Лица

Жените и голямата архитектура

Ивон Фарел и Шели Макнамара от "Графтън архитектс" печелят наградата "Прицкер" за 2020

Анета Василева

Ивон Фарел и Шели Макнамара © Alice Clancy

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

В началото на март всяка година архитектурният свят обикновено очаква една новина - кой ще бъде поредният носител на най-престижната международна награда за архитектура "Прицкер". През годините наградата е бетонирала звезди, реабилитирала е "стари майстори" малко преди смъртта им, изненадвала е с непопулярни имена, разочаровала е, но като цяло именно тази награда играе ролята на съвестта на голямата архитектура.

На 3 март 2020 "Прицкер"-ът отиде при ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от "Графтън архитектс" - един колкото важен, толкова и отдавна очакван избор.

Какво са наградите "Прицкер"

Наградите "Прицкер" се връчват от 1979 г. и са инициатива на чикагското семейство Прицкер и тяхната фондация "Хаят" (собственици са и на хотелската верига Hyatt). Наградата се дава на архитекти, които "са допринесли за развитието на човечеството и застроената среда чрез изкуството на архитектурата". Има жури, но няма предварително известни номинирани. На всеки победител се дават по 100 000 долара (плюс статуетка на Хенри Мур).

Защо са важни наградите "Прицкер"? Защото в бъбривия съвременен архитектурен живот реперите, които влияят на всички и задават тона по цял свят, са малко. И "Прицкер"-ът е най-видимият сред тях.

Прицкерите са особени награди. Колебаят се, нямат ясна идентичност, осъзнават властта си, но понякога се страхуват да бъдат радикални и просто следват духа на времето. През тези малко над 40 години техни носители са били или суперизвестни имена, които в точно този момент са на върха на славата си (т.нар. стархитекти като Заха Хадид, Херцог и Де Мерон, Норман Фостър, Рем Кулхас), или "заслужили" архитекти, наградени за цялостно творчество с известно закъснение. Германецът Фрай Ото става известен с вантовите си конструкции през 1960-те, но получава наградата през 2015. Японецът Арата Исодзаки е важен следвоенен авангардист и изявен постмодернист през 1980-те, но получава наградата през 2019, десетки години след последната му наистина добра сграда. Подобни примери са много.

През последните три години пък наградите съвсем последователно отиват само при малки, локално известни архитектурни имена (например каталунците RCR Arquitectes през 2017), или при такива, които отправят ясни социални послания с работата си - чилиеца Алехандро Аравена през 2016 или 90-годишния индийски архитект Балкришна Доши през 2018. В този контекст защо Ивон Фарел и Шели Макнамара и защо точно сега? По минимум три причини.

Архитектурата и #metoo

Първо, през последните две години #metoo движението, очаквано, достигна и архитектурата. Известни архитектки направиха флашмоб на откриването на Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. в борба срещу дискриминацията.

Ричард Майер се пенсионира принудително след мощен сексуален скандал, а голяма част от събитията около 100-годишнината на "Баухаус" през 2019 г. минаха под знака на преоткриването на забравената роля на жените в голямата немска архитектурно-дизайнерска школа.

Нещо повече. Отново се заговори за малкия брой жени - носители именно на наградата "Прицкер" (общо три); отвори се темата за несправедливото изключване на Дениз Скот Браун от наградените и даването на "Прицкер" за 1991 само на нейния дългогодишен партньор в книги, проекти и в живота Робърт Вентури. Важен знак е фактът, че точно Марта Торн, изпълнителен директор на наградите "Прицкер", бе човекът, който прочете публично манифеста "Гласът на жените" на същия този флашмоб във Венеция през май 2018 и призова за край на "предразсъдъците и неуважителното поведение, които са все още систематични в архитектурната култура". Куратори на Венецианското биенале през 2018 бяха именно Ивон Фарел и Шели Макнамара.

