Писателят Галин Никифоров: "Добрият роман ни помага да разберем другите"
Излезе новата книга на автора, който не звучи като български и без да иска, е ужасно актуален
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
"Тайно се надявам читателите да приемат героите ми такива, каквито са, без осъждане", казва писателят Галин Никифоров (58 години). Ако всички българи, които спореха за дефинициите в Истанбулската конвенция, бяха прочели човешкото и интересно, но точно обяснение какво е социално конструиран пол в художествения роман "Тяло под роклята", споровете и злоупотребите с думата "джендър" можеше да спрат. Увлекателната история за близнаците Борис и Бориса Галин Никифоров завършва още през 2016 г., следват две години редакция и публикуване през 2018 г. По думите му той никога не е целял книгата да навлиза в актуални теми или в активизъм, а по-скоро чрез своите чудати герои, които далеч не са черно-бели, да помогне на хората да станат по-толерантни и разбиращи. Майсторското му писане не е останало незабелязано, отличен е с наградата "Роман на годината" за книгата си "Лятото на неудачниците", а през 2011 г. печели националната награда "Елиас Канети" за романа "Къщата на клоуните".
Галин Никифоров живее в Добрич, но се срещаме в София, където представя най-новия си роман "Черна светлина". Тази книга има същата съдба - уцелва много болезнен за обществото ни момент на зачестили катастрофи с пияни или дрогирани шофьори. Главният герой Тони Телалов губи детето си в катастрофа, след като ги помита кола с бясна скорост. Още в началото на книгата разбираме, че съдът не си е свършил работата и шофьорът убиец е на свобода.
"Не исках да засягам никакви злободневни теми, случайно стана, аз я пиша от четири години, като тук важната тема е за прошката и възмездието", казва Никифоров и веднага прекъсва опитите ми да търся социална ангажираност в литературата му. Той подчертава, че са му по-интересни отделните хора и психологическата им мотивация, отколкото обществените тенденции, проблеми и настроения.
Въпреки това книгите му постигат именно тази нетърсена или дори нежелана цел - провокират размисъл именно над актуални проблеми. Същевременно са изцяло положени в съвременните тенденции и ако не се споменават българските имена и топонимия, читателят не може да разбере, че действието се развива в България, съвсем спокойно би могло да е навсякъде в Европа.
Няма как да не попитам Галин Никифоров дали със смелите теми не е предизвикал негативен отзвук сред съгражданите си в Добрич. "Не или поне до мен не са стигнали подобни критики, явно всеки вид литература намира своите читатели." Той определя героите си като трансгресивни, принудени да преминават много граници и табута, защото изкуствените морални норми ги ограничават и задушават. "Мечтата ми е читателите да приемат персонажите ми такива, каквито са, и да се поставят на тяхно място. Те са трудни за възприемане през предразсъдъците, но срещата с тях си заслужава, разширяват мирогледа", казва писателят. И уточнява, че не случайно е описал живота на контролиран наркозависим или на жена, страдаща от психично заболяване, което я провокира да си прави безброй пластични операции до обезобразяване - "това са все хора, които копнеят да бъдат приети и разбрани".
Според него не е нужно да ги харесват, но е нужно да ги уважават - "предизвикателството ми е да убедя читателите си да живеят с повече уважение и толерантност, защото хората сме създадени да живеем заедно".
Когато се отдалечим от прочетеното (обикновено на един дъх), можем да се уловим, че остават да ни глождят въпроси като как Телалов успява да преработи болката си, без да се срине. Или откъде намира сили Борис да направи всичко за племенницата си, каква ли е тази странна любов в романа му "Къщата на клоуните" от 2012 г. "Целта ми е да покажа, че е възможно човек да израсне чрез болката, а конкретно в "Черна светлина" искам да покажа, че на историята може да се гледа и извън полюсите грешка и наказание или дори извън справедливостта", казва писателят. Докато пише, той се чувства като актьор, който играе ролята на всеки един от персонажите си. И най-важното условие според него, за да са достоверни героите му, е да не ги съди - "научил съм се да не съдя героите си, по същия начин се опитвам и да не съдя хората около себе си".
На прецизност към детайлите се учи от писателките Силвия Плат и Сири Хуствет, които често цитира, но и от съпругата си. "Тя е първата ми читателка и понякога променям части от книгата, след като тя ме убеди, че се налага." Но така или иначе прави седемнадесет-осемнадесет редакции на роман - отрязва над сто страници от "Тяло под роклята". Следващата му най-ревностна читателка е дъщеря му, която е на 27 години и е избрала да се занимава с право.
Перфекционизмът му навярно произлиза и от образованието му на химик инженер, известно време е работил по специалността си. В романите му често се появява и някой много талантлив и начетен химик, който знае как да забърка правилната доза отрова и който силно напомня на приятеля помощник от видеоигрите (нещо като жокер). Любовта, с която пише за химия, напомня на "Периодичната система" на Примо Леви, а смелостта, с която навлиза в най-интимни теми табута, напомня на "Мидълсекс" на Джефри Юдженидис. "Не това са любимите ми писатели обаче и точно тези книги не съм чел", казва Галин Никифоров. Той си признава, че по-скоро се вдъхновява от Кормак Маккарти, Джон Ървинг и Чък Паланюк, особено когато става въпрос за бавно и прецизно проучване, въобще автори, които пишат рядко и премерено. "Исках да стана лекар и с удоволствие прекарвам време в четене на научни статии, за да изградя пълнокръвни лекарски образи", казва Никифоров.
Най-задълбочените му проучвания са били по темата за хора със синдром на Даун, за които пише в "Къщата на клоуните". Заради този негов роман Милена Кирова го описва като впечатляващ феномен между българските писатели: "Които пословично обичат да пишат повече, отколкото да четат. Писането му не само увлича, но и кара читателя да научи много нови неща, при това поднесени по непреодолимо съблазнителен начин." "Къщата на клоуните" е сто и тридесет страници, които обаче са предостатъчно да разтърсят ,и провокират читателите, без това да е самоцел. Галин Никифоров обича стегнатото писане, дава за пример силния текст "Мястото" на сегашната носителка на "Нобел" за литература Ани Ерно. "Четох го преди години в изданието, заедно с Франсоаз Саган, стилът ѝ е много особен, оставаш с усещането, че си прочел нещо много дълго и обширно, петдесетте страници се усещат като петстотин."
През последните няколко месеца Галин Никифоров не пише и дори и не прави проучвания за новата си книга - "от една страна, имах нужда от почивка, от друга страна, войната ме ядосва и отчайва и нямам нужното спокойствие". Според него процесът на писане изстисква всичко от човек - "истинско невротизиращо изживяване". Все пак има десет написани страници, но не би подсказал нито темата, нито заглавието. "Суеверен съм, когато става въпрос за книгите ми - може и никога да не я приключа или да е мъртвородена идея, или дори идея, която носи генетична обремененост". Той признава, че с годините му става все по-трудно да пише, все едно езикът започва да се съпротивлява, а и не иска да се повтаря, търси нови стилистични начини за изява, с които да се предизвика.
По новелата му "Нощта на мечтите" през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Продуцентите Анелия Константинова-Касабова и Михаил Константинов са купили правата за "Тяло под роклята" и предстои екранизация.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.