Държавната такса за възражения срещу неприети вземания в несъстоятелността на КТБ

Само малка част от съдиите приемат, че държавна такса изобщо не се дължи или че се дължи проста такса (варираща от 15 до 80 лв. според различни съдебни състави). Съдиите, които считат, че се дължи пропорционална държавна такса от 4%, се аргументират с чл. 68, ал. 1 и ал. 3 и на чл. 69, ал. 2 ЗБН, както и с мотивите към ЗИДЗБН, ДВ бр. 33 от 26.04.2016 г., като приемат, че след като възраженията на кредитори срещу неприемане на вземанията им от синдиците на банка в несъстоятелност се разглеждат в отделно производство и че по тях съдът се произнася с решение, което има установително действие за банката и всички кредитори на нейната несъстоятелност, държавна такса се дължи на общо основание в размер на 4% от материалния интерес като такса за разглеждане на иск, защото по същество производството било сходно с това по предявен установителен иск за вземането.

Този извод е неправилен. На първо място, мотивите към даден законопроект не са източник на право. Те биха могли да имат значение при тълкуване на действителната воля на законодателя, но само ако тя не е ясна от самия нормативен акт. Такава хипотеза в случая не е налице, защото неясна разпоредба в ЗИДЗБН няма, просто липсва разпоредба, която да урежда въпроса дали се дължи държавна такса за разглеждане на възражение на кредитор срещу неприемане на вземането му от синдиците.

На второ място, нито мотивите към ЗИДЗБН, нито ЗБН говорят за предявяване на иск в хипотезата на чл. 68 ЗБН. Напротив, те използват термина "възражение", като по този начин ясно разграничават това процесуално действие от предявяването на иск съгласно чл. 124 ГПК – чл. 66 ЗБН.

Друг аргумент на съдебните състави, които приемат, че се дължи пропорционална такса от 4%, е предвиденото в чл. 71 ГПК във всички случаи, когато е образувано дело с материален интерес, се събира пропорционална държавна такса в размер 4%.

Този извод също е неправилен. Чл. 71 ГПК се намира в Глава осма на ГПК (Такси и разноски). Съгласно чл. 71, ал. 1 ГПК "по водене на делото се събират държавни такси върху цената на иска", а цената на иска съответно е уредена в Раздел I на Глава осма на ГПК – чл. 68-70. В тези разпоредби на ГПК се говори само за иск. Никъде в тях не се говори за възражения и цена на възражения. Когато става дума за държавни такси, е недопустимо да се прави разширително тълкуване или прилагане по аналогия! ЗДТ изрично постановява, че държавни такси се заплащат за "искови молби, граждански искове, по наказателни дела, по насрещни искове, по искове за бракоразводи, жалби, молби за отмяна, молби за осиновяване, за регистрация на сдружения и фондации, по наказателни дела от частен характер и за други услуги, давани от съдилищата" – чл. 4, б. "а". Никъде в него не се споменават държавни такси за възражения или общо за дела, а само за искове и жалби.

Таксата не е предвидена в нито едни нормативен акт

В Тарифа №1 към ЗДТ за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, също не е предвидено да се дължи държавна такса (нито пропорционална, нито проста) за разглеждане на възражения срещу неприети вземания в производства по несъстоятелност.

Следователно държавна такса за разглеждане на възражения срещу неприети вземания в производство по несъстоятелност на банка не е предвидена в нито един нормативен акт – нито в специалния ЗБН, нито в общата уредба на несъстоятелността по ТЗ, нито в ГПК, нито в ЗДТ или в Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата.

На следващо място, съдиите, които поддържат тезата за дължимост на пропорционална държавна такса, се позовават на чл. 65, ал. 3 ЗБН, като приемат, че след като тази разпоредба възлага държавните такси и разноски по установителен иск върху кредитора, пропуснал навреме да предяви вземането си пред синдиците и е предявил установителен иск, че има вземане, а практическата последица от уважаването на такъв иск би била същата като тази от уважаване на възражение на кредитор по чл. 68 ЗБН, от това следвало, че кредиторите по чл. 68 ЗБН също следвало да дължат държавна такса, като тази, дължима от кредитори, предявили установителен иск по чл. 65 ЗБН. Иначе щяло да се стигне до неравно третиране (дискриминация) на двете групи кредитори.

