Съд може да наруши правото на ЕС, като не изпрати преюдициално запитване

Знаково решение на Съда на ЕС (СЕС) в Люксембург, обявено в четвъртък, за пръв път в практиката на съда постановява, че нарушение на правото на евросъюза от държава членка може да бъде извършено от съд. Национален съд, който е последна инстанция по дадена категория дела, не може да откаже да сезира СЕС, ако пред него бъде поставен въпрос за тълкуване на европейското право, освен ако този въпрос е неотносим към конкретния спор или има ясен отговор в практиката на Съда или в актовете на Съюза. Това е посочено в решение на СЕС по дело C‑416/17, образувано по иск на Европейската комисия срещу Франция за неизпълнение на задължения, свързани с уеднаквяване на механизма на двойното данъчно облагане и отказ да се съобрази със становищата на Комисията.

На българска почва това решение означава, че такова задължение за сезират СЕС с преюдициални запитвания имат не само двете върховни съдилища – Върховният касационен съд (ВКС) и Върховният административен съд (ВАС), но и всички останали, които са последна инстанция по определени спорове – окръжни съдилища и Софийският градски съд, административни съдилища по някои производства и др., коментират юристи. Когато пред тях бъде поставен въпрос, свързан с тълкуване на правото на ЕС, който има отношение към спора и чийто отговор не е очевиден, те са длъжни да се допитат до Съда в Люксембург.

Делото

Френският Conseil d’État (аналог на нашия Върховен административен съд) е трябвало да сезира Съда с преюдициален въпрос за тълкуване на правото на Съюза, за да прецени дали е следвало да се откаже да се вземе предвид данъчното облагане, приложено към чуждестранно дъщерно дружество върху печалбата, от която дружеството майка е преразпределило дивиденти. Френският съд обаче не е направил това, въпреки че е последна инстанция и неговите решения не подлежат на обжалване, което е довело дотам, че Френската република не е изпълнила задълженията си по чл. 267, ал. 3 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС), пише в диспозитива на решението.

Текстът на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС гласи, че когато пред национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно вътрешното право, бъде повдигнат въпрос за тълкуване на правото на ЕС, тя не просто може да отнесе въпроса през СЕС (както това важи за другите съдилища), а е длъжна да стори това. Такова задължение не съществува само в няколко изрични хипотези – ако повдигнатият въпрос за тълкуване на норма на ЕС е неотносим към конкретния спор, ако тази норма вече е била предмет на тълкуване от Съда в Люксембург, или пък правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че няма място за основателно съмнение. В случая с френския върховен съд обаче това далеч не е така – тълкуването и прилагането на правото на ЕС не само не е очевидно, но е и плод на продължителни спорове между ЕК и френската държава.