Какво може да ни научи европейската история за Америка на Тръмп?

За да имате история, трябва да имате чувство за време с минало. С минало, което е сложно, което е съставено от отделни моменти. Настояще, в което нещата са свързани с миналото, но в което много неща са все още възможни. И бъдеще, което е неопределено, но което има нещо общо с това минало. В случай че вие приемете тези предикати, че времето тече напред, че нещата са неопределени, но обясними, че има моменти, върху които ние можем да се концентрираме, за да ги разберем, тогава вие мислите исторически. Защо обаче аз твърдя, че това е по някакъв начин политическо.

На първо място, ако мислите исторически и доколкото мислите исторически, вие имате политическо въображение. Ако познавате миналото, вие знаете, че определени неща са се случили. Като знаете, че нещо се е случило, вече знаете, че то е възможно. Когато знаете, че нещо е възможно, когато го виждате в съзнанието си, вие притежавате въображение. И нещо повече, ако наистина разбирате даден момент от миналото, вие знаете, че този момент съдържа в себе не само това, което се е случило, но и всички онези неща, които са могли да се случат. И доколкото вие можете да си представите именно тези неща, вие сте развили политическото си въображение. И веднъж направите ли това и отправите ли погледа си към настоящето и бъдещето вие ще бъдете по-подозрителни към идеи, които ви казват "нещата седят по само този или онзи начин". Ще бъдете подозрителни към всеки монизъм, ще бъде подозрителни към всяка предопределеност, която ви казва, че нещата могат да седят само по точно определен начин.

Още нещо, което е наистина хубаво при историята, и това е отново нещо, което е доста шаблонно, моля не ми се подигравайте всичко това означава, че нищо не е наистина старо. Има една единствена история, откакто хората са започнали да пишат, да събират писмени източници и да се опитват да ги осмислят. Оттогава насам е имало само една история. Ние просто имаме една история, всичко е по някакъв начин свързано, дори да не виждаме всички връзки, което означава, че нищо не е напълно старо. Всичко, което е било в миналото, по някакъв начин е свързано с настоящето. Успокоителното във всичко това, което ни приземява, което ни заземява е това, че също така нищо не е напълно ново.

Това не означава, че историята се повтаря, даже не се римува, въпреки че като цяло Марк Твен е гений (бел. прев. - цитат от Марк Твен "History doesn't repeat itself but it often rhymes"). Тя не се римува, но нищо не е напълно ново. Ако мислите исторически, вие не можете никога да сте напълно изненадани. Можете да се изненадате от отделни неща. Както например, аз понякога съм бил изненадат то това, как са облечени хората на работното си място в малките часове на деня, но аз никога не съм напълно изненадан, защото знам, че историята на голотата е стара, стара. Така аз никога не съм напълно изненадан. Затова, ако трябва да бъдем справедливи, хората наистина би трябвало да се изчервяват далеч по-малко. Така вие не трябва да сте напълно изненадани, трябва да има частица от вас, която казва "Аха, добре, шокиран съм, но това ми напомня на нещо", "Изненадан съм, но виждам някаква закономерност в това". Така нищо не е изцяло ново.

Надявам се, че това, което казах дотук не е дискусионно, и е разумно и разбираемо, поне за тези от вас, с които заедно работим върху историята. Това, което искам да кажа на следващо място, е, че има и други начини да мислим за времето. Други много могъщи начини да мислим за времето. Неисторични или анти-исторични начини да мислим за времето. Докато говоря за тях, бих искал да видите, колко познато ви звучат, как се отразяват на живота ви и всъщност ни съпътстват непрестанно.

Единият от тях аз бих нарекъл "политическите възгледи на неизбежността". И това е толкова близо до нас, толкова близо до моето поколение, но и да вашето, даже е дори по-близо до вашето, че е трудно да се отскубнете от него. Какви са "политическите възгледи на неизбежността"?

