 2006 г.
18 декември 2005 - Шарон преживя лек удар.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал