Цочо Бояджиев: Душата няма време да остарява
Философът стъпва в седмото десетилетие на живота си с нова книга с поезия, сборник от разговори и фотоизложба в КО-ОП
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Думата "философ" винаги е стояла естествено до името на Цочо Бояджиев. Роден през 1951 г. в Ловеч, той е един от водещите хуманитаристи в страната, специализиран в Европейското средновековие, Ренесанса и Античността. Между 1991 и 1999 г. ръководи Катедрата по история на философията в Софийския университет, а след 2000 г. е директор на Института за Средновековна философия и култура в София. Наред с научните му монографии и преводи от латински, старогръцки и немски, Бояджиев има присъствие също така като поет и фотограф. Разсъжденията си върху визуалното изкуство и ролята на изображението във времето той събира във "Философия на фотографията" (изд. Изток-Запад).
Въпреки десетилетията, посветени на изучаването на миналото, Бояджиев е изключително активен тук и сега. Миналата година излезе книгата с поезия "Кухата сърцевина на живота" (издателство ДА), последвана от новата "Епистолариум", в която стихотворенията са задочни отговори към писма, които е получавал от близки през годините.
"Открих писмата в едно чекмедже. Удивих се колко много не съм възприел правилно, когато съм ги прочел за първи път. Реших да се отплатя за това неразбиране и пренебрегване на неща, които са важни и значими." В "речника", който съпътства всяко издание на ДА, Бояджиев дава следното определение на думата "страдание" - "заличител на нашето високомерие".
Актуалният повод да поговорим с него е изложбата от черно-бяла фотография "Убежище" в КО-ОП, организирана от "Фотофабрика". Според Еми Барух, директор на "Фотофабрика", Бояджиев е несравним във "възвеличаването на чудото живот". В хода на разговора ни той все пак е внимателен с определенията и не се смята за професионалист - описва се просто като "неделен фотограф".
"Фотофабрика" също така издава книгата на Николай Трейман и Цочо Бояджиев "Разговори за фотографското изкуство". В нея проличава какво кара Бояджиев понякога да затвори книгата и да вземе фотоапарата: "Дори когато представя комично човека, във фотографията има някакво добродушие."
Изложбата "Убежище" откри на рождения ден на Бояджиев (25 септември) и продължава до 12 октомври.
Разговаряме в деня, в който навършвате 70 години. На колко се чувствате вътрешно?
Зависи към кое поглеждаме. Ако става дума за душата - чувствам се много по-млад. Като тяло - много по-стар.
Защо се получава така?
Душата няма време да остарява. Има непрекъснати предизвикателства за преодоляване, интелектуални и естетически, така че не мога да си позволя да остарявам като дух.
Като че ли общото усещане за времето, в което живеем, е, че то се променя твърде бързо. Идеи, които са били актуални преди пет години, вече не са към днешен момент. Илюзия ли е това?
Абсолютно. В изследванията ми на културната история на древността и Средновековието съм забелязал, че всичките мантри за бързо променящото се време се повтарят. Или мантрата за смъртта на изкуството - как живописта ще умре заради фотографията или черно-бялата фотография ще умре заради цветната. Тези неща ми звучат несериозно. Истинските екзистенциални и художествени ценности съпътстват човечеството. Истински стойностното не може да отмре. То може да модицифира вида си, но не умира.
Фотографията прави ли ви по-добър поет или поезията - фотограф?
Аналогия има, двете изкуства си подават взаимно реплики. Фотографията е изкуство, но може да съпътства изкуството. Трудно ми е да кажа как се ражда поезията, но се ражда в момента на писането, не мисля предварително, оставям ръката да изтегля образи и метафори. За разлика от автора в литературата, фотографът трябва да се примири с изходната инициатива на обекта, той трябва да се покаже, за да създам изображението. Снимам всичко, което ме удивлява, но оставям света да ми се покаже в някакъв необичаен вид.
Променя ли се това, което привлича вниманието ви?
Устойчиво остава вниманието ми към уличната фотография. Снимаме като че ли банални сюжети, но тъкмо при баналния сюжет креативността на фотографа проличава най-много. Той трябва да открие събитията, скрити зад баналността, а на улицата се случват банални неща. Най-много ме привлича изненадата. Веднъж пътуваме с Коко (Николай) Трейман, моят учител по фотография, на когото дължа страшно много, за да се видим с друг голям български фотограф - Александър Иванов. Поглеждаме надясно - една бяла лимузина и зад нея стадо от шестстотин черни овце.
Светът намира начини да ме изненада. Има една максима на Арнолд Нюман - "не зная каква е ролята на случайността, но тя спохожда само добрите фотографи".
Какъв времеви период обхваща изложбата?
Снимам от съвсем млад, но с големи прекъсвания. Сегашната фаза е от 2005 г. насетне. Сега снимам дигитално, преди това имах лаборатория, фотоувеличител, сам си копирах снимките, сам проявявах негативите. Младите фотографи са ощетени от преживяването да видят как от нищо се получава нещо, как се изпълва образът. Това е голямо нещастие, което за щастие мнозина не осъзнават.
Напоследък в политическите новини думата "почтеност" започна да се използва по-често. Какво е вашето определение за нея?
Обичам тази дума и се надявам да не бъде дискредитирана в политическото говорене. Въпреки че съм философ, по-лесно ми е да описвам, отколкото да дефинирам. Не мога да дефинирам какво е почтеност, но мога да разпозная почтения човек и почтената постъпка.
След десетилетията, отдадени на философията, растат ли повече въпросите или все пак се намират отговори?
В началото на "Фауст" на Гьоте се казва: "И ей ме - същият глупак, какъвто бях преди, съм пак!" Имам някакви отговори, но до тези отговори всеки трябва да стигне сам. Те не могат да бъдат преподадени или наложени. Няма и един път към тях.
1 коментар
Вдъхновяващо! Нямам търпение да видя изложбата.
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.