"Политическите възгледи на неизбежността" горе-долу приличат на история. Те съдържат известна представа за минало, за настояще и за бъдеще, времето тече напред, но при "политическите възгледи на неизбежността" ние знаем накъде отива времето, знаем къде ще свърши, ние сме уверени какво ще стане. В случая на "политическите възгледи на неизбежността", от които ние на Запад сме поразени, и особено Съединените американски щати, през последните около 25 г., идеята е, че всичко ще се самоподреди до една либерална демокрация по един или по друг начин. Търговската марка на този възглед е "краят на историята". Накрая остава единствено либералната демокрация. Ние нямаме други идеи. Това е такава самоизмама. Нямаме други идеи, затова историята крачи към либералната демокрация. Може и да звучи нелепо като го описвам по този начин, но това беше целият ви живот. Това беше целият ви живот досега.

"Политическите възгледи на неизбежността" изглеждат като история, приличат на история, умни хора могат да ги защитят като исторически и са го правили. Това, което са всъщност или това което всъщност бяха, нека им придам историческо значение, е замяната на една телеология с друга. Телос (бе,. прев - "τέλος") значи "цел", а телеология е идеята, че времето се движи към една цел. Между 1989 г. и 1991 г., това, което често се случваше с много умни хора в тази част на света беше "Добре, приказката на комунизма се оказа, че не е истина. Няма неизбежна социалистическа революция, няма неизбежна комунистическа утопия, затова" и ето тук е голямата грешка, вече трябва да усещате накъде отиват нещата, "един друг разказ е верен, другият разказ е за либералната демокрация."

*** Въпреки всичко, това също е телеология. Грешката е в това да мислим, че щом едната телеология се оказала невярна, то тогава друга ще се окаже правилна. Това е фундаменталната грешка. Защо обаче това не е историческо мислене? Не е историческо мислене, защото когато гледате на света по този начин вие знаете горе-долу какво ще стане в бъдещето. Не знаете точно кога и как, но горе-долу. Дъгата на историята не няма дъга на историята, няма, просто няма. Не се извива наникъде, защото няма дъга, а справедливостта, тя зависи от вас (бел. прев. - "The arc of the moral universe is long, but it bends toward justice" е любим цитат на президента Барак Обама от проповед на Мартин Лутър Кинг.). Грешката е, че, ако си мислите, че знаете накъде отива историята, то тогава не ви трябва да знаете каквото и да е за миналото. Малкото неща, които знаете за миналото можете да ги нагласите, така че да паснат на посоката, в която отива бъдещето. Всъщност на вас не ви трябва история, можете да кимате умно за някои неща, но на вас не ви трябва история, защото не ви трябва въображение, не ви трябват различни възможни алтернативи, защото вече имате известно убеждение за това накъде отиват нещата. Какви са реакциите, които предизвиква това, какъв е синдромът, свързан с него? Ще изброя някои неща, които мисля, че сте изпитвали през своя живот.

***

Политическо отегчение

Германците имат една много добра дума за това, защото има добра дума за всичко, защото имат невероятен език - Alternativlosigkeit, т.е. липса на алтернатива. Името на синдрома - "синдром на отегчението". Ако приемете, че няма алтернативи, политиката става невероятно скучна, защото в двупартийната система, едната партия става партията на статуквото, което трябва да бъде, а другата партия става на партията на идеите на прищевките, лудостите, бунтарстването и разрушаването на системата, нещо което всъщност не й се налага да бъде. Ето това е историята на Съединените щати. Това е историята на континентална Европа, въпреки че там има две центристки партии, които казват няма алтернатива на статуквото, и после имате една популистка дясна партия, която се обявява за разрушаване на системата, скъсване на оковите на мисленето и прочие. Така, ако знаете накъде вървят нещата, политиката става много скучна. Една дума, която хората често използват за това е "неолиберализъм", т.е. лошо нещо. Проблемът с използването на думата "неолиберализъм" е, че тя включва в себе си всичко. Това е една критична дума, която напълно се проваля в опита си да критикува, защото самата е равнозначна на всичко. Когато хората казват "неолиберализъм", те имат предвид липсата на алтернативи, те искат да кажат, че не харесват липсата на алтернативи, но те го казват без да предложат някаква алтернатива. Използването на думата "неолиберализъм" се разбира като жест на безпомощност. Щом изречете думата "неолиберализъм" целия кислород от стаята се изпарява, защото някак си признавате, че няма негова алтернатива. Той включва в себе си всичко.

Това води и до други реакции. Моля просто потвърдете, като кимнете.

