Прекалено високоплатени ли са изпълнителните директори в Америка

Профсъюзите се прицелват в нарастващите възнаграждения на шефовете

След като отбеляза спад през първото десетилетие на века, средната заплата на изпълнителните директори на големите компании в индекса S&P 500 се е повишила с 18% през последното десетилетие
След като отбеляза спад през първото десетилетие на века, средната заплата на изпълнителните директори на големите компании в индекса S&P 500 се е повишила с 18% през последното десетилетие
След като отбеляза спад през първото десетилетие на века, средната заплата на изпълнителните директори на големите компании в индекса S&P 500 се е повишила с 18% през последното десетилетие    ©  Reuters
След като отбеляза спад през първото десетилетие на века, средната заплата на изпълнителните директори на големите компании в индекса S&P 500 се е повишила с 18% през последното десетилетие    ©  Reuters

"Омръзна ни да изоставаме", заяви миналия месец Шон Фейн, шефът на американския профсъюз United Auto Workers (UAW), след като синдикатът започна кампания на периодични стачки във Ford, General Motors (GM) и Stellantis, трите "големи" американски автопроизводители. Месец по-късно двете страни все още бяха в противоречие, но в края на октомври все пак постигнаха съгласие. Джим Фарли, главният изпълнителен директор на Ford, твърдеше, че исканото от стачкуващите работници увеличение на заплатите с 36% за четири години ще осакати бизнеса му. UAW контрира, че средното възнаграждение на изпълнителните директори на големите три е 40% по-високо, отколкото е било през 2019 г., в сравнение с 6% за членовете на синдиката, което е доста под инфлацията. Миналата година г-н Фарли е получил възнаграждение на стойност 21 млн. долара, Карлос Таварес, неговият колега в Stellantis - 25 млн., а Мери Бара от GM - 29 млн. долара. Средностатистическият член на UAW, работещ на пълен работен ден, изкарва по-малко от 60 хил. долара. (Exor, най-големият акционер с Stellantis, е съсобственик на компанията майка на The Economist.)

Американските шефове със сигурност са добре компенсирани. След като отбеляза спад през първото десетилетие на века, средната заплата на изпълнителните директори на големите компании в индекса S&P 500 се е повишила с 18% през последното десетилетие, коригирано спрямо инфлацията, което е два пъти повече от ръста на медианната заплата за пълен работен ден в Америка. Според данни на доставчика на данни MyLogIQ типичният шеф в S&P 500 е изкарал повече от 14 млн. долара през миналата година. Това е около 250 пъти повече от заплатата на средностатистическия работник. Това е повече и от заплатите на шефовете във Великобритания (където шефовете на фирмите от FTSE 100 получават по-малко от 5 млн.), камо ли пък Франция и Германия (където изпълнителните директори получават дори по-малко). Някои американски корпоративни шефове получават многократно повече. През 2022 г. Сундар Пичай от технологичния гигант Alplhabet получи възнаграждение в размер на 218 млн. долара, следвайки подобно възнаграждение през 2019 г. През 2021 г. Дейвид Заслав от медийния гигант Warner Bros Discovery получи опции на приблизителна стойност 203 млн. долара (в зависимост от постигането на определени резултати).

Инвеститорите не са много притеснени

Инвеститорите от своя страна не изглеждат прекалено притеснени. Според Meridian, консултант по възнаграждението на изпълнителните директори, през миналата година само 4% от компаниите от S&P 500 не са успели да получат мажоритарна подкрепа в (необвързващите) гласувания за заплащане. Както обяснява Лучиан Бебчук от Harvard Law School, големите американски институционални инвеститори обръщат малко внимание на нивото на възнаграждение на целия пазар, като вместо това се фокусират върху това каква част от заплатите на отделните изпълнителни директори са свързани с представянето на фирмата и колко печелят те в сравнение с други шефове. Заплатите на американските изпълнителни директор са "толкова високи, че вече не ги усещаме", казва Ейми Боррус от Council of Institutional Investors, който представлява пенсионните фондове и други мениджъри на активи. Обикновените американци обаче са бесни. Проведено през 2019 г. проучване от Дейвид Ларкър и Брайън Тайън от Станфордския университет установи, че 86% от тях смятат, че шефовете са свръхплатени. Време ли е да се ограничи заплащането на изпълнителните директори?

