Бронирани с НАТО

Втората вълна от разширяването на пакта ще бъде изпитание не само за новите членове

Момчил Милев

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Когато през 1991 г. един математик с немирна брада и странен блясък в очите за първи път заяви от трибуната на Великото народно събрание, че България трябва да се присъедини към НАТО, идеята предизвика бурен смях в лявата част на пленарната зала. Най-неподправен в реакцията си беше армейски генерал Добри Джуров, последният началник на Генералния щаб от преддесетоноемврийския период. По това време въпросният висш военен едва ли е могъл да си представи, че 13 години по-късно въпросният не особено сериозно изглеждащ математик ще е министър на външните работи, а страната ни официално ще бъде призната за съюзник на "ястребите от Пентагона"...

Понякога обаче историята обича да се шегува. От 29 март България заедно с още шест страни от екссъветската зона на влияние е част от системата за колективна отбрана на западните държави. Така броят на пълноправните членове на НАТО нарасна на 26 с всички произтичащи от това плюсове и минуси - както за "новобранците" в пакта, така и за неговите членове от времето на студената война. Приемането на България, Румъния, Словакия, Словения, Латвия, Естония и Литва в Северноатлантическия алианс всъщност е най-сериозният тест за това дали той е способен да се трансформира от чисто отбранителен съюз в организация за сигурност, която е способна да осигурява нещо повече от териториална отбрана.

Абстрахирайки се от еуфорията

не бива да се забравя, че НАТО означава не само права и облаги, но и задължения. Както всяко друго присъединяване към отбранителен съюз, пълноправното членство в Северноатлантическия пакт в някаква степен е и ограничаване на националния суверенитет. По силата на член 5 от устава на организацията страната не само получава защита, но и се задължава да следва принципа, че нападението срещу някоя от държавите се таксува като агресия срещу всички. Най-общо казано, това означава, че печелейки нови съюзници, се сдобиваме и с нови врагове. Пак по силата на Северноатлантическия договор България трябва да разполага с оперативно съвместими въоръжени сили, които в случай на необходимост да предостави за нуждите на коалиционните мисии. В случая обаче става дума и за операции, които според новата стратегическа концепция на алианса са свързани не само с териториална отбрана в случай на пряка агресия, но и с изпреварващи удари за елиминиране на асиметрични заплахи. Или казано по-просто - бойни подразделения, предназначени за действия срещу терористични организации и държавите, които ги подкрепят. Сили, с които страната ни практически все още не разполага. Дори и на този етап обаче това увеличава риска от евентуални и атентати на територията на новите членки.

Този факт е и едно от големите предизвикателства, пред които се изправя НАТО, разширявайки се в югоизточна посока. От страни като България и Румъния се очаква да бъдат плацдарм за евентуални бъдещи коалиционни операции в размирните региони на Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка, както и да осигурят контингенти, които да играят поне поддържаща роля при подобни кампании. Средносрочните планове на алианса са постепенно да предислоцира силите си от Централна Европа в райони, които са по-близо до огнищата на напрежение. Според новата стратегическа концепция обаче това няма да са мегасъоръжения от типа на американската база "Рамщайн" в Германия, а оперативни "предни постове" с минимален обслужващ персонал. В случай на нужда те ще подготвят почвата за пребазиране на по-големи контингенти, които да бъдат използвани за конкретни операции. Така че надеждите на местния бизнес в новите членки, че ще може да извлече големи икономически ползи от разполагането на чужди войски, може да се окажат силно надценени.

Като част от войната срещу тероризма

обаче новите членове също се превръщат в потенциални мишени, което от своя страна предизвиква ескалация на антинатовските настроения сред гласоподавателите в тези държави. На този етап общественото мнение в съюзниците "Нова Европа" е крайно чувствително към изпращане на въоръжени сили зад граница. Често хората смятат, че насила биват забърквани в конфликти, които нямат отношение към тях, техните проблеми и ежедневния им живот. Затова и политическите сили в тези държави вероятно все по-често ще се оказват притиснати между ангажиментите си като коалиционни партньори и популистките отстъпки, които са принудени да предприемат под натиска на своите гласоподаватели. Взимайки под внимание системата за одобряване на решенията, която е базирана на принципа на консенсуса, съществува опасност пактът да стане още по-бюрократичен и тромав в своите действия, отколкото е в момента.

Друго предизвикателство, пред което е изправен пактът след втората вълна на разширяване, е фактът, че в зоната му на отговорност вече попадат доста по-рискови региони. В това число влизат разкъсваният от етническо противопоставяне Балкански полуостров и зони на сериозен интерес за Русия като Прибалтика. Макар и по-сдържана в реакциите си от очакваното, Москва не крие своето неодобрение спрямо присъствието на въоръжени сили на западни държави близо до границата си и го разглежда като потенциална заплаха за сигурността си. Първата видима индикация между Русия и НАТО вече също е факт, след като генералният секретар на пакта Яп де Хоп Схефер разпореди изпращане на натовски военновъздушни сили да патрулират в небето над Прибалтика. Истината е, че в чисто емоционален план Москва не може да преглътне обстоятелството, че бивши републики от СССР вече са съюзници на потенциалния противник. Още по-чувствителна тема е статутът на стратегическата Калининградска област, която в момента се оказва заобиколена от натовски държави и няма пряк достъп до останалата част от Русия.