Прескачане от тема на тема

Щом вече не можете да говорите за "това, което трябва да бъде", щом вече знаете какво трябва да бъде, какво не може да се промени, тогава можете да говорите само за това "как да стане". Вие се опитвате да се обясните, преминавате, плъзгате се отгоре, задълбавате се в разни повърхностни неща. Крайната форма на това "скачане от тема на тема" е иронията. Както знаем иронията с нейното намигване и кимване, критиката, която всъщност не е критика, защото отново не предлага алтернатива... Иронията ни препраща към всички онези неща, които си мислим, че знаем, кимваме с глава, но кои са точно тези неща? Това, до което води иронията, е затвърждаване на статуквото.

Разклащане

Една дума, която аз се надявам никога повече да не чуя, но ще чуя, защото Стив Банън доста използва тази дума - "разклащане" (бел. прев. - "disruption"). Каква е идеята на " разклащането"? Ние ще дойдем и ще разклатим в нещата. Какъв е предикатът на "разклащането"? Предикатът е, че има една система, която от само себе си ще се съвземе, независимо от това, колко извънредно неприятни сме, колко сме млади, колко сме анти-системни, ние "разклащаме нещата" и това е "готино". Но тук има едно предположение, че има една система, която ще се изправи. Ами ако няма? Ако няма система, която може да се съвземе. Ами ако цялата идея за "разклащането" е просто една лишена от съдържание идея. Тогава къде се намираме? Горе-долу точно къде сме сега, като имаме "главнокомандващ разклащач". Кой възстановява нещата след разклащането? Кой ще оправи нещата след сегашното разклащане? Гледам към вас и кимам, защото или ще сте вие, или няма да е никой.

Големият проблем

Големият проблем на "възгледите на неизбежността" е, че са много уязвими на шокове, защото ако нещо значително вземе да се случи, тогава целият проект изглежда спира да работи. Колената на хората започват да треперят, гласовете им треперят, те не знаят как да осмислят едно нещо като 11 септември 2001 г., защото това не се вписва в разказа. И понеже не се вписва в разказа ви и вие сте научени, че всъщност миналото няма значение, когато нещо шокиращо се случи вие просто си казвате "всичко е напълно ново". "Всичко е напълно ново" е само една стъпка от "всичко е позволено". Това вече ни се случи през 2001 г. и ще направят предположението, че е много вероятно да ни се случи отново, но ще стигна до това по-късно. Но фундаменталният проблем с "възгледите на неизбежността" е, че самите те изглеждат неизбежни, до момента, в който не се сринат, и те могат се сринат, и ще се сринат, и всъщност точно това и се случи. Това се случи! Така че въпросът е какво идва след това? Има един друг начин да мислим за миналото, един неисторичен, анти-историчен начин да мислим за времето. Още тук ще издам, че рискът е, за вас, за мен, за всички нас, за Америка, за Запада, за света, рискът е да преминем от "възгледите на неизбежността", където времето върви напред по права линия, към "политическите възгледи на вечността", които отново привидно изглеждат исторични.

Какви са "възгледите на вечността"? "Възгледите на вечността" разиграват една пантомима на историята, като препращат към миналото, но без никога да слагат нещата в ред, без никога да обяснят нещата до край. Там се използват концепции като "памет". "Памет" през XXI в. означава нещо, което всъщност никой не си спомня. "Възпоменание", работи се и под това наименование. Работи като настанява на удобни места определени неща, които са случили в миналото, в една несигурна хронология, където нещата изглеждат сякаш са се случили по едно и също време. През последните 1000 г. или 200 г., или 100 г., или колкото е стара държавата ви, или колкото си мислите, че е стара. Всичко горе-долу се случило по едно и също време. Основната емоция е носталгията, но носталгия към неща, които никога не са се случили. Това е прекрасната въдица на "възгледите на вечността", от вас се очаква да бъде носталгичен през цялото време, но всъщност нито едно от нещата, към които изпитвате носталгия, не се е случвало. Така вие сте погълнати отново и отново в бездната. *** Или ако сте Полша, или Франция, или Великобритания, когато си въобразявате, че в междувременния период сте били национална държава. Добре, но Франция и Великобритания никога не са били национални държави, ето защо носталгията на Брекзит е носталгия към едно нищо. Франция никога не е била национална държава. Била е империя и след това се е вляла в европейския интеграционен проект. Никога не е била национална държава. Когато Front National говори за една Франция преди влизането й във взаимодействие със света, такова място никога не е съществувало. Искат от вас да изпитвате носталгия към един свят, който никога не е бил. Мислите си, че правите една предпазлива стъпка назад в миналото, а всъщност се хвърляте в нещо като черна дупка. ***

Така миналото се състои само от цикли. Едно и също се случва отново и отново в различна премяна. "Нас винаги ни атакуват от Запад" или "от Изток", винаги има "твърде много имигранти" или каквото и да е. Това е един шаблон, един цикъл, една повторяемост. Именно защото е шаблон, цикъл и повторение няма нужда се опитвате да си обясните нещо, нито да се опитате да видите дали едно събитие са различава с нещо от друго, но най-вече никой не носи никаква отговорност за това, което става. Много е трудно да се мисли за политика в един такъв свят, много е трудно да се мисли за лидерство. Именно в точно един такъв свят идеята за лидер с главно "Л" - дуче, вожд, фюрер, е човек, който идва от място извън историята и по някакъв начин предпазва, избавя, спасява нацията или volk-а от всички тези външни заплахи. В тези "възгледи на вечността" идеята за политическия спасител добива своя смисъл и значение.

Веднъж изпаднете ли в този начин на мислене за времето, отново, както и при "възгледите на неизбежността", не ви трябва да знаете нищо за миналото, даже въобще не ви трябва, защото на вас са ви обяснили кои винаги са били враговете, как заплахата се възражда, и вие изпитвате времето като една постоянна заплаха, едно извънредно положение, изключението се превръща в правило усещането за заплаха, взривената сградата, терористичния удар. Това постоянно се случва или, ако не случва, винаги във всеки момент се очаква да се случи. В един такъв свят как можете да мислите за бъдещето, как смеете да мислите за бъдещето, когато сме под такъв натиск точно сега, когато врагът е винаги пред портите?

*** Ето така работят "възгледите на вечността". Спектърът на този тип възгледи е много широк, но в края на този спектър се намира нещо, което наричаме "фашизъм".

Ето това са двата други начина, по които можем да мислим за времето и които не са исторически. Причината, поради която за мен изглежда важно да говорим за тях сега, е, защото може би сме в процес на преминаване от единия към другия. Не бях особено щастлив и доволен от "възгледите на неизбежността" и не мисля, че много от вас ще са щастливи и доволни с "възгледите на вечността". Въпросът е как да се спрем от изпадане от единия в другия, защото, страхувам се, е много лесно човек да отиде от единия направо в другия. Много е лесно да се отиде от възгледа "нещата винаги ще се оправят някак" във възгледа "нещата никога няма да се оправят, по който и да е начин". *** Тези неща са закономерности на мисленето и поведението, които много си приличат, много лесно могат да изпаднат от "неизбежността" във "вечността". Ето затова съм загрижен за вас и за всички нас, но най-вече за вас. Всяка историческа мисъл, която имате, всяко усилие, което правите, за да мислите исторически, всяко занимание с историята е само по себе си съпротива срещу това. Доколкото мислите исторически, вие развивате имунитет срещу тези бягства от времето.

*** Добре, това беше въведението. Това, което искам да направя през останалата част е да ви дам няколко примера за това, как XX в. може да има значение. Защо беше важно въведението, защото не искам просто да ви разкажа няколко урока от XX в. Да, има уроци от XX в. Събитията за които ще говоря са такива, в които хиляди, стотици хиляди, понякога милиони хора са загубили живота си. Това не са незначителни събития. Но не искам просто да ги изброя като уроци, искам да видите, че залозите от това да си играете с историята са много големи. ***

Ще направя това по три начина. Ще премина през XX в. по един относително бърз начин и ще разделя XX в. на три части, което, надявам се, ще доведе до три неща. Първото е да опознаем сходства. Нещата, които се случват сега, въпреки че не са точно същите както нещата, които са се случили преди, са достатъчно близо, така че можете да вникнете и да видите приликите, за да разберете, че не сме съвсем изгубени или сами. Втората част ще бъде за умението да разпознаваме. Тази част ще бъде най-вече за 30-те и 40-те и погромите от 30-те и 40-те. Това са нещата, за които трябва да внимаваме. Третата част ще бъде най-вече за 60-те, 70-те и 80-те, за комунизма и Източна Европа. Това ще е свързано с тактиката на съпротивата, така че третата част включва препоръки.

Опознаване на сходствата

Първо, глобализациите - те идват и си отиват. Идват и си отиват. Ние имаме тази идея, че нашата глобализация е специална. *** Важното е, че нашата глобализация не е нещо ново. Няма нищо особено велико в нашата глобализация. Аз бих казал, че това е втората. Други историци твърдят, че е имало и други. Но глобализацията, която започва след 1870 г. е много сходна с нашата - световна търговия, бърз икономически растеж, движен от износа, владеенето на много езици, фантастична литература в сравнение със сегашната, далеч по-добра от нашата, поезия, много по-добра от нашата, огромна нарастване на скоростта на технологично развитие, включително някои много интересни технологии, някои от които може би по-добри от определени сегашни технологии, осъзнато чувство, че глобализацията всъщност се случва, същите очаквания за това, което тя ще донесе. Последното включва разпространяване на либерализма, мира и по-късно демокрацията. В общо линии същия консенсус в края на XIX в., като този който имаме в края на XX в. и началото на XXI в. Това вече се е случвало. И се е провалило. Това не означава, че трябва да се провали пак. Просто означава, че вече веднъж е било някога и не трябва да считаме, че ако нашата глобализация изглежда под заплаха, а тя е, ние не трябва да се чувстваме сякаш сме на едно напълно ново място и няма на какво да се опрем.

Така по същия начин увереността в глобализацията, което аз ще нарека либерализъм, но не в американския смисъл, а в смисъла на глобални правила, които ръководят нещата. Много опростен смисъл на "либерализъм". Увереността в "либерализма" също идва и си отива. Така както хората бяха много уверени през 90-те и през как се наричат 00-те за известно време и после изведнъж загубиха увереност. Това също не е нещо ново. Същото се случва и през първата глобализация. В началото, всички са много уверени в либерализма до около 1900 г. и после идва красотата на психоанализа, експресионизма, Балканските войни, Първата световна война, Голямата депресия и след това става само по-зле. Така увереността в "либерализма" идва и си отива. Това не означава, че е обречен. Ако видите как хората са неуверени в глобалните правила да, всички тези правила могат да изчезнат. Това е възможно, случвало се е, това не е нещо ново, нещо безпрецедентно. Няма причина поради която вие трябва да губите увереността си, защото има някаква реакция срещу това. Следващото сходство. За да заличите идеята за световни правила винаги или почти винаги се позовавате на вечността. *** Тежките версии са фашизъм с обсесиите си с Рим, националсоциализъм с обесесиите си с Райха и хилядолетния Райх и най-вече с тази идея, че всъщност няма история, само биологични закономерности. Само раси, висши, ниши, приятелски и вражески. Ние знаем, че това се реакции, които се проявяват, когато либерализмът се пръсне на парчета. Ние знаем, че това е важно.

Последно сходство ето можете да направите настоящето по-малко изненадващо, не особено приятно, но по-малко изненадващо като се вгледате в много сходни явления в голям мащаб... Така, четвъртото. Икономическото неравенство има голямо значение. Говорих за комунизма, говорих за фашизма, и ще говоря още малко за тях. *** Една от причините поради които са били привлекателни е, че първата глобализация наистина донася огромно икономическо неравенство и то неравенство, което може да бъде усетено по места. Неравенството е глобално, но то работи и в отделните съставни част. Как вие се възприемате в сравнение с хората, които ви заобикалят, е нещо, което има огромно значение. Така фашизмът ви обещава, че ще ви защитава от глобалната икономика, ще създаде национална икономика, тя ще се разрасне както превземем повече земя. Комунизмът обещава, че ще ви защити от неравенството, най-бедните и нещастни ще бъдат издигнати, като ускорим развитието. Това се реакции на неравенството. Аз не казвам, че те са хубави неща, а само, че икономическото неравенство има огромна роля по време на първата глобализация и има огромно значение и за нашата. Не можем просто да го пренебрегнем по начина, по който искаме.

