Защо Македония стана важна тема и какво следва от това

Димитър Бечев

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Да кажеш, че Македония вълнува мнозина в България, ще бъде доста преувеличено. Ето например четири години в лицето на Сергей Станишев имахме премиер, чийто баща Димитър, познат ни като член на Живковото Политбюро, е родом от село Щука, край гр. Струмица (откъдето произхождаше и Баба Ванга впрочем). Да сте го чули да е казал нещо за отношенията със Скопие? Само дето преди година отбеляза в шеговит тон пред медиите, че както той, така и неговата другарка в живота Моника Йосифова са македонци, така че не било ясно кой командва вкъщи.

Премиерът Бойко Борисов, още като софийски кмет, направи едно злополучно изявление в Чикаго през 2009 г., че ще изкупим югозападната ни съседка, и толкоз. И понеже Македония е кажи-речи "бутикова" тема, тя отдавна е запазена за шепа професионални патриоти като Красимир Каракачанов (с агентурно име "Иван"), Божидар Димитров ("Тервел") или Никола Григоров от "Сите българи заедно", които се препитават от македоно-българските баталии.

Та защо именно през последната половин година страстите забълбукаха с невиждана сила? И как се стигна до българското "не" в Съвета на ЕС, за даване старт на преговорите за членство на Македония.

За начало, нека отбележа, че завоят в българската политика не е чак толкова рязък, както понякога ни го представят. Ако се върнем малко назад в миналото, ще си спомним, че през 2006 г. Ивайло Калфин заяви, че подкрепата за македонското членство не е безусловна. Още тогава се заговори за антибългарска кампания – и то при положение, че точно тогава в Скопие се сменяше властта и начело заставаше ВМРО-ДПМНЕ под ръководството на Никола Груевски. Неговото CV изглеждаше обещаващо: пръв работодател през 90-те му беше контролираната от "Мултигруп" Балканска банка, а по-късно получи министерско кресло в смятаното за българофилско правителство на Любчо Георгиевски. Да не говорим, че външният министър Антонио Милошоски се бе прочул с поредица пробългарски коментари в "Утрински весник". С други думи, можеше да се спори доколко Македония е втвърдила подхода си към България. И тук е мястото да се запитаме как и доколко София е подкрепяла амбициите на комшиите за членство в НАТО и ЕС. И каква позиция сме заели на срещата на върха на Алианса в Букурещ (април 2008 г.), когато Гърция за първи път наложи вето, или пък на обсъжданията в Съвета на ЕС. Отговорът, според мен, е по-скоро никаква, което е вятър в платната на Атина.

Но едно е да действаш зад закрити врата, друго е гръмкото политизиране и медийният тътен. Тук струва ми се, е трудно да обориш подозренията, че ескалацията е свъзана с предстоящите избори през лятото. Доколко втвърдяването на политиката ще донесе гласове на ГЕРБ е трудно да се каже. Най-малкото на същата писта тичат и други играчи, при това със солиден национал-предприемачески опит, като ВМРО и "Атака", готови да капитализират от напрежението по отсечката София-Скопие.

Изигра роля, неизбежно, и изборът на президент от Пиринска Македония. В лицето на родения в гр. Гоце Делчев Росен Плевнелиев македонската тема намери пламенен застъпник. Не че неговият предшественик, останал в историята с кодовото название Гоце, пък и със съпруга от Пиринския край, нямаше отношение. Но поне бе изградил доста добра връзка със своя колега Бранко Цървенковски, която спомогна двамата държавни глави да отдадат почит заедно на Яне Сандански, идол на левицата в някогашната ВМ(О)РО. Но врелите и кипели в "македонските работи" отбелязват, че е крайно време Плевнелиев да се отбие в родното село на дядо си Плевна (Петруса, край Драма). И да се дистанцира поне малко от Гърция, чийто премиер Андонис Самарас се явява внук на известната писателка Пинелопи Делта. Отворете някой неин роман за "македонската борба" отпреди сто години, пък да разберете що е "говор на омразата" против българите!

Третият фактор се нарича, съвсем естествено, "Трето полувреме". Заедно с Музея на Холокоста в македонската столица, филмът на Дарко Митревски, подкрепен финансово от македонската държава, раздразни мнозина в България дори преди появата си на бял свят. Не на последно място обтегна нервите на правителството и външния министър, положили немалко усилия за сближаване с Израел. Напролет ни очаква сериал по БНТ, посветен на седемдесетата годишнина на спасяването на българските евреи. Да се надяваме обаче, че символните битки за миналото и интерпретацията на историята няма да възкресят позабравения кинохит "Ешелоните на смъртта" (1986), където другарят Янко (изигран от Филип Трифонов) спаси едва ли не еднолично съгражданите си с жълта звезда на ревера от нацистките лагери.

Митревски легитимира с филма си актуалната власт в Скопие. Може да видите как главната героиня се завръща в днешно Скопие и се диви пред 36-метровия паметник "Воин на конь" на централния градски площад. И с клишето българи-фашисти (или расово различни – футболният съдия се нарича... Татарчев) всъщност дава първокласен пас на онези в България, които са готови да се борят докрай срещу отварянето на обществен разговор тук за съдбата на над 11 400 евреи.

Няма нужда да преповтарям тезите на двамата участници в дискусията. Те са изложени ясно и красноречиво. Очевидно е и накъде натежава гласът народен. Ще си позволя само няколко съвсем кратки бележки.

На първо място налице е риск разгорещената реторика да стесни полето за маневриране на българската дипломация в договарянето на еветуални отстъпки от Скопие. В дългосрочен план съществува и опасност, колкото и хипотетична да е тя, при завой в гръцката политика България да остане изолирана в ЕС. В такъв случай най-вероятният сценарий би бил рязък завой на 180 градуса, което пък ще нанесе сериозна вреда във външнополитически план.

Поддръжниците на твърдото поведение като Андрей Ковачев трябва да помислят и дали задкулисният натиск, особено при отварянето и затварянето на преговорни глави, не е по-ефективен от използването на "ядрената опция" на тоталното вето. Към днешна дата България рискува да се превърне в част от отрицателното статукво, което както е видно не носи никакъв напредък в двустранните отношения.

А на Стефан Попов бих възразил, че Република Македония не е бурето барут, което заплашва мира и спокойствието на Балканите. Не нестабилността е проблем, а прекомерната стабилност. Циментирането във властта на елити, които са заучили до съвършенство лъскавите европейски фрази, но най-важното им занятие е обгрижването на братовчедски фирми. Едните купувайки плачещи върби по 15 хил. евро парчето за насаждане насред Вардар – точно до новото Министерство на външни работи, украсено с фигури на Чърчил, Сун Дзъ и Симон Боливар. Другите градейки площад Скендербей като контрапункт на Дисниленда в скопския център. Въпросът с повишена трудност за Европа, а да се надяваме и за България, е как да се разбие омагьосания кръг.