Лица

Сецуко Оно между Световната банка и професионалното изкуство

Стоманени хризантеми: първа изложба на сестрата на Йоко Оно в Лондон

Ивайло Харалампиев

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

Сецуко Оно излиза от дома си във Вашингтон и влиза в ателието си, два етажа от които са предназначени за живопис, а третият за скулптура. Въпреки съвета, даден й преди много години от Джон Ленън - да се занимава с изкуство, по-малката сестра на Йоко Оно приключва 28-годишната си кариера в Световната банка, преди да превърне истинската си страст в професия. От 2003 г. насам четиринадесет от нейните стоманени скулптури са инсталирани в Хавана, Балтимор, Токио, включително и в дома й във Вашингтон.

Сега Сецуко Оно за пръв път показва в Лондон и своите картини в Asia House (12 - 23 март). С очила за виртуална реалност посетителите разглеждат и постоянните й инсталации в Hara Museum в Токио и Шинагава.

Родена в Токио, Сецуко Оно израства между Япония, Европа и САЩ. Завършва английска литература в University of Sacred Heart в Токио. Доктор е от School of Advanced International Studies в University of Geneva. Лектор е в летните курсове на Sophia University в Токио. Успоредно с работата си в Световната банка, където се специализира в развитието на Африка и Южна Америка, от 1984 г. Сецуко посещава и уроци по изкуство в Corcoran School of Art and Design във Вашингтон, а по-късно и Les Ateliers des Beaux Arts в Париж (2007 - 2009).

Със Сецуко Оно разговаряме по телефона от Лондон.

Имате доста нетипична кариера. Как решихте след дългогодишната си работа в Световната банка да се захванете професионално с изкуство?

Рисувам от малка, но никога не бях мислила да се занимавам с изкуство професионално. Баща ми, се който също работеше в банка, се разболя доста млад и реших, че е мой дълг да се грижа за семейството. Записах да следвам изкуство като хоби. Започнах със скулптура. Изкуството ми даваше много силна енергия.

Откъде идва интересът ви към изкуството?

Един от чичовците ми беше скулптор, а друг художник. Баща ми свиреше на пиано. Голямото желание на майка ми да се занимава с изкуство в онези години е било осуетено от факта, че е жена. Предполагам, че по някакъв начин тя ми е предала нейната мечта.

В биографията си казвате, че най-силно сте била повлияна от музиканта Джон Кейдж.

При това по доста странен начин. Бях 13-годишна, когато отидох на неговия концерт 4′33″. Бях седнала на първия ред. Сцената беше пълна с цял оркестър музиканти, но никой не свиреше. "Музиката" всъщност беше кашлянето, мърдането и мърморенето на публиката. По-късно ми обясниха философията зад творбата. Цялото творчество се случва в реално време, в настоящия момент. И когато много години по-късно станах артист, реших че искам именно реалното време да бъде творецът. Никога не се подготвям за една скулптура. Няма чертежи и скици. По-лесно ми е да творя, следвайки чувствата си в момента.

Каква беше реакцията на Джон Ленън за работите ви?

Един ден у дома дойдоха сестра ми Йоко с Джон и със сина им. Когато видя скулптурите ми, Джон ми каза, че според него трябва изцяло да се отдам на моята страст към изкуството. Приех го като прекрасен комплимент, но продължих да работя в Световната банка чак докато се пенсионирах.

Работили ли сте някога заедно със сестра ви Йоко Оно?

Не.

Как направихте прехода към професионалното изкуство?

Някъде месец преди да се пенсионирам през 2003 г., попаднах на статия за арт биеналето в Хавана. Съпругът ми, с когото сме заедно от 49 години, е специалист по американска външна политика в Африка и Куба. Между другото в момента той учи български и руски, защото използва много документи на тези езици. Той постоянно пътуваше до Хавана. Помолих го да покаже моето портфолио и от тамошното правителство ми предложиха да направя самостоятелна изложба.

Заминах да правя скулптури. Мислех всичко да свърша сама, да си наема студио, машини, материали. Обясниха ми, че там това не може да стане. Оставаше възможността да работя в стоманолеярен завод. Първия ден отидох доста неохотно, но се оказа прекрасно преживяване. Работниците бяха страхотни майстори, бяха свикнали да изпълняват поръчки по ясен дизайн, но не се притесниха, че нямам конкретна идея какво точно искам. Работех там от осем сутринта до пет следобед в продължение на месец. Направихме шест скулптури. Постоянно възникваха проблеми, камионите и машините се разваляха, беше много стресиращо, но се получи. Сега скулптурите са част от постоянна експозиция в Хавана.

В творбите си засягате теми като жертвите от военни конфликти, социалната несправедливост, бедността, разрушаването на околната среда. Доколко е важен активизмът за вас?

Когато се сблъскам със ситуация, която ме кара да крещя, предпочитам да пренеса своята ярост върху картина. Със скулптурата е по-скоро обратното. Тогава се чувствам много щастлива. Представям си весели танцуващи хора, спомням си детството. Използвам много тънки стоманени листа, така че с вятъра те потрепват и пеят. Като цяло изкуството ми дава свобода и мечти, които мога да превръщам в реалност.