Това беше за сходствата.

Разпознаване

Тук ще стане дума за това как да разпознаем някои неща, които могат да тръгнат в лоша посока. Може би ще кажете, някои неща вече се влошиха. Да, някой неща се влошиха. Някой неща тръгнаха зле доста преди очевидните неща да се влошат. Както моя колега Ели Щерн ми каза на улицата онзи ден: "Урокът от историята на Източна Европа е, че не можеш да кажеш, че не може да стане по-зле." Защото на всяка крачка, хората в Източна Европа са казвали, че не може да стане по-зле и после то е ставало и е станало.

Какво да разпознаем? Първо, вълшебството на еднопартийната държава. Защо еднопартийните държави са толкова вълшебни, каква е тяхната специална сила. Защото еднопартийната държава е преминаването от нормална политическа система с конституция, избори и така нататък, към една държава, която не е толкова нормална, и това може да стане постепенно. Завземането на властта от нацистите не става просто за една нощ с избори, въпреки че изборите играят роля, това става постепенно, като една партия поглъща други партии, после останалите се поставят извън закона. Хората свикват с едно подобие на преди съществувалите институции, докато всъщност само на една партия е позволено да действа.

Второ нещо, за което трябва да се внимава и да се разпознава. Демонополизация за насилието. *** Това, за което трябва да се внимава е, когато държавата започне да дава съвети, подкрепа, признание, средства, обучение на групи от хора, които са въоръжени, склонни към насилие, но всъщност не са част от държавата. Може и да носят униформи, може да маршируват в интересни формации, може да имат рангове и салюти, но не са част от държавата, носят обаче оръжие. Става дума за SA и SS (бел. прев. - паравоенните формирования на нацистка Германия Sturmabteilung и Schutzstaffel). Това е демонополизацията на насилието. Това са организации, които не са част от нормалната държава, но които държавата подкрепя. Когато тези неща се случват паралелно с държавата, във държавата, те почват да навлизат в армията, в полицията, в последствие те променят държавата. Това е второто нещо, за което трябва да внимаваме. Третото нещо, за което трябва да внимаваме.

*** Политиката на извънредното положение, превръщането на изключението в правило. Можете да се питате, кой подпали Райхстага? Знаете за какво говоря, опожаряването на Райхстага. Един месец, след като Хитлер идва на власт, някой подпалва германския парламент, това води до множество важни неща, разпускането на другите политически партии, затварянето на множество хора в концентрационни лагери, обявяването на извънредното положение, което после се превръща в нормалност, защото никога не е отменено. Това е пожарът в Райхстага. Пожарът в Райхстага е важен за нас, той е главно събитие, именно това е онова нещо, което слага край на начина, по който мислите за времето, политиката и свободата в дадения момент. Пожарът в Райхстага е нещото, което създава състояние на постоянно извънредно положение, защото "Как можеха да ни причинят такова нещо?". Създава се нов вид легитимност за властите. Може да са дошли на власт чрез избори, но именно тяхната реакция на това извънредно положение е това, което им придава нов вид легитимност. И най-вече кой подпали Райхстага? Няма никакво значение кой е подпалил Райхстага. За това всъщност още тече дебат, но няма значение, кой е подпалил Райхстага. Когато "Райхстагът отново се запали" ние може и да не знаем, кой го е подпалил и няма да има особено значение. Това, което ще има значение е как хората реагират на това, на онова внезапно чувство "О, това никога не се е случвало досега". Това е, което хората винаги си казват, макар че тези неща се случват с обезсърчаваща повторяемост. Когато пак стане, хората ще се кажат, че това не се е случвало, това е изключение и налага извънредно положение. ***