Този извод също е неправилен, а правилното тълкуване на правните норми би следвало да води до точно противния извод. Какво имаме предвид:

На първо място, чл. 65 ЗБН урежда специфична хипотеза, когато кредиторът е бил небрежен към собствените си дела и е пропуснал срока да предяви пред синдиците своето вземане. В този случай, за да не го остави все пак напълно без защита, законът му дава отделна, допълнителна възможност да предяви вземането си, но вече с установителен иск и съответно като поеме за своя сметка разноските в тази връзка и плати държавна такса за предявяване на иск. Тук законът вече ясно е установил, че начинът на закъсняло предявяване на вземането е чрез установителен иск. От това следва именно, че начинът на своевременно предявяване на вземане пред синдиците в несъстоятелност на банка и съответно на оспорване пред съда, ако то не бъде прието от синдиците, е друг – не исков, различен от този на закъсняло установяване на вземане с установителен иск. Очевидно е, че това са две отделни, различни по характера си хипотези и средства за защита на права, и затова в случая по чл. 65 законодателят е възложил по-голяма тежест върху кредитора, който не е бил достатъчно грижовен към собствените си дела. Тоест тук не става дума за неравно (дискриминационно) третиране, а за различно третиране, което обаче се обосновава със собствената небрежност на кредитора по чл. 65 ЗБН, пропуснал да предяви своевременно вземането си пред синдиците. Дискриминация би възникнала именно в обратния случай – ако законът третираше еднакво и грижливите кредитори, които са предявили своевременно вземанията си пред синдиците, а след това своевременно са възразили пред съда срещу неприемането им, и небрежните кредитори, които са пропуснали да заявят своевременно вземанията си, а се налага да водят исков процес, за да ги установят.

На второ място, събиране на държавна такса по аналогия е недопустимо! В чл. 60 от Конституцията на Република България ясно е постановено, че държавни такси се заплащат само ако са установени със закон. С оглед на гореизложеното такъв закон в случая няма!

Накрая, но не на последно по важност място, събирането на пропорционална държавна такса за разглеждане на възражение срещу неприето от синдиците вземане на кредитор на банка в несъстоятелност не е случайно пропуснато от законодателя. Напротив, то не е предвидено в нито един от действащите закони, защото би било флагрантно несправедливо! Не стига, че кредиторът е загубил вложените от него в банката суми с неясни (а в случая с минимални) шансове да възстанови след много време част (и то вероятно малка) от тях, но и освен това му се възлага в допълнителна тежест да понесе значителни по размер съдебни разноски, само за да има възможност неговото възражение да бъде разгледано от съда, дори и да бъде отхвърлено!

Не е ли очевидно при това, че тълкуването на закона, което част от съдебните състави в случая правят, е в грубо противоречие както с националния закон, така и в нарушение на правото на справедлив процес, установено с чл. 6 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи?!

Съгласно цитирания чл. 6, т. 1, озаглавен "Право на справедлив съдебен процес", "Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона."

В доклад на ЕСПЧ, който може да бъде намерен в интернет на адрес (http://echr.coe.int/Documents/Guide_Art_6_ENG.pdf), обобщаващ практиката на съда по чл. 6 от конвенцията, ясно се посочва /т. 44 и т. 45 на стр. 14/, че:

"Правото на достъп до съд трябва да бъде "практично и ефективно". За да бъде това право на достъп ефективно, лицето трябва "да има ясна практическа възможност да оспорва даден акт, който засяга негови права. В конкретно дело практичният и ефективен характер на това право може да бъде засегнат, например от прекомерни съдебни такси." (подчертаното от мен).

В същия доклад са посочени и няколко конкретни съдебни решения на ЕСПЧ, които постановяват горното.

Доколкото конвенцията е пряко приложима в България, и то с приоритет пред норми на вътрешното законодателство, които й противоречат, съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 6, т. 1 от конвенцията в тълкуването, което му е дадено от ЕСПЧ (т.е., че прекомерните съдебни такси препятстват правото на справедлив процес), и дори да приеме, че вътрешното българско законодателство допуска или дори постановява събирането на пропорционална държавна такса (което, както е изложено по-горе, не споделям), да постанови, че такава държавна такса не се дължи по разглеждане на възражения срещу неприемане на вземания, предявяване пред синдиците на КТБ /н./.