Но докато за старите членки на НАТО

Проблемът с Москва

има предимно дипломатически и стратегически измерения, за държави като България охладняването на взаимоотношенията с бившия "голям брат" може да има доста по-конкретни последствия. Въпреки северноатлантическата интеграция руското икономическо влияние в Балканския регион остава все още достатъчно силно. Суровинната зависимост на страната ни е фактор, който трудно може да бъде пренебрегнат. Ключови отрасли като ядрената енергетика, доставките на природен газ и преработката на петрол зависят или са в ръцете на руски бизнес интереси, които често се явяват оръжие в прилагането на силовата външна политика на Москва. И все пак българското членство в НАТО гарантира в някаква степен, че страната ни вече не може да стане обект на дипломатически практики от времето на съветския външен министър Андрей Громико, известен и с прякора си Господин Не. Вероятно по тези причини министър-председателят се опита да тушира евентуално бъдещо напрежение. Симеон Сакскобургготски единствен от всичките седем премиери спомена по време на официалната церемония във Вашингтон, че "разширяването на НАТО няма по никакъв начин за цел обкръжаването на Русия".

Въпреки крайно подозрителното отношение на Москва именно разширяването на Северноатлантическия съюз е една от най-ясните индикации за реформирането на пакта и промяната на неговата стратегическа концепция. Всъщност НАТО се преструктурира не по-малко от въоръжените сили на новоприетите съюзници. Цивилните стратези в Брюксел и военните в щаб квартирата в Монс очевидно ясно осъзнават невъзможността на пакта да се противопостави на друг вид заплаха освен на позиционна война. Те ясно осъзнават и дисбаланса между европейските съюзници, от една страна, и САЩ - от друга. Това е и причината за съвсем ясното послание към новоприетите членове на пакта - вместо да харчите пари за нови танкове

Ще трябва да инвестирате в нови технологии

Макар и поднесена в различна форма, тази стратегическа визия винаги витае във въздуха, когато става дума за разширяването на НАТО и за преструктурирането на въоръжените сили на новите членове на алианса. Всъщност допреди няколко години тя беше военностратегическо заклинание даже и за чиновниците в Северноатлантическия пакт. Събитието, което ги извади от състоянието на апаратен унес, бяха атентатите от 11 септември 2001 г. Те онагледиха това, за което преди се говореше само на теория - асиметричен конфликт с терористична заплаха, срещу който въоръжените сили и военните действия от класически тип са практически неприложими. Кампания от този тип изисква армии и тактики от нов тип. Защото не можеш да бомбардираш противник, който не може да бъде локализиран.

Обявената от Джордж Буш-младши война срещу тероризма всъщност завари Северноатлантическия пакт неподготвен. С изключение на САЩ и в някаква степен на Великобритания натовските държави се оказаха практически неспособни да и дадат адекватен отговор. Разположените предимно в Централна Европа въоръжени сили на пакта се оказаха твърде отдалечени в чисто физически план, за да могат да изпълняват новия тип мисии - превантивни удари по държави, поддържащи терористични организации.

Именно този факт се оказа един от най-силните прагматични аргументи за пълноправното членство на държави като България. На практика на тях се пада ролята да бъдат преграда срещу инвазията на ислямския тероризъм. Те трябва да поемат ролята на плацдарм при евентуални бъдещи натовски операции в региона. Паралелно с това благодарение на членството си в НАТО България и Румъния могат да станат предмостие за по-ефективното контролиране на нестихващите конфликти с етнически привкус на Балканите. Не бива да се забравя също, че мюсюлмански терористични организации са доста активни в този регион и се опитват да вербуват за своята кауза екстремистки настроени членове на религиозните малцинства.

Аргументите на НАТО за разширяване в югоизточна посока не се изчерпват само с геостратегическите преимущества. Макар и все още недостатъчно реформирани и ефективни, въоръжените сили на новите членове вероятно ще имат, ако не основна, то поне поддържаща роля по време на войната срещу тероризма. В момента Северноатлантическият съюз също е в интензивен процес на реформиране и има един базов проблем - недостиг на бойни части, които могат да бъдат използвани извън територията на държавите членки. На практика европейските съюзници се опитват да изградят свои въоръжени сили, които да ги направят по-малко зависими от САЩ при възникване на регионални кризи. Преструктурирането на алианса трябва да приключи до края на 2005 г., а година по-късно трябва да бъде готов специален натовски експедиционен корпус, наречен

NATO Response Force

Това ще бъдат сили за бързо реагиране с численост между 22 и 23 хиляди професионални войници, оборудвани с най-съвременната бронирана техника, въздушна поддръжка и плавателни съдове. Тези многоцелеви бойни части би трябвало да могат да бъдат придвижени в максимално кратки срокове до всеки театър на военните действия във и извън Европа и да бъдат използвани за овладяване на конфликтите в зародиш.

Дори и след сформирането на натовските спецсили обаче остава проблемът с тяхната малобройност и непригодността им за продължителни кампании. Най-грубо казано, ако хвърли своите елитни сили за рутинни операции като патрулиране и мироопазване, алиансът би се лишил от възможност да ги използва при внезапно избухване на конфликт в друга гореща точка. Точно за такива случаи вероятно ще бъдат използвани войските на държави като България. Макар и недореформирани и недообучени за новите мисии, те биха могли успешно да играят ролята на окупационен корпус, както в момента го правят в Ирак под командването на САЩ. Така на базата на своята нова стратегическа концепция НАТО ще трябва да стане по-гъвкава в осигуряването на сигурността на своите членове и би трябвало да може да води едновременно една голяма позиционна война по член 5 от устава на пакта ("нападението срещу един член е нападение срещу всички") плюс още две операции на NATO Response Force извън зоната на непосредствена отговорност. Вероятно точно по този начин държави като България и Румъния "не само ще консумират, но и ще произвеждат сигурност". С всички произтичащи от това предимства и рискове...

Ползи за България

Защитени сме на базата на член 5 от устава на НАТО: нападението срещу една натовска държава се третира като нападение срещу всички
Предсказуемост на българската външна политика, което гарантира сигурност на инвестициите у нас и вероятно ще спомогне за икономическо оживление. Евентуално повишаване на кредитния рейтинг, което ще създаде по-благоприятна среда за привличане на капитали.
Намаляване на възможностите за натиск при експанзия на руските икономически и инфраструктурни гиганти (особено по отношение на отрасли като ядрена енергетика, електропреносна система, газопреносна система и т.н.) и използването им за налагането на външната политика на Москва.
Елиминиране на възможностите за дестабилизация на базата на етнически конфликти.
Преструктуриране и модернизация на въоръжените сили. Принудителна еволюция в мисленето на военните. Премахване на безполезната, голяма и тромава мобилизационна армия, която трябва да бъде заместена с малки и бързоподвижни въоръжени сили тип "експедиционен корпус".
Отпадане на необходимостта да поддържаме армия с голям мобилизационен потенциал, което, от една страна, е със съмнителна ефективност и приложимост, а от друга, е непосилно бреме за икономиката в два аспекта: необходимост от много по-големи финансови инвестиции в дългосрочен план и ангажиране на мъжката част от населението в най-активната му възраст, което предизвиква изтичане на мозъци.
Достъп до западни високи технологии. Евентуални възможности за ангажиране на задъхващия се български военнопромишлен комплекс за нуждите на пакта.
Разполагане на въоръжени сили на НАТО в България и евентуални произтичащи от това възможности за местния бизнес.

Ползи за НАТО

Армиите на новите членове се нуждаят от преоборудване. Макар и не много голям, става дума за доста сериозен пазар. Военнопромишлените комплекси на новите членки предлага евтина и сравнително квалифицирана работна ръка.
Пактът печели от изгодното геостратегическо разположение на държави като България и Румъния. Това дава възможност за изнасяне на оперативни бази в по-голяма близост до потенциалните конфликтни региони. По-голям обсег на действие на въоръжените сили на НАТО, увеличава бързината на реакция при кризисни ситуации, намалява разходите и подобрява логистиката.
Допълнителни военни контингенти. Използването на бойни части от новите членки ще разтовари старите страни - членки на пакта, от неизбежните вътрешнополитически сътресения, които съпътстват задграничните военни операции.
По-сериозен контрол над въоръженията и военните производства в новите членове. Част от новите членки попадат в групата на "обичайните заподозрени" при снабдяването с оръжие на диктаторски режими и терористични организации.

Рискове

Системата за взимане на решения в НАТО става още по-тромава. Пактът действа с пълен консенсус - всички страни трябва да дадат своята подкрепа, за да бъде даден ход на която и да било операция.
Зоната на отговорност вече покрива конфликтен район като Балканите и региони на сериозен интерес за Русия като Прибалтика. Това създава още рискове от напрежение с Москва.
Въоръжените сили на новите членове са недостатъчно реформирани и със слаби възможности да бъдат използвани в коалиционни операции. Държавите нямат напълно изградени експедиционни корпуси от професионални войници, които могат да бъдат използвани в реално време. НАТО също не е сформирала своите сили за бързо реагиране. Това може да доведе до грешно военно планиране и свръхочаквания по отношение на новите съюзници.
Общественото мнение в новите членки е крайно чувствително към изпращане на въоръжени сили зад граница. Често хората смятат, че насила са забърквани в конфликти, които нямат отношение към тях.
Като част от войната срещу тероризма новите членове също се превръщат в потенциални мишени, което предизвиква в обществото антинатовски настроения.