Едно от съображенията е какъв трябва да бъде референтният показател. Изпълнителните директори далеч не са единствената група, трупаща средства, отбелязва Алекс Едманс от London Business School. Миналата година Леброн Джеймс е изкарал 127 млн. долара, хвърляйки топки в кошове на баскетболни полета и рекламирайки обувки. Том Круз прибра 100 млн. долара за участието си в "Топ Гън: Маверик". Тези знаменитости не изглеждат по-достойни от шефовете, управляващи огромни корпорации, отговорни за капитал на стойност много милиарди долари и десетки или дори стотици хиляди работни места.

И заплатите на шефовете изглеждат нищожни в сравнение с мащабите на техните компании. Общото възнаграждение на изпълнителните директори на компаниите от S&P 500 през миналата година се равнява на 0.5% от нетната печалба на фирмите от индекса и на 0.03% от общата им пазарна стойност. Инвеститорите, изглежда, вярват, че един добър шеф струва многократно повече. На 12 октомври американският дискаунтър Dollar General обяви, че предишният ѝ шеф ще се върне начело след незадоволителни резултати при неговия наследник. Цената на акциите му се повиши с 9% на следващия ден. С нарастването на размера на компаниите - средната фирма от S&P 500 през миналата година е реализирала повече от два пъти по-високи приходи от тези през 1990 г., след отчитане на инфлацията - и глобализацията, работата на главния изпълнителен директор става все по-трудна, твърди Стивън Каплан от University of Chicago Booth School of Business.

Съдейки по европейската практика, по-ниското заплащане на шефовете очевидно не е добра идея. Разликата в доходите на американските и европейските шефове отчасти е резултат от по-слабата конкуренция за ръководители в Европа, където има по-малко големи фирми. Тя отразява и по-егалитарното отношение към заплащането, което не се е изразило в по-добри резултати. Фирмите в Европа отбелязват по-нисък ръст на продажбите, рентабилност и възвращаемост на акционерите, а служителите им са по-малко продуктивни. Всичко това допринася за бавния икономически растеж на континента.

По-рано тази година Джулия Хогет, ръководител на Лондонската фондова борса, предупреди, че британските компании рискуват да бъдат възпрепятствани от неспособността си да привличат талантливи ръководители. Миналата година Лаксман Нарасимхан увеличи четирикратно заплащането си, като напусна ръководния пост в Reckitt Benckiser, листната в Лондон компания за потребителски стоки, за да ръководи американската верига за кафе Starbucks. В Япония, където заплащането на изпълнителните директори е дори по-ниско от това в Европа, компании като Toyota започнаха да увеличават компенсаторните пакети с поощрения, базирани на акции.

Алчността е добра. Нали?

Всичко това звучи като убедителен аргумент в полза на това американските изпълнителни директори да бъдат освободени от отговорност за високите си възнаграждения. На практика обаче акционерите трябва да внимават за две неща. От една страна, американският пазар на изпълнителни директори далеч не е съвършено ефикасен. Много от шефовете имат голям контрол над управителните си съвети и могат да се разпореждат с условно независими комисии по възнагражденията. Двама от всеки петима изпълнителни директори от S&P 500 са и председатели на управителните си съвети. Неотдавнашно проучване на консултантската компания PwC сред директори на американски компании показа, че всеки втори смята, че изпълнителните директори са прекалено високо платени. Всички резерви, които те могат да имат и да изразят в комфорта на анонимното проучване, се разсейват, когато се сблъскат с председател от плът и кръв.

По-непосредствената тревога е, че изплащането на огромни суми на шефовете в трудни за обикновените хора времена може да има нежелани последици, ако окуражи служителите да предявяват искания, които техните компании не могат да си позволят. Това може да се случи в Детройт, който трябва да се конкурира в световен мащаб с производителите на автомобили с по-ниски разходи. Свободният пазар на изпълнителни директори, с други думи, също е подвластен на политическата икономика.

2023, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved