Човекът, който пропълзя под Берлинската стена

"В конспиративния жаргон на хората, прокопали Тунел 57, мъжете бяха "бобени зърна", а жените - "грахови", обяснява Андреас.

Андреас Шпрингер разглежда книга с карта на Тунел 57 Автор : Йордан Тодоров Преглед на оригинала

Андреас е роден през 1943 г. в Майсен, Източна Германия, но израства в "Драйлинден", предградие, югозападно от Берлин, като четвъртия от шестима братя. В началото на 60-те години той е на стаж в източногерманското предприятие за инструменти VEB Zähler-und Apparatebau, но от 14-годишен мечтае да бъде графичен дизайнер. Андреас подава документи в три художествени училища, но кандидатурата му е отхвърлена без обяснение.

"Бях католик, не членувах в организацията на младите пионери и не бях част от Свободната германска младеж. На всичкото отгоре имах и трима братя на Запад. Това беше прекалено много", обяснява Андреас.

В началото на август 1961 г. Клаус и Улрих, двамата по-големи братя на Андреас, заминават на пътешествие до Париж. На връщане те разбират за новопостроената стена и решават да останат в Западен Берлин. Кварталът им "Драйлинден" е обявен за зона с ограничен достъп, в която никой не може да влезе без специално разрешително. Приятелите на брат им Андреас спират да го посещават и той се чувства все по-изолиран.

Клаус Шпрингер, по-големия брат на Андреас, който му помага да избяга в Западен Берлин Автор : Йордан Тодоров Преглед на оригинала

"Веднъж граничният патрул ме арестува, докато берях гъби. Тази "чест" ми беше оказвана и по-рано, при това цели два пъти", спомня си Андреас. Военните на свой ред също дишат във врата му и той става все по-неспокоен. В средата на август 1961 г., Андреас заедно със свои колеги е на разходка с платноходка в канала Телтов, отвъд който е Западен Берлин. През ума му минава дръзка мисъл.

"Хрумна ми, че мога да скоча във водата и след минута да съм "на другата страна". Но после се опомних и си дадох сметка, че навсякъде около нас има снайперисти", разказва Андреас.

"Майка ми ми се обади и ми каза: "Тревожа се за Андреас", спомня си по-големият брат Клаус. "Всяка вечер броди из гората край "Драйлинден" и търси начин да избяга в Западен Берлин." Майка ми знаеше много добре, че ако Андреас се опита да направи нещо, той ще бъде застрелян на място. Това беше нейният вик за помощ, който никога няма да забравя."

Силно разтревожени за живота на брат си, Клаус и Улрих решават да действат, за да го измъкнат от Източен Берлин.

"Първоначалният ни план беше Андреас да бъде изведен в Западен Берлин в кола на някоя от съюзническите сили, облечен във военна униформа и с фалшив паспорт. По това време чуждестранните военни не бяха толкова строго контролирани при преминаването през границата", спомня си братът на Андреас Улрих. "Отказахме се от този план, след като една жена се опита да стори същото, но се паникьоса и беше арестувана от източногерманските граничари."

В средата на 1963 г. Клаус и Улрих уреждат среща на Андреас със западногерманец на име Герд, който "се интересува от модерно изкуство". Когато Андреас среща Герд, той бързо разбира, че непознатият не е дошъл в Източен Берлин, за да разглежда последните произведения на източногерманския соцреализъм. Както се оказва, Герд е един от т.нар. куриери - западногерманец, който може да преминава границата законно и който е изпратен от братята на Андреас, за да организира бягството му.

Герда и Рихард, родителите на Андреас, през 60-те години. След бягството на Андреас "Щази" посещава майка му и я заплашва с арест, ако не им каже къде е синът й. Тя издържа на натиска и няколко дни по-късно официално обявява сина си за безследно изчезнал. Автор : Клаус Шпрингер Преглед на оригинала

Шест месеца след срещата с куриера не се случва нищо и Андреас изпраща картичка на Клаус и Улрих, в която ги пита как са. Отговорът пристига бързо - братята пишат, че са добре, но им трябва време, за да спестят пари за скъп музикален инструмент. Андреас схваща посланието - тъй като никой от братята му не е музикално надарен, това може да означава само едно - че трябва да чака.

Андреас започва да подготвя бягството си. Той се изнася на квартира, за да предотврати подозрението на властите, че родителите му са знаели за плановете му. Той обаче продължава да посещава неделната служба в църквата на "Драйлинден", където се среща с майка си. Там има и телефон, който е единствената му директна връзка с куриера Герд в Западен Берлин.

На 3 октомври 1964 г. Андреас отива с приятелката си Хайди в модерния тогава хотел "Варшава" в Източен Берлин. След нощ на танци и бутилка вино Андреас е прекалено изморен и решава да пропусне неделната църковна служба на следващия ден. Той дори не подозира, че това негово решение замалко не проваля дълго планираното бягство в Западен Берлин.

