Боряна Ангелова-Игова
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
В книгата си "Спортният ген" дългогодишният журналист на "Спортс илюстрейтид", специализиран в материали на тема спортни науки, медицина и олимпийски спортове, Дейвид Епстийн е представил съвременните генетични изследвания и постижения по-най разбираемия за широката публика начин, а именно чрез спорта. Познаването и най-вече проумяването на генетиката означава по-малко въздействие на пропагандните расистки митове и предразсъдъци, които не взимат предвид културните и социалните фактори.
Епстийн използва интердисциплинарен подход, който включва представянето на резултатите от генетичните изследвания, задълбочени антропологични данни, case studies, дълбочинни интервюта с най-добрите спортисти на планетата, етнологични и културологични проучвания, и всичко това не за да наложи една-единствена теза, а за да покаже, че както в живота, така и в спорта няма абсолютна истина, няма винаги работещ тренировъчен метод.
Така той започва книгата си с въпроса дали талантливите баскетболисти, волейболисти или художествени гимнастички не дължат предимството си пред останалите на вродените си рефлекси да улавят летящи предмети. Оказва се, че на тестовете за бързина на реакциите професионалистите показват резултати, близки до тези на начинаещите.
Друго изследване обаче показва, че при анализ на отделни снимки, направени по време на състезания, най-добрите спортисти извличат много повече информация от всеки кадър. Ключовата разлика е в заученото умение да тълкуват обстановката, а не във вродената бързина на реакция. Само от една снимка добрият баскетболист знае къде на игрището се намира топката, какви са следващите му действия, от коя година е този мач, в коя зала се е играл и още ред подробности, за които недотам добрите играчи нямат никаква представа. Епстийн стига до извода, че освен добри реакции отличните състезатели познават историята на играта, гледали са стотици мачове и са обръщали внимание на всеки детайл. Така например повечето бейзболни играчи имат отлично зрение, но най-добрите могат да предвидят движенията на съперниците, а това става с познаване на самата игра.
Епстийн обяснява върховите спортни резултати с "Големия взрив на човешките пропорции". През ХХ век височината на баскетболистите се е увеличила с близо 20 см, а на гимнастиците е намаляла. Гюлетласкачите са станали по-тежки, а жокеите по-леки. Спортно-техническата база, тренировъчните техники са все по-специализирани и ако преди лекоатлетите са бягали в сгурия с кожени шпайкове, сега бягат с високотехнологични обувки, изработени по поръчка, по писти с отлично сцепление. Ставите на Джеси Оуенс се движат точно толкова бързо (през 30-те години), колкото и ставите на Карл Люис (през 80-те години), но разликата в резултатите им е съществена. Все пак подобрените постижения са до време. Високите спортисти не стават по-високи с темповете отпреди две десетилетия, а ниските в съответните дисциплини не стават по-ниски със същата скорост. Следователно непрекъснатото подобряване на световни рекорди е напът да секне, защото стигаме до един праг на човешките възможности.
Епстийн се противопоставя и на правилото за 10-те хиляди часа, според което, за да си професионален спортист, следва да тренираш почти непрекъснато, за да се усъвършенстващ. За него ранната специализация е погрешна: има доста примери на спортисти, които са започнали прекалено рано да се подлагат на усилени тренировки, прегорели са и това ги е провалило. За сметка на това има други гениални спортисти, като например баскетболистите Майкъл Джордан, Мануте Бол и други, които, въпреки че са започнали късно да се състезават професионално, имат огромни успехи. Епстийн застава зад "трансфера на таланти" - каквито са Щефи Граф и Борис Бекер, които са започнали с лека атлетика, но после са насочени към тенис като по-подходящ за тях и са постигнали много.
Важен мит, който Епстийн развенчава, е този за генетичната предразположеност на ямайците като спринтьори и на кенийците и етиопците като маратонци. Оказва се, че в тези страни се развиват само тези спортове. Децата от малки участват в многобройни държавни първенства и се избират най-добрите. Всички деца спортуват, а бягането е единствен начин за придвижване. Защо няма толкова европейци в първата тройка на маратоните? Защото "я няма културата". В Европа децата са обездвижени, стигат до училище с коли и не се натоварват физически всеки ден. Малко спортуващи деца = малко елитни състезатели, формулата е ясна.
И все пак какво прави добрия спортист уникален? Епстийн избира компютърна метафора. Генетиката е добрият хардуер, но дали ще се развие състезателят зависи от софтуера - от тренировките, културата, желанието и не на последно място - късмета.
Автор: Дейвид Епстийн, превод: Елка Виденова , издателство: "Жанет 45" , цена: 25 лв.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.