Светослав Овчаров: Съвременните русофили са като религиозни фундаменталисти

Овчаров се надява, че хората ще гледат филма му, който е неговият принос към това "да не се налага един ден децата ни да правят филм "Третото освобождение".

Кадър от "Второто освобождение"

Въпреки че филмът е по кината от известно време, с телевизионната си премиера "Второто освобождение" провокира вълна от реакции, които досега липсваха. Как си обяснявате този отклик?

Войната в Украйна отвори очите на мнозина, че историческите паралели с обявяването на война на България от СССР през септември 1944 г. и това, което става днес в Украйна, са много преки.

Използват се същите идеологически клишета, същите лъжи и дезинформация: преследват се някакви несъществуващи нацисти, някой трябва да бъде освободен, някой трябва да бъде наказан и унищожен. Измислят се врагове, за да има основание за нахлуване. Империята налага своите интереси с всички средства, с наглост и типичното за империалистическото мислене чувство за ненаказуемост. Но хората наистина вече искат да знаят, искат да гледат, искат да говорят. Въпросът беше как филмът да стигне до повече хора.

Никой не вярваше, че БНТ ще излъчи "Второто освобождение". По време на дискусии с публиката в кината (а филмът има невероятна съдба - вървеше едновременно на пет екрана в София), когато споменавах Националната телевизия и възможността филмът да бъде показан там, обикновено аудиторията се смееше иронично. Не зная дали смехът беше насочен към мен, или към БНТ. Но едновременно с това непрекъснато чувах изречението: "Този филм трябва да се покаже по БНТ!" Забележете, никой не споменаваше големите частни телевизии, които имат по-големи зрителски аудитории. Хората се съмняваха и се надяваха, което значи, че дълбоко в себе си хората се чувстват свързани с обществената телевизия и я чувстват тяхна. Е, показаха го по БНТ.

Какъв беше процесът ви на работа с проф. Евелина Келбечева, особено в пренасянето на историческите данни в разказа?

Тя е инициаторът на този проект. На мнозина е известна нейната фанатична ангажираност с темата. Заедно работихме в архива, където прекарахме дълги месеци. Тя водеше своите записки, аз моите, след това си ги разменяхме. Всеки от нас изваждаше различни акценти от документите, които ни минаваха пред очите. Всъщност, това, което е във филма, е навярно 2-3 процента от отделените документи.

Интересното е, че все пак документите са запазени. Това е архивът на съюзническата контролна комисия и са се съхранявали в архива на МВнР и са били недостъпни в продължение на десетилетия за историците. Преди няколко години са предадени (не без съпротива) в ДА "Архиви". Няколко изследователи са ги ползвали, за да напишат текстове за икономическите последствия на окупацията. Великолепни текстове! Проблемът на историческите изследвания е, че те остават затворени в един вътрешен кръг на ползватели, а тиражът дори и на най-доброто и успешно издание не надхвърля няколкостотин бройки. Само пиратските гледания на "Второто освобождение" бяха повече от 10 000. Тъй че количествено аудиторията е несъизмерима.

Другото интересно е, че в годините, когато са създавани тези документи (1944 - 1947), държавността все още е била запазена. Кметове, областни управители, воински началници изпращат донесения за злоупотреби, насилие, убийства, извършени от Червената армия. Въпреки смилането на държавния апарат след 9 септември 1944 г. все още длъжностните лица си вършат работата. Всичко това е немислимо няколко години по-късно.

Аз не съм историк въпреки четиридесетина филми, които съм направил по исторически сюжети. Моята работа е да конструирам разкази, да успявам да разказвам така, че хората да не си излизат по средата на филма. С годините и доста работа в библиотеки и архиви в половината свят съм изработил някакъв подход към документите - да усещам хората зад тях.

Изкуството борави с хора, не с документи. В нашия филм има едно писмо, в което човек се оплаква, че съветска военна кола е блъснала и убила единственото му дете, а шофьорът дори не спрял. В текста на документа, набран на пишеща машина, е написано: "с жена ми имаме едно дете", след това "имаме" е зачертано и върху същата дума е написано "имахме". Нали си представяте как ръката на човека механично е написала "имаме" и колко време и усилия му е струвало да го преправи на "имахме".

Ако предишни поколения са отгледани с определена идеология, механизмите на която са отчасти описани във филма, то как си обяснявате съвременното русофилство?

Русофилството е вид религия. В нея няма "материалистическо обяснение". Разбира се, огромната част от хората с русофилски убеждения са потомци на такива. В техните семейства всичко, свързано с Русия, се приема аксиоматично, като догма. Често семействата са свързани с конкретни облаги, които са извличали техните близки в близкото и не толкова близкото минало от верността към Русия (Съветския съюз, комунистическата доктрина).

