Ние, писателите

Обичам сборниците с интервюта на писатели, защото те често ни помагат да разберем тъмната страна на изкуството, надничат зад декора на красиво подредените думи, разкриват къртовския труд и емоционална несигурност, които съпътстват създаването на почти всяка стойностна книга. Както Томас Ман отбелязва: "Писателят е човек, за когото писането е по-трудно, отколкото за другите хора." Не на последно място, този тип интервюта, когато са откровени, съставляват своеобразна интелектуална биография на автора и времето, помагат ни да вникнем в личните концепции, направляващи творчество и живот. Те разрушават, така да се каже, четвъртата стена в четиристенния писателски свят.

Това, което прави най-силно впечатление още в началните страници в този сборник, е сериозното и задълбочено отношение на Радичков към литературата, макар и прекарано през типичните за него игриви алегории. В общественото ни съзнание Радичков като че ли е останал като един самороден талант, човек от народа, който лековато и почти наивно съчинява фолклорно-фантастични истории за кози бради, балони и бомбета.

Интервютата обаче ни показват образ на напълно професионален и отдаден на труда си автор, който съвсем целенасочено, с цената на много чернови, изгражда книгите си. Радичков се разкрива като авангарден и дори елитарен писател, който разсъждава сериозно върху функцията на изкуството. Той всъщност таи пренебрежение към "масовия читател". Истинският писател пробива собствен литературен път, дори и да е непопулярен; той разчупва маската на делничното, за да изкара напред невероятното и гротескното. Народното творчество всъщност почти не вълнува Радичков; за него по-централен е лингвистичният проблем за конструирането на разговорната реч в литературен идиом.

Радичков през 2002 г. Фотограф : Живко Ангелов

В ранните си интервюта от 60-те и началото на 70-те години Радичков звучи на места като едно от лошите момчета на българската литература, малко калпазанин, малко бунтар, който не се свени да отстоява критериите си и да контрира "прогимназиалното мислене" на интервюиращите. (Прави впечатление абсолютната закостенялост и идеологическа шаблонност в повечето от въпросите.) Радичков иска да бъде новатор в литературата, да разбива идейни и лингвистични клишетата, да шокира добрия вкус дори. В поведението му се усеща вярата, така важна за всеки писател, че (по негови думи) дори и камък да стисне, той може да пусне вода.

В този смисъл, късните интервюта на писателя (от края на 70-те нататък) за голямо съжаление не са на същото ниво. Въпреки дълбоката житейска мъдрост и дяволит хумор, които винаги струят от Радичков, толкова нетипични за претенциозно-сериозното отношение в българската литература, започва да се усеща известна творческа умора, повторение без промяна, самоцитиране, сякаш слушаме варианти на приказката за лисицата от "Суматоха". Радикалната естетика става банална екзотика. На моменти, макар и рядко, се появява и склонност към употреба на соц клишета ("обичта [към Русия и Съветския съюз] сме засукали с майчиното мляко"). Сякаш историческото време започва да изглажда ръбовете на езика на автора. Или както самият той пише: "Човекът е като костенурката! Влезе ли веднъж в корубата, трудно излиза от нея, защото сраства с корубата. Тя става убежище, негова сигурност." Алегоричното мислене на Радичков в този смисъл постепенно се превръща от инструмент за свободно и анархистично мислене в защитна маска на комфорт.

От заявена ценност промяната започва да се усеща като надвиснала опасност. Тук не става въпрос за липсата на ясно заявена гражданска позиция в тези интервюта - по характер Радичков не е традиционен дисидент; за него политическата система сякаш е просто декор, неприятна какофония, с която той трябва да се съобразява, за да създава музиката си. Той дава кесаревото кесарю, за да може да отдаде божието богу. Но струва ми се, че в този процес нещо от кесаревото се промъква и в божието.

Литературният талант на Йордан Радичков без съмнение е огромен, но затворен в провинциалната, идеологизирана среда на социалистическа България, без знание на чужди езици и без сериозен досег със съвременния литературен авангард мястото му за развитие се оказва ограничено. Това е може би и неговата трагедия.

В едно от интервютата Радичков разказва как се е родил с шест пръста на единия крак и понеже децата са му се подигравали, той е станал по-затворен в себе си и оттогава е започнал да чете книги. Шестият пръст на практика е направил Йордан Радичков писател. Шестият пръст е Йордан Радичков. "Отрязаха го болницата в София, споделя писателят. За което и сега съжалявам."