Узаконен данъчен произвол

Четири години след като беше въведен режимът на засилен фискален контрол за движението на различни видове стоки, споровете между бизнеса и данъчната администрация се увеличават. Причината е в една разпоредба в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), чрез която всекидневно и незаконосъобразно се възпрепятства дейността на напълно реални работещи дружества с годишен оборот от милиони левове.

Става въпрос за чл. 121а от ДОПК и начина, по който се тълкува и прилага от данъчната администрация. Той дава възможност да бъде използван за оказване на неправомерен натиск или откровен рекет и върху дружества, които са коректни данъкоплатци. Няма да е пресилено дори ако се каже, че неправилното тълкуване и прилагане на въпросната разпоредба оказва сериозно негативно влияние върху бизнес климата като цяло. Административните съдилища в цялата страна са се произнесли стотици пъти как трябва да се тълкува и съответно прилага спорната разпоредба. Въпреки това данъчната администрация демонстративно продължава да игнорира съдебната практика.

Къде е проблемът

При извършване на фискален контрол (виж карето) органът по приходите може да поиска от публичния изпълнител да наложи незабавно предварителни обезпечителни мерки върху имуществото на получателя на стоката за обезпечаване на вземанията за данъци, които биха възникнали (чл. 121а, ал. 1 от ДОПК). Обезпечението трябва да е в размер не по-малко от 30% от пазарната стойност на стоката. Тоест за разлика от общия режим за налагане на обезпечителни мерки този на фискалния контрол допуска обезпечения за бъдещи данъчни задължения. За да се наложат законосъобразно, органите по приходите задължително следва да поискат тяхното налагане от публичен изпълнител. Това условие на закона обаче масово не се изпълнява. Обикновено органите по приходите сами издават протоколи, с които налагат обезпечителни мерки на задължените лица, които са, меко казано, спорни. Към настоящия момент се е натрупала солидна съдебна практика, в която се приема, че въпросните протоколи са издадени от некомпетентен орган и поради това са нищожни административни актове. Това е и първото съществено разминаване между духа и смисъла на закона и неговото прилагане на практика.

Следващото разминаване е в разпоредбата (чл. 121а, ал. 2 от ДОПК), която казва, че обезпечения могат да се наложат и когато органът по приходите установи, че при последващо разпореждане със стоката събирането на дължимите данъци ще бъде невъзможно или значително ще се затрудни. Основният въпрос, който поражда практическото приложение на тази норма, е как и при наличието на какви факти и доказателства може обосновано да се приеме, че бъдещото събиране на данъци от въпросното лице би било съществено затруднено. За да аргументират риск от последващо събиране на данъчни задължения, приходните органи прибягват до т.нар. единни критерии за риск, отнесени към данъчно-осигурителна информация за конкретното дружество, подлежащо на фискален контрол. Те са разработени от самата приходна администрация за нейни вътрешноведомствени цели, без да са нормативно регламентирани в някакъв акт, документ или оповестени публично по някакъв начин. Такива критерии са например търгуването с рискови контрагенти, декларирането на ДДС за внасяне, несъответстващ размера на оборотите и др. Във всички определения на административните съдилища категорично се застъпва становището, че въпросните критерии за риск не установяват по никакъв начин опасност от затруднено събиране на бъдещи данъчни задължения с оглед извършването на конкретна сделка.