"Куриерът Герд е звънял в къщата на пастора и добре, че оттам пратиха някой, за да ми каже, че същия ден имам среща с него", спомня си Андреас.

Андреас се среща с Герд в 2 часа на площад "Александерплац". Той е информиран, че същата вечер трябва да избяга в Западен Берлин, но не му е казано как точно ще стане това.

"Не казвахме на бегълците, че трябва да избягат през тунел, защото се страхувахме, че това ще ги разколебае", обяснява по телефона от Ерфурт, Централна Германия, 81-годишният Клаус фон Кьойслер, един от хората, участвали в изкопаването на Тунел 57. Той е едва 24-годишен, когато получава кодово име Гълъб и освен като копач работи и като куриер. Фон Кьойслер обяснява, че през 1964 г. бягствата през тунели стават все по-редки, след като източногерманските власти откриват няколко от тях, преди да бъдат завършени, и арестуват хората, които ги копаят.

В 7 часа същия ден Андреас и Герд се срещат отново. Андреас признава, че е останал шокиран, когато научава, че трябва да избяга в Западен Берлин през тунел. Въпреки това той се съгласява с плана на Герд и го завежда в ресторант близо до ул. "Фридрихщрасе", наречен "Ганимед", където поръчва вечеря за двамата с последните си източногермански марки.

"Спомням си до ден днешен, че ядохме пиле фрикасе с ориз и пихме унгарско вино "Токай Самородни". За мен тази вечеря беше като последното хранене на осъден на смърт. След това отидохме в една кръчма и поръчахме по няколко бири", разказва Андреас. Той е инструктиран от Герд да забрави модерния си полиестерен тренчкот на закачалката в кръчмата - шумолящата му материя би привлякла ненужно внимание. Но Андреас се страхува, че някой може да забележи забравената дреха и да хукне след него. Така той решава да се отърве от нея непосредствено преди влизането си в тунела.

Около 11 вечерта Андреас и Герд отиват заедно до ул. "Щрелицер", където се намира входът на Тунел 57. Герд се разделя с Андреас, който трябва да влезе в номер 55, да отиде до задния вход и да каже паролата "Токио" - до започването на Летните олимпийски игри през 1964 остава седмица и тогава, както и тази година, те се провеждат в японската столица.

Задният двор на ул. "Щрелицер" 55 през октомври 1994 г. Автор : Андреас Шпрингер Преглед на оригинала

Докато Андреас прекосява кръстовището, сърцето му започва да бие напрегнато така сякаш стъпва по минно поле.

"Отидох до редицата сгради вляво и се чудех къде е номер 55, спомня си Андреас. "Номера просто го нямаше! Отидох до следващата сграда, влязох в нея и пуснах осветлението в коридора. Тръгнах надясно, след това изкачих две стъпала, но нямаше стълби към задния двор, както ми беше казано. По дяволите! Качих се до третия етаж, изчаках няколко минути и излязох на улицата. Само на десетина метра от входа имаше будка с двама граничари."

Андреас остава хладнокръвен и си спомня съвета на Герд: "Ако нещо се обърка изчакай 20 минути и опитай отново." Той излиза от полезрението на граничния патрул, завива зад ъгъла и с бърза крачка се отправя към близкия парк, в който е оставил тренчкота си. Облича го, закопчава го догоре и вдига яката му, като разрошва косата си с вода от близкия фонтан.

Двадесет минути по-късно Андреас се връща на ул. "Щрелицер". Този път открива номер 55 и влиза в задния двор на сградата, както е инструктиран.

Задният двор на ул. "Щрелицер" 55, където се намира входът на Тунел 57 през октомври 1994 г. Автор : Андреас Шпрингер Преглед на оригинала

"Не трябваше да идваш с това шумолящо палто", смъмря го някой в тъмното.

"Това е вторият ми опит, трябваше да се дегизирам", отговаря Андреас.

"Събуй се и сложи обувките си в джобовете", прошепва непознатият.

Андреас изпълнява инструкциите и бос стига до изоставена външна тоалетна в дъното на двора. Вратата й се отваря и друг непознат посочва с фенерче дупка в пода.

"С краката напред се спуснах в дупката, докато непознатият ми помагаше да вляза. Започнах да се влача напред подобно на бръмбар, паднал по гръб. След около 50 метра тунелът се разшири и успях да се обърна наобратно. Сега беше по-добре, защото пълзях на четири крака и с главата напред", спомня си Андреас. Тунелът е висок едва 60 сантиметра и широк 90, но е добре осветен, вентилиран и дори снабден с телефон.

... и днес Автор : Йордан Тодоров Преглед на оригинала

Когато Андреас пристига на изхода на тунела, той се озовава на дъното на 12-метрова шахта. Спускат му въже със седалка, подобна на люлка, и го изтеглят нагоре. Андреас най-накрая е в безопасност, в изоставена пекарна в Западен Берлин. Според инструкциите бегълците трябва да напуснат помещението незабавно, но Андреас остава, гледайки пристигащите след него хора, не можейки да повярва на късмета си.