Във връзка с това, внимавайте с думите "тероризъм" и "екстремизъм". Наясно съм, че има такова нещо като тероризъм, но също така съм наясно, че всеки авторитарен режим в съвременната политическа история говори за тероризъм през цялото време. "Екстремизъм" какво е това всъщност? *** Какво точно е представлява "екстремистката" доктрина? Аз смятам себе си за екстремист, когато става дума за защитата на неща, които считам за наистина важни. Надявам се, че и други хора мислят по същия начин. Аз не си мисля: "Еми, да, американската конституция, това е просто една игра на боулинг с мънички кегли и топки". На мен не ми е все едно. Ето защо, аз съм екстремист. Силно се надявам, че всички вие също сте. Не е задължително всички да имате едни и същи ценности, но се надявам, че споделяте поне някои ценности. Надявам се да съществува поне нещо, за което да сте крайни. И ако има такова нещо, вие сте "екстремисти". Ние всички сме екстремисти. Екстремизъм в защита на свободата не е точно грях. Внимавайте за това, защото в крайна сметка "екстремизъм" започва да означава всичко това, което не е мейнстрийм, като за мейнстрийм се счита онова, което лидерите един ден преди това, един миг преди това или още в същото изречение са определили за мейнстрийм.

Персонифициране на глобализацията Добре, глобализацията се случва, сложна е, проблематична е, трябва да се оправим някак. Това, което лидерите правят, това, което по-конкретно Адолф Хитлер прави, е да я персонифицира. Глобализацията не е някакъв набор от обществени стихии, не е предизвикателство, не е трудност, тя е "евреите". Това не е теория, това е практика. Вие казвате, че "евреинът" не е човек, не е ваш съсед, не е гражданин на Германия, а член на Weltjudentum, на еврейството. Вие буквално "глобализирате" един човек. И му вменявате всички негативни страни на глобализацията. Това е форма на политика.

***

Суспендираната държавност

Внимавайте за това, внимавайте за хора, които ви казват, че държавата не е важна, че всичко, което трябва да направим е да разклащаме държавата, че е "готино" да унищожим държавата, за да видим какво ще стане след това. Тук имаме редица виновници, много дълъг списък от американски политици, както от ляво, така и от дясно, които имат такива "идеи". *** Така че внимавайте за тези, които ви казват, че държавата е някакъв артефакт. Държавата, както и всичко останали неща, за които говоря, има своите проблеми, но не можете да имате върховенство на закона без нея. Просто опитайте, само опитайте, точно това са 30-те години. Хората губят върховенство на закона, защото губят държавата.

***

Препоръките

Ако съм западноевропеец бих казал, че има два големи урока от Втората световна война, от XX в. Първият е, че вие можете да поправите това, което наричам "либерализъм", либерален ред, чрез икономическа политика, чрез монетарна политика, вие можете да харчите, можете да гарантирате свободната търговия на регионално ниво, това са практически уроци и те са верни и наистина важни. Вторият урок на Втората световна война, който един западноевропеец би посочил и който също е верен - националните държави имат проблеми и затова трябва да работят заедно. Ще оставя този въпрос на това банално ниво. Полша може да не е пълноценна, Португалия може да не е пълноценна, но всички те в една зона на свободна търговия, в една единна икономика, която по едно стечение на обстоятелствата е най-голямата икономика в историята на света, с по-висок стандарт на живот от САЩ, все още по-голяма икономика от Китай Знам, че няма да ви хареса да отворите вестника и да прочетете "Европейският съюз е велик", няма да прочетете такова заглавие. Това е забавно, защото, знаете ли, той е доста велик. По-голяма икономика от нашата, по-голяма прозрачност на институциите, по-ниски нива на корупция, по-високо в индекса на щастието, но четем за него, само когато нещо отиде по дяволите, но оставям това настрана. Това биха била уроците на западноевропейците и мисля, че те са верни. Не бих искал да ги пренебрегвам, но искам да се концентрирам върху това как източноевропейците, които са прекарали дълга част от живота си през комунизма са преосмислили либералната и демократичните теория. Нещата, които те са допринесли и които са полезни и интересни.

Едното е от тях е изключителното внимание към езика. Източноевропейците изправени пред комунизма осъзнават, че езикът - превръщането на отделни личности в част от някаква групи, превръщането на групи в неизбежни исторически тенденции, правенето на политически изводи на тази основа че първата стъпка, как използваме езика, е изключително важна, Затова, когато те се противопоставят, първата им стъпка на съпротива е да намерят други думи. Те се опитват да използват различни думи. Това е нещо, за което и Оруел е изключително загрижен. Разбира се, за да можете да направите това, вие трябва да четете книги. Защото, ако извинявам се, ако звуча дори по-стар, отколкото съм ако просто гледате телевизия или ако просто следите проклетия си фийд във Фексбук, вие получавате едни и същи думи отново и отново, и отново, и отново, и тези думи започват да говорят чрез вас. *** Второто нещо, загриженост за фактологията. Когато сте изправени пред "възгледите на неизбежността" или "възгледите на вечността", какъв ход можете да предприемете? Това, което правите е да "спасите" отделния факт от големия разказ, дали е историята на прогреса или историята на вечната жертва, вие се отпивате да спасите отделния факт и се отпивате да го разберете. В този момент, неизбежно възниква въпросът "какво е истина?". ***

