Елате, пиленца, на театър

За "вербатим" театъра вече е писано и говорено толкова много, че едва ли има нужда от въвеждащи обяснения. Все пак ще започна накратко с тях, тъй като при гледане на такова представление е важно зрителят да е наясно какво представлява. Личността, която въведе и популяризира този тип представления в България, е режисьорката Неда Соколовска със своето студио за документален театър Vox Populi.

"Вербатим" театърът е отдавна наложена и призната художествена форма на съвременната световна сцена. Той е не само една от разновидностите на документалния и политически театър, но е и съзвучен на мощната тенденция сред живите изкуства днес към все повече автентизъм. Като контрареакция на все по-засилващата се виртуализация на реалността през медиите и социалните мрежи, съвременният театър сякаш търси нови начини как да бъде максимално жив и истински.

"Вербатим" подходът се състои в това, че режисьорът и актьорите не работят върху готова пиеса, а я създават заедно със самото представление на базата на множество интервюта и теренни проучвания, които правят сами по предварително избрана тема. Досега Неда Соколовска, която продължава да бъде най-силно изявеният български артист в това направление, създаде много силни представления в Център за култура и дебат "Червената къща", улавяйки различни парчета от реалността на България днес: обезлюдяването на селата и остаряването на жителите, майките в родилните домове, бездомниците, китайската диаспора, сирийските бежанци, изчезването на българския цирк и др. Високата оценка, която представленията й получиха от страна на публиката и специалистите (театрални награди, престижни фестивални участия в страната и Европа) постепенно събуди любопитството и от страна на репертоарните театри, които започнаха да канят Неда Соколовска да направи "вербатим" спектакли с техните трупи. Последният такъв спектакъл е в Малък градски театър "Зад канала" и е с колоритното заглавие "Попфолк хроники: бели птици и куршуми".

Автор : Михаил Георгиев Преглед на оригинала

Само за човек извън България заглавието може да остане неразбираемо. За всички останали е ясно, че става дума за "чалгата", но не в тясно музикален смисъл, а в онзи по-широкия - на социо-културен феномен, покълнал след промените от 1989 г. и пуснал толкова здрави корени, които поддържат виталността му и днес. "Чалгата" отдавна означава начин на живот и ценности (или липса на такива). Още в 90-те тя се беше превърнала в знак за вулгарност, пошлост, евтин кич и също като порнографията продължава мощно да ни люшка в шизофренни кризи на идентичността – въпреки че отдавна не е нещо, което българинът да е принуден да прави скрито, той не спира демонстративно да се възмущава от нея.