И тъй като да си просто "келепирджия" е някак си обществено укоримо, всичко се забулва в ароматния тамян на русофилската идея. В тази религиозна мъгла се смесват митове и дезинформация, суеверна вяра и усещане за бъдещи дивиденти. Ако продължим с алюзията с религията, то съвременните русофили са по-скоро "религиозни фундаменталисти", а както знаем, този вид фундаментализъм има като основна задача връщането на религиозните структури като господстващи в обществото. Сещайте се за какво господство става дума.

Няма семейство, което да не е засегнато от времето на съветската окупация. Независимо дали в едната, или в другата посока. Да не забравяме, че на щиковете на съветската армия се промени държавната система, икономическата система, образованието, културата. Колкото и да загуби обществото от това, има и не малко спечелили - целият "нов комунистически елит": партийни кадри, профсъюзни деятели, репресивен апарат, цяла армия от тунеядци, които заемаха синекурни длъжности и ги предаваха от баща на син.

Но най-страшното, е промяната на начина на мислене, внушаване на типичния "руски манталитет": изпълнявай безропотно, ти си само винтче в системата, има кой да мисли вместо теб, твоето не е твое, а общото е ничие, отделният човек е нищо. Сещам се за един мой познат от балканско село, който се жалваше, че след падането на комунизма трябвало да работи. Цял живот беше "заемал служба", построил си беше къща, за която се хвалеше, че не е дал нито стотинка, защото всичко - материали, труд, транспорт, е откраднал. Ако това ви напомня за Гогол и неговите персонажи, не се чудете, имаме работа с бързо усвояване на руски опит.

Филмът веднага се разпространи нелегално в YouTube, беше свален, качен другаде, хората започнаха да си го изпращат. Виждате ли това като комплимент за работата ви, или по-скоро като нещо, което я дискредитира?

Вероятно всичко това не можеше да се случи по друг начин. Излъчването, незаконното сваляне на филма, разпространението. Хора от другия край на света говореха, че това е незаконно, но това не им пречеше да гледат филма и да постват отзиви. Имаше обявени прожекции в няколко софийски кина и на мен ми се струваше несправедливо спрямо разпространителите да ограбваме труда им. Интересното е, че въпреки многохилядното множество, което гледа филма буквално в първите часове след изтичането му в мрежата, това не попречи на хора да продължават да ходят на кино.

Благодаря и на едните, и на другите. Жаждата за истина, както говорихме по-горе, е неутолима.

Голяма част от вашите филми се занимават с исторически теми: първите десетилетия на България след 1878, Балканската война, тоталитаризма. Има ли период, който ви е интересно да проучите чрез киното, дали в игрална или документална форма, а все още не сте успели?

Нямам обяснение защо ме влече да се занимавам с исторически сюжети. Може би защото историята е отсяла важното от дребното. А може и защото ми се иска, докато правя тези филми, да живея в няколко времена едновременно.

Трябва да се правят филми не само за героичните моменти от историята, но и за онова, от което трябва да се срамуваме. Ние живеем и до днес по един начин, завещан ни от Възраждането. Тогава нацията ни се нуждае от себеутвърждаване, от герои. Времето на възраждането е до голяма степен праволинейно (макар че и това не е точно така: представата за възраждането е такава). Но Вазов, който остава завинаги свързан с това време, твори в този дух и няколко поколения са възпитани от неговата поезия. Той и заради това е "народен поет", защото е бил разбираем народу. Мнозина и до днес не знаят какво се е случило на 11 август 1877 г., но знаят "грабвайте телата, някой си изкряска".

Чудна история ми разказаха преди години. Изпитват студент (по история!) в СУ. Пада му се да говори за войната от 1877 - 1978 г. Питат го какво е станало на Шипка. Студентът отговаря: "Радецки пристигнал с гръм". "А кой е Радецки?" - пита професорът. Студентът мисли известно време и отговаря: "Корабът, с който Ботев е минал с четата си на българска земя". "И как мислите, че корабът се е озовал навръх планината!?" - попитал професорът. "И аз това се чудя!" - отговорил студентът. Такива ми ти образователни и народопсихологически истории.

От 10 май "Второто освобождение" ще бъде качен в YouTube канала на продуцентската компания Омега филмс.

Филмът остава в афиша на кината, като на 9 май ще има прожекции в Дома на киното, "Влайкова" и "Одеон".