Счупената стомна на мълчанието

Този епизод от живота на евреите по българските земи по време на Втората световна война е малко известен. Полковник Цветан Мумджиев не е популярен герой. Научаваме името му от американския историк Стивън Сейдж, който работи в Музея на холокоста във Вашингтон. Той преоткрива историята му, докато проучва архивите на VII състав на Народния съд - първият съдебен процес в историята срещу участници в холокоста. Мумджиев е бил един от 64-мата обвинени в антисемитски действия, но обвиненията срещу него са свалени след петиции от евреи, които декларират, че той всъщност ги е спасил от депортация.

Централният държавен архив пази огромен масив от документи, които разкриват съдбата на евреите в България по време на Втората световна война в цялата ѝ сложност и многопластовост. През годините обаче те са известни само на шепа историци. Публично познанието не се простира отвъд официалния разказ на колективната памет - че българите са спасили своите близо 50 хиляди евреи и толкова. Това е тема, която е експлоатирана широко само в едната си, светла, половина - тази, която служи като вдъхновяващ наратив за целите на една или друга власт и чиито нюанси варират в зависимост от политическата конюнктура. Разбираемо историята за спасяването на българските евреи е един от малкото трамплини, на които може да подскача националната гордост. А и е може би най-големият хуманитарен принос на България въобще.

Не случайно в Комуникационната стратегия на правителството за 2013 г. като приоритет са отбелязани честванията на 70-годишнината от спасението на евреите и отдаването на почит към жертвите на холокоста. Дейностите по тях са планирани с крайна цел "изграждане и утвърждаване на положителен образ на страната ни в чужбина" и са подкрепени с около 200 хиляди лева. Включват цял куп събития - местни, национални и извън страната, включително документална изложба по темата в Брюксел, която беше открита от президента Росен Плевнелиев и на която присъстваше президентът на Израел Шимон Перес.

Председателят на Организацията на българските евреи "Шалом" Максим Бенвенисти, който е включен и в инициативния комитет по честванията към Министерския съвет, казва, че целта им е и да помогнат за образоването на обществото за историята в периода на холокоста. "Българските евреи, които живеем тук като част от обществото, бихме искали мнозинството от хората да имат вярна представа за евреите. Тя се създава в днешния ден, разбира се, но винаги съдържа елементи на историята", отбелязва той и допълва, че е важно тази история да се разкаже интелигентно, без да се идеализират едни и да се демонизират други. 

За пръв път в официалната програма на честванията бяха включени и събития, които почитат паметта на депортираните повече от 11 хиляди евреи от Беломорска Тракия и Македония. На възпоменателната церемония в Лом пред паметника на загиналите в нацистките лагери българското външно министерство беше осигурило и присъствието на официални представители от Гърция и Македония. Те само мълчаливо поднесоха цветя, но присъствието им може би е знак, че все пак се работи по постигане на консенсус по общите травми след дълго и упорито мълчание на българската страна по този въпрос.   

Според Максим Бенвенисти за депортацията на евреите от Северна Гърция и бивша Югославия за пръв път започва да се говори публично по време на честванията от 65-годишнината от спасяването на българските евреи. "Още преди пет години "Шалом" каза на тогавашните правителство и президент: "Нека да започнем да говорим по този въпрос, защото по друго време и може би при по-неблагоприятни за България обстоятелства ще ни наложат да говорим", разказва той. Тогава по думите му властта не реагира. На откриването на паметника в Лом, направен от "Шалом", правителството изпраща свой представител, президентството - не. Но заговорът за мълчанието по въпроса за участието на българската администрация в изпращането на евреите от окупираните територии в лагерите на смъртта не е от вчера. "По този въпрос се мълчи от 1945 г.", отбелязва Бенвенисти. При едно от своите посещения в Израел президентът Георги Първанов дава интервю за израелски вестник, в което каза, че България разбира историческата си отговорност.

Как счупихме мълчанието

Но едва през последната година въпросът за депортацията започна да се обговаря по-смело и високо, започнаха да излизат нови академични изследвания на историци, които разкриват факти и документи от този епизод на историята. След седмица БНТ започва излъчването на сериала "Недадените", чийто фокус ще бъде спасението, но който според продуцента Мирослав Боршош ще обърне внимание и на събитията, свързани с изпращането на македонските и гръцките евреи в лагерите на смъртта.

