Евала бе, митница...

Едва ли нещо се е променило в митниците от времето, когато тази чалга кънтеше по кръчмите - горе-долу преди десет години. Малко след това Емир Кустурица направи поредния си гениален балкански филм - "Черна котка, бял котарак", в който образът на българския митничар беше такъв, какъвто са свикнали да го виждат поколения преминаващи през границите хора - крадлив, неугледен и... сложете каквато дума се сетите, ще лепне идеално. Кадърът с обесения на бариерата митничар пък предизвика чувство на моментна радост у всеки, който по един или друг начин е бил в съприкосновение с тази система.

Персонажи като този на Кустурица и в момента работят в митниците. Ако не вярвате, отидете при митницата, която се намира на гърба на Централната автогара. Преди да минете през митницата обаче, трябва да преодолеете намиращата са пак там Разменна пощенска станция. По принцип трудно намираемо място, което има и доста запуснат и тъжен вид. Жълто пластмасово флагче гордо казва "90 години разменна поща". Станцията е точно като открита през 1916 и оттогава не са й се случвали много хубави неща.

Подавам хвърчащата бележка, която ме известява за "получена пратка от Италия" през тъмното мърляво гишенце, служителката изстрелва едно "чет’ри лева такса" и ми дава второ хвърчащо листче, с което отивам на редица от други неугледни гишенца. След като съм платил 40 евро пощенски разходи, очаквах пратката да пристигне по-бързо, но забравям, че пощите са последният бастион на умрелия социализъм - нещо като БТК едно време, когато нямаше дори и мобифони. Месец пътуване за няма и хиляда километ­ра? На този въпрос отговорът е дежурен: другите пощи са се замотали, нещо там. Винаги ме е удивлявала системата за търсене в пощите - една голяяяма тетрадка, в която служителките търсят нанесени пратки. Нещо като прапрапрадядото на Google. В пощата научавам и нещо, което ме изненадва повече, отколкото ме изнервя - пратки за физически лица се облагат и с 5% мито в добавка към ДДС. Плахо казвам нещо за ЕС, общ митнически съюз, липса на мита и прочее, при което на сцената излиза Той. Митнически служител, наричан Ивчо. Поглежда с пренебрежение досадника в мое лице, намества тарикатски слънчевите си очила на челото и изстрелва заучена фраза: "Давай. Един по един въпросите." Първият ми въпрос е откога си говорим на ти, но споменът за доброто възпитание за Ивчо явно е останал някъде при надеждите за нормално работно място. На въпроса за митото Ивчо набутва в ръцете ми омазан сборник митнически закони и разпорежда: "Чети, после ще видим какво си разбрал." Отбелязвам, че държанието му е нагло и това не е отговор на въпроса ми, Ивчо изсумтява, дръпва си сборничето и комуникацията приключва. Решавам да платя на държавата 5% мито, като се чудя дали и след 1 януари догодина митничарите няма да измислят някакъв трик, за да останат митата. Например да се окаже, че не сме се присъединили, а сме се превърнали в протекторат на ЕС. Може би не е лоша идея. Митата са само за физически лица и "ако си бяхте намерили фирма, можеше да си дръпнете и ДДС-то", казва една служителка на Агенция "Митници". Отбелязвам, че не съм Косьо Самоковеца (или наследниците му) и внасям пратка спортна екипировка за лична употреба, а не ТИР с цигари. Питам не е ли малко противоречиво от страна на конституцията физически и юридически лица да се третират различно, но поз­нанията на митничарите не стигат дотам, че да разсъждават по този абстрактен за тях проблем. "Вие с този колет може и да не се редите днес, обработваме камиони", са думите, с които ми казват да изчезвам от гишето и да дойда на другия ден преди десет сутринта, ако искам да си получа пратката. Най-доб­ре в осем.

Ден втори: Зареждам се пред гишето точно в осем-нула-нула, от другата страна няма и белег за човешко присъствие. Един по един пристигат служители, носейки със себе си символа на българския чиновник - бели пластмасови чашки с кафе. Няколко обърнати към мен монитора показват ранните занимания на българския митничар - пасианси. Някъде към девет без нещо сложната бюрократична машина със скърцане започва работния си ден. Служителка на транспортна фирма ме пита дали ще освобождавам ТИР, дали съм с карнет или цесия и други непознати за редовия гражданин думи. Тя е чакала с часове през вчерашния ден, вероятно и настъпващият няма да се отличава с експедитивност. Отговарям, че се опитвам да си измъкна пратката от митническия октопод с минимални щети и загубено време, което за момента изглежда невероятно. Някъде след 11 ч., когато сумата за "услуги", оставена на различните гишета, е достигнала 20 лева, получавам заветния печат "Разрешавам вдигане на стоката" и отивам да я вдигна и изнеса, преди някой друг да се е сетил за нещо друго. Ревносметката е проста - двете най-неефективни служби - пощата и митницата, са ми загубили сумарно един ден, за което съм платил 20 лева в допълнение към 25% процента мито и ДДС, за да си взема пратка, която с повече съобразителност можеше да си донеса сам. Щеше да мине като личен багаж и разходите щяха да са същите. Нямаше да я чакам повече от месец и да участвам в нещо като репетиция за филм на Кустурица.