Това не е нещо, което аз ще реша за вас днес, но ще кажа следното и наистина го имам предвид искрено. Това, което е истина може да е някаква поза или оправдание да не се прави нищо, или може да бъде едно търсене. Искрено ви препоръчвам да бъде последното, да бъде едно търсене, както е било за дисидентите от Източна Европа през 70-те. Следващата препоръка би била да внимаваме за конформизма. *** Как да разберете, дали сте конформист? Ако не се чувствата неудобно през цялото време, защото хората, които изпъкват винаги се чувстват неудобно, свободата е едно чувство на неудобност. В момента, в който свободата е в залог, т.е. сега, е моментът, в който хората трябва да се чувстват неудобно.

Какво е конформизъм? Това звучи лошо, всичко, което окончава на "изъм" звучи зле. Та, какво е конформизма? Това не е някаква идеология. Кой е конформист? Самоцензурата е конформизъм, когато не пишете или не казвате нещата, които по принцип бихте казали. Самоцензурата е подвид на едно по-голямо нещо, което се нарича антиципирано подчинение, когато се подчинявате предварително, когато използвате безценната си креативност и трудно отвоюваните си социални умения нормално е да мислите, какво е редно да направя но да бъдете креативен по отношение на това, какво някой би искал от вас, това е един деликатен, но изключително важен, ход. Нормално е да използвате социалните си умения и да мислите "какво би искал човека срещу мен, трябва да помисля за него първо, а не за себе си". Това е чудесно, но става дума за нещо друго, което по един деликатен начин е дълбоко различно. Това е да си кажете "Какво властта иска? Направо ще тръгна към властта и ще се срещнем по средата на пътя." Когато впрегнете собствената си креативност това са неща, които могат да служат, да речем, на вашата свобода когато тези неща се впрегнат в името на подчинението и то предварително, вие вече вършите работата на властта вместо нея. Това е около 90% от начина, по който работи авторитаризмът.

***

Гражданското общество

Вижте как всички модерни авторитарни режими, включително тези които съществуват днес, са алергични по въпроса с гражданското общество. Това са групи, които не са отделни личности, но не са и правителството. Най-лесният начин да управлявате е да сте правителство и с някакви атоми под него, атоми, отделни хора, които са морално и психологически изолирани един от друг. Тогава е лесно да се управлява. Ако имате гражданско общество, ако имате хора, които правят неща заедно, не е необходимо това да са политически неща, може да е просто каквото и да е, от хора, без значение дали за или против правителството, това създава връзки, създава професионална етика, работи срещу атомизацията, създава увереност, и може да създаде нещо изключително важно, което се нарича "доверие". Ако никой не вярва на никого, авторитаризмът е наистина лесен. Ако някой групи вярват на други групи, авторитаризмът става доста по-труден. Ако няма доверие в никого, това което остава е властта. Ако няма доверие в никого, съпротивата, ако е необходима, става абсолютно невъзможна, защото не може да се съпротивляваш чисто сам, трябва да изградиш доверие с някой друг, трябва да имаш това определение отношение към нещата.

Гражданското общество също създава авторитети, като например журналистически авторитети, или като например доверие не само в отделни личности, но също така и в определени институции, колективи групи от хора, които не са държавата, но на които можете да вярвате, като например да получавате информация от тях. Последно, но всъщност има и още. Начинът, по който идва края на комунизма е свързан с това, как хората имат доверие, не само помежду си, но също така обменяйки възгледи между различните държави. ***

Нещата, които се случваха в Русия и Украйна за известно време нещата, които се случваха тук, се случваха там но сега, нещата, които се случваха там, започнаха да се случват тук ако трябва да правим обобщения. ***

Добре да