Една от причините въпросът да добие публичност напоследък е пречупването му през двустранните проблеми с Македония. Или по-скоро начинът, по който Македония избра да го адресира. Музеят на холокоста в Скопие, както и противоречивият филм "Трето полувреме", който беше подкрепен финансово от македонската държава (в него на фона на българското футболно първенство от 1942 г. се разказват истории от депортацията, извършена от българската армия - бел. ред.), предизвикаха не само остри и бурни дебати в медии и форуми, но се оформиха и като една от линиите на напрежение в отношенията между двете държави.

И може би са послужили като катализатор българската администрация да счупи мълчанието и за пръв път да заеме официална позиция по темата. Миналата седмица Народното събрание излезе с декларация по повод 70-годишнината, в която осъжда депортацията като "престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване" и изразява "съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре".

Според икономиста и историк Румен Аврамов "с това исторически невярно, първосигнално и примитивно твърдение България е пропуснала отново шанса си да излезе от щраусовата си позиция на непризнаване на проблема". "Не се случи онова, което трябваше - да погледнем зряло на паметта и миналото си. Когато имаш активно съучастие в холокоста, то не може и не трябва да бъде скрито. Другото е на черното да се казва бяло със замазване, намиране на витиевати формулировки и манипулации, което е просто негационизъм" (отричане на холокоста - бел. ред.), коментира той. Американският историк Стивън Сейдж от Музея на холокоста във Вашингтон също нарича декларацията стъпка назад. "С нея депутатите се опитват изцяло да прехвърлят отговорността на германците. Разбирам, че това е по причини на национална гордост", отбелязва Сейдж пред "Капитал". Срещу декларацията възразиха и от правозащитната организация Български хелзинкски комитет, които в отворено писмо изразиха тревога от "изопачаването на някои исторически факти и опитите за прикриване на отговорността на българските власти за депортацията".

Между "мога" и "искам"

Посланието на така формулираната декларация е, че България е искала, но не е можела да спаси тези 11 хиляди евреи от окупираните територии. Има историци обаче, които не са съгласни с това твърдение. "Няма нито един документ, който да показва, че българската администрация е искала да спаси тези евреи. Тя е гледала на тях като на разменна монета", обяснява Румен Аврамов, който заедно с проф. Надя Данова подготвя за публикуване двутомен сборник с архиви за депортацията от Беломорието и Македония. "Дали е можела или не да се откаже от депортацията им, е въпрос на тълкуване и на разиграване на различни хипотетични сценарии, но това, че не е искала, е ясно", допълва той.

България в този период е съюзник на Германия. При това тя, а не Германия, както твърди декларацията, упражнява де факто суверенитет в териториите на Северна Гърция и Вардарска Македония. Аврамов отбелязва, че атрибутите на българската държавна власт са изцяло пренесени в тези земи - всички документи носят печат "Царство България" и в бюрократичната кореспонденция изрично се упоменава, че те са в пределите на българското царство, наложени са българските законодателство и административна система, чуждестранните консулства там (включително германските) са подчинени на съответната легация в София, а България дава възможност на местните жителите да станат български поданици. На всички, с изключение на евреите. На тях тя е отказана с Наредба за поданството от юни 1942 г., препращаща към Закона за защита на нацията, приет година и половина по-рано, който пък забранява на чужди евреи да придобиват българско гражданство. А евреи от Македония например са го желаели и техни общини дори са писали колективни петиции с такова искане до царя и до Богдан Филов. Без никакви последици. Така фактически евреите в окупираните земи са осъдени на депортация. Германия всъщност не е имала интерес към тези територии, подчертава Румен Аврамов. Тя не е възразявала принципно срещу българската политика на фактически суверенитет.

