Явор Сидеров

Още преди година и половина британският министър на финансите (Chancellor of the Exchequer) бе принуден да признае, че политиката за затягане на коланите (austerity measures), чрез която правителството на консерваторите се надяваше да пребори най-тежките последици от финансовата криза, не дава очаквания резултат. Нито бюджетния дефицит на страната и публичния дълг бяха намалени, нито бе постигнат икономически растеж. За сметка на това финансирането на редица обществени услуги бе намалено драстично, в някои случаи с една трета. Като резултат, Великобритания преживя двойна рецесия, а ефектът от втората й фаза бе значително по-негативен от ефекта на първата. Двойната рецесия е един от сигурните пътища към икономическата депресия.

Френският случай също е показателен. Под натиска на ЕК и Германия, френското правителство бе принудено да съкращава разходите в бюджетната сфера, макар Франция да няма дълговата обремененост на Италия и Гърция, нито пък сериозен търговски дефицит. Всъщност няма основателна причина Франция да свива публичните си разходи, защото макар растежът на брутния й вътрешен продукт да изостава от немския, страната се представя значително по-добре от южната периферия на Европа и дори от развити и балансирани икономики като холандската. Според Пол Кругман, основанията за натиска върху Франция са идеологически – макар статистиката да сочи, че е много по-вероятно гражданите й в активна възраст да са трудово ангажирани, отколкото гражданите на САЩ, големината на държавния сектор и щедрата социална система на страната не се вписват в неолибералната догма за вредата от "голямото правителство". Като следствие, медийният образ на страната страда, а оттам и репутацията й. Дори номинално социалистическия президент Франсоа Оланд не намира сили да защити френския модел на смесена икономика, който се оказа по-стабилен и по-справедлив от динамичните, но волатилни и създаващи неравенства икономики на англо-саксонския свят.

Стандартният аргумент срещу орязването на бюджетните разходи е отдавна известен: обемът на икономиката се свива, данъчните постъпления намаляват, разходите за социално подпомагане се увеличават, а с тях нараства и бюджетния дефицит – с други думи, постига се резултат, диаметрично противоположен на търсения. Макар двойната рецесия в еврозоната да отшумява, БВП на глава от населението все още е под нивата отпреди началото на кризата, а безработицата, особено в Южна Европа, е изключително висока – около 20 процента, като младежката достига и надхвърля 50 процента. Очевидно фокусът върху удържането на инфлацията, който е в основата на austerity философията, трябва да бъде променен, като акцентът трябва да бъде поставен върху растежа и увеличаване на заетостта.

Налага се извода, че политиката на затягане на коланите е идеологически кострукт от една отмираща ера – ерата на тоталната доминация на пазара и неолиберализма като гръбнак на икономическото мислене. Но постепенната промяна е налице. Провалът на austerity и необходимостта от стимулиране на икономиките на изоставащите страни вече не е аргумент единствено на изявени противници като Джоузеф Стиглиц и Пол Кругман, а дори на пазители на статуквото като Марио Драги, президент на Европейската централна банка. В реч пред форум на най-влиятелните централни банкери в Джаксън Хол, Уайоминг миналия месец, Драги призна, че ЕЦБ е готова да ревизира политиката си и ще вземе допълнителни мерки за стимулиране на икономиките на страните от еврозоната. Според него, обявените през юни стотици милиарди евро евтини заеми ще доведат до очаквания резултат. По-красноречиво признание за провала на austerity политиката не би могло да има.