Така че отдавна вече е ясно, че архитектурният свят търси и има нужда от непознати, силни и талантливи жени, които да развее като знаме на професията. И покойната Заха Хадид не стига - макар че точно тя успя да стане единствената жена стархитект и точно тя е единствената жена самостоятелен носител на наградата "Прицкер", при това през далечната 2004 г.

И все пак "Графтън архитектс" са особен случай. В момента немалко жени архитекти присъстват активно в архитектурния живот и правят добра архитектура отвъд това, че са жени - просто защото са добри в работата си. "Прицкер" спокойно заслужават Аманда Левет, Ан Лакатон или Лиз Дилър, но изборът на "Графтън архитектс" беше някак си предопределен.

Кои са "Графтън архитектс"

Ивон Фарел и Шели Макнамара са от едно средно практикуващо поколение, по-млади от арогантната група стархитекти, създали сградите икони от последните 20 години, но по-възрастни и по-приземени от младите след тях, които се вълнуват от купища неархитектурни проблеми и често нямат нищо построено далеч след като са влезли в 40-те си години.

Фарел и Макнамара основават "Графтън архитектс" през 1978 г. в Дъблин и оттогава бавно и последователно набират проекти и признателност. Близо 30 години преподават в редица университети, участват редовно в конкурси и правят първо малки, а после и по-големи проекти основно в Ирландия - къщи, площади и публични пространства, училища и университетски сгради. Те са две спокойни и умни жени, които правят също толкова спокойна и умна архитектура - с прекрасни пространства, отличен дизайн, културна и образована, непреходна и безопасна.

Големият им пробив е през 2011, когато печелят международния конкурс за нов кампус на университета UTEC в Лима, Перу, с концепцията си за man-made cliff. "Графтън" правят необруталистична сграда скала с две лица, която едновременно драматично допълва специфичния терен на града към магистралата на север и създава поредица от щедри, преливащи се пространства и каскадни градини на юг. Проектът е завършен през 2015 и е една от най-радикалните и същевременно чувствителни образователни сгради, които съвременната архитектура е успяла да произведе. Съответно носи на авторките си заслужена световна слава.

Периодът между 2017 и 2020 е тяхното време. Те започват да печелят международни награди, медиите ги забелязват, а през 2018 стават куратори на най-престижния международен архитектурен форум - Венецианското биенале, с темата "Свободно пространство" или всичко онова, което архитектурата създава допълнително, неочаквано и "дарява" на обществото чрез и отвъд обичайното строителство. Манифестът им Freespace завършва с гръцката поговорка "Едно общество става велико, когато старите хора садят дървета, под чиито сенки знаят, че никога няма да седят". Както всичко, което Фарел и Макнамара правят, и тяхното биенале е обмислено, благородно, спокойно и в крайна сметка - успешно.

През януари 2020 те получават златния медал на Кралския институт на британските архитекти (RIBA), а след него, съвсем логично - и наградата "Прицкер" през март.

Нормалната архитектура

Интересно е как светът посрещна новината за избора на Ивон Фарел и Шели Макнамара. Отговорът е - спокойно. Никой не изпадна във възторг като при откритието на отдавна забравен гений, нямаше критики и подигравки, нито изненада от неочакваното, само спокойната удовлетвореност от един смислен и навременен избор.

"Един от най-големите въпроси днес е как да създадем у хората чувство за общност. Как да ги свържем един с друг, как да правим градове, където има усещане за демокрация и чувство за равенство и достойнство. Архитектите са и граждани. И ролята им е да предусещат неизказаните желания на непознатите. И да правят сгради, които карат всеки, който минава край тях, да се чувства добре на това място и в този град", казва Шели Макнамара в разговор за градовете, цитиран от комитета на наградите "Прицкер".

"Графтън архитектс" правят онова, което всеки добър архитект всъщност трябва да прави - една нормална архитектура, която стои логично във времето и на мястото си. Архитектура, от която има нужда постоянно и навсякъде. И именно това е най-важната причина защо двете ирландки получават тази награда точно сега.