Самата депортация е договорена по време на преговори с Германия, започнали още през лятото на 1942 г. До изходните точки (Скопие и Лом) практически тя е извършена, посочва Румен Аврамов, изцяло от българските местни власти, войска и полиция. Общ управляващ орган е Комисарството по еврейските въпроси, но във взаимодействие с много български централни институции - вътрешното министерство, държавните железници, комисарството по снабдяването и др.

Може да се предположи, че българските власти са се страхували да се противопоставят на германците, но ако се погледне по-големият контекст на събитията през 1943 г., нито една от другите държави в коалицията на нацистите вече не дава своите евреи на Хитлер. "Някои от тях са го направили преди това, през 1942 г., но след Сталинград и победата на съюзниците в Тунис всички тези страни се въздържат, започват да осъзнават, че Германия няма да спечели войната. А съюзниците отправят заплахи, че ще има процеси за престъпленията по време на войната", припомня Стивън Сейдж.    

"Наивно е да се смята, че администрацията на едно пронацистко правителство би извършвала действия срещу разпорежданията на своите началници. Още по-наивно е да се смята, че старшият съюзник нацистка Германия би оставил младшия си съюзник - правителството на Богдан Филов, да решава дали да сътрудничи или не. Има ангажименти по сключени споразумения и българското общество не е можело да направи нищо", отсича Максим Бенвенисти от "Шалом" и добавя, че въпреки това пронацисткото правителство носи отговорност, че е подписало актове, които носят в себе си смъртта на тези хора.

Един от публичните аргументи, който "оправдава" участието на българските власти в депортацията на македонските и гръцките евреи, е, че тази стъпка е била предприета, за да бъдат спасени останалите български евреи. Според първоначалния план обаче, договорен между българския комисар по еврейските въпроси Александър Белев и германския пълномощник от СС Теодор Данекер през февруари 1943 г., България е трябвало да изпрати 20 хиляди евреи към лагерите на смъртта - 11 343 от Тракия и Македония и 8500 от България. Тъкмо те са непосредствено спасените. А и към този момент българското правителство не се е отказало от тоталната депортация на своите евреи. "Документите и разговорите сочат, че става дума за отлагане на този процес. Но никъде не се казва, че вторични стъпки няма да има, напротив, правителството уверява германците, че по-нататък ще има депортация", обяснява Румен Аврамов. И добавя: "Ясно е, че то се колебае, тъй като усеща вътрешна съпротива, която прави акцията политически неизгодна. През май 1943 г. то все още има силата и енергията да изсели евреите от София и други големи градове. Едва след това идва негласният отказ от тотална депортация под влияние на външните събития (неблагоприятното за Германия развитие по фронтовете, свалянето на Мусолини в Италия и пр.) и накрая  на смъртта на Борис III."

Политически удобната истина

Ясно е, че фактите, които засягат участието на българските власти в депортацията на 11 хиляди евреи от Беломорието и Македония, тепърва ще бъдат публикувани, анализирани, тълкувани. Ясно е и че огласяването им неизбежно ще предизвика националистически страсти, възмущения и обвинения в разпространение на антибългарска пропаганда. Както казва Стивън Сейдж: "Аз съм професионален историк, пиша трета книга, но не си правя илюзиите, че това, което ние, академиците, откриваме, пишем и публикуваме, ще промени политиката на правителствата, освен ако не е удобно. Правителствата действат на основата на удобството. А историята за спасяването на евреите е удобна история."

Не случайно през годините в колективната памет толкова често се сменят имената на кандидат-спасителите. Според симпатиите и нагласите на историците и според актуалната политическа конюнктура заслугата се приписва ту на БКП, ту на Тодор Живков, ту на Борис III, за да стигнем до наши дни, когато с това отличие се кичи гражданското общество.

Освен всичко останало наративът за спасението е добра платформа за засилването на партньорството между България и Израел. България се превърна във все по-важен съюзник в региона, след като Турция замрази отношенията си с Израел. Съюз, стъпил на здравата основа на разказа за спасението.

В средите на професионалните историци отдавна не се разисква полираната от политиките и времето версия за събитията, свързани с евреите по време на Втората световна война. Ще минат години обаче, преди колективната памет да догони науката. Дотогава децата в училище ще учат само светлата половина на историята за това как българите са спасили своите евреи.