Малко след полунощ нещата взимат неочакван обрат. Съгледвач на покрива на сграда в Западен Берлин, който наблюдава номер 55 с бинокъл, съобщава, че пред сградата е спряла кола. От нея слизат двама цивилни, които влизат във входа, но не пускат осветлението, както би трябвало да са инструктирани. Оказва се, че непознатите са източногермански граничен патрул, който е разбрал за тунела.

Снимка на коридора на ул. "Щрелицер" 55 от архива на "Щази", която показва пътя на бегълците към задния двор Преглед на оригинала

"Помагачите бяха извикани веднага, спомня си Андреас. Двама от тях се върнаха бързо, но третият се забави. Той се появи след пет минути след 145-метров спринт на четири крака, буквално драпайки за живота си, със зачервено лице и едва дишайки."

Малко след като последният помагач излиза от тунела, Андреас и останалите започват да хвърлят предварително подготвени чували с пясък в шахтата, за да пресекат пътя на източногерманския граничен патрул. Накрая, когато ситуацията се успокоява, всички напускат пекарната. Андреас предава източногерманския си паспорт на полицията отвън. В 2 часа той се среща с куриера Герд и двамата потеглят към апартамента му в берлинския квартал "Вилмерсдорф".

"Аз и брат ми Улрих бяхме в апартамента на Герд и се ослушвахме дали някой ще дойде, спомня си братът на Андреас Клаус. Изведнъж чухме стъпки по стълбите. И когато вратата се отвори, знаех: "Господи! Момчето беше живо!"

На следващия ден Андреас и братята му научават от западногерманската преса какво се е случило непосредствено след бягството му. След като източногерманските граничари научават за тунела, те влизат в задния двор и между тях и помагачите на бегълците възниква престрелка. Егон Шулц, 21-годишен източногермански граничар, е прострелян и умира по-късно на път за болницата.

Четирима от шестимата братя Шпрингер заедно в Западен Берлин (от ляво надясно) - Андреас, Клаус, Петер и Улрих. Автор : Клаус Шпрингер Преглед на оригинала

"Бяхме ужасно шокирани, когато разбрахме за смъртта на Шулц. Той беше едва година или две по-млад от нас. В началото смятахме, че фаталният изстрел е произведен от някой от нашите", обяснява Клаус фон Кьойслер, който описва драматичната история в мемоара си Fluchthelfer: Die Gruppe um Wolfgang Fuchs (2015).

Възстановка с участието на агенти на "Щази" на убийството на Егон Шулц в задния двор на ул. "Щрелицер" 55. На снимката граничен патрул стреля с автомат "Калашников" във вътрешния двор на сградата Преглед на оригинала

Източногерманската пропагандна машина експлоатира смъртта на Шулц в продължение на десетилетия, обвинявайки студентите около Тунел 57 за случилото се. На името на загиналия граничар са кръстени десетки детски градини, училища и предприятия. Студентът по медицина Кристиян Зобел, за когото се твърди, че е произвел фаталния изстрел, умира в средата на 80-те с мисълта, че е убил Шулц. Както се разбира след падането на източногерманския режим и отварянето на архивите на "Щази", Шулц е загинал вследствие на приятелски огън, а докладът от аутопсията му остава скрит през всичките тези години.

Съгледвач наблюдава входа на Тунел 57 от покрива на сграда в Западен Берлин, недалеч от Берлинската стена Преглед на оригинала

Днес, близо шест десетилетия по-късно, Андреас Шпрингер се шегува с рискованото си бягство. Но той не говори за него в продължение на години дори с най-близките членове на семейството си. Според брат му Улрих той винаги се е опитвал да представи случилото се като не особено драматично.

"Истината е, че онази нощ натовари Андреас с доживотно бреме. Но той бързо успя да си стъпи на краката", казва Улрих.

Прокопаването на тунел в Берлин е трудна задача. Градът е построен върху блатиста почва и подземните води са едва на няколко метра от повърхността. Но земята около ул. "Щрелицер" се състои основно от мергел - богата на вар пръст, трудна за копаене, но изключително устойчива. Днес някогашният Тунел 57 е очертан с поредица метални плочи. Фотограф : Йордан Тодоров

След бягството си в Западен Берлин Андреас успява да осъществи мечтата си. Той завършва престижния Берлински университет по изкуствата и става графичен дизайнер и фотограф и по ирония на съдбата документира падането на Берлинската стена. Но той никога не забравя нощта, в която пропълзява под нея.

"Брат ми Клаус веднъж ми каза: "Ти никога не ни благодари за това, което направихме за теб", признава Андреас. "Аз му казах: "Клаус, така е. Но да кажа благодаря би било прекалено просто за това, което сторихте за мен." Истината е, че и до този ден се разтрепервам, спомняйки си онази паметна нощ."