Безразличието корозира демокрацията

Всичко това не е лесно за интелектуалците, които често възприемат себе си като хора, защитаващи и проповядващи мащабни идеи. Според мен обаче в бъдеще ще можеш да защитаваш и проповядваш мащабни идеи, единствено като защитавш и бдиш над онези институции, закони, норми и практики, които въплъщават най-ценните ни опити да се домогнем до тези мащабни идеи. И ще се чува думата именно на онези интелектуалци, за които тези неща са важни.

Ако се вгледаме в историята на нациите, които днес най-много тачат ценностите, асоциирани от нас с демокрацията, ще видим, че най-напред идват конституционалността, върховенството на закона и разделението на властите. Демокрацията почти винаги е последна по ред. Ако под демокрация разбираме правото на всички възрастни да участват в избора на онези, които ще ги управляват, това се случва много късно в редица страни, които днес минават за велики демокрации - едва по мое време например Швейцария, а в други европейски страни като Франция по времето на баща ми. Ето защо не бива да се самозалъгваме, че демокрацията представлява изходната позиция.

Демокрацията се отнася така към едно добре уредено либерално общество, както се отнася изцяло свободният пазар към един успешен, добре регулиран капитализъм. Масова демокрация в епохата на масови медии означава, че от една страна много бързо можеш да изобличиш Буш в присвояване на изборния вот, от друга страна обаче - на голяма част от населението му е все едно. Буш едва ли щеше да може да си присвои вота в едно старомодно либерално общество с по-ограничено право на глас като това от 19 век: на сравнително малкия брой избиратели нямаше да им е все едно. Така че ние плащаме цена за масовизирането на своя либерализъм и трябва да го знаем. Тук не пледирам за връщане към ограниченото избирателно право или за въвеждане на две класи избиратели – например информираните и неинформираните и тем подобни. Пледирам обаче за разбирането, че демокрацията не може да разреши проблема на несвободните общества.

Сентенцията на Чърчил, че демокрацията е най-лошата обществена система с изключение на всички други, е донякъде – но само донякъде - вярна. В краткосрочен план демокрацията беше и си остава най-добрата защита срещу недемократични алтернативи, но тя не е защита срещу собствените си генетични недостатъци. Гърците са знаели, че демокрацията няма да се подведе по миражите на тоталитаризма, авторитаризма или олигархията, а е много по-вероятно да стане жертва на опорочена версия на самата себе си.

Демокрациите твърде бързо корозират – на езиково или, ако щете, на реторично равнище – да си припомним какво казва Оруел за езика. Те корозират, защото повечето хора са общо-взето безразлични към тях. Ето например, при първите общи парламентарни избори в Европейския съюз през 1979 г. гласуваха средно над шейсет и два процента от населението, докато днес гласувалите са по-малко от трийсет процента, въпреки че Европейският парламент е с нараснало влияние и власт. Няма нужда допълнително да ни убеждават, че да се поддържа доброволен интерес към избора на онези, които ще ни управляват, е трудна работа.

И ние се нуждаем от интелектуалци, а също и от колкото се може повече добри журналисти, за да запълним увеличаващото се пространство между двата полюса на демокрацията - между управляваните и управляващите.

* Книгата излиза на българския пазар от издателство "Колибри", преводът е на Невяна Андреева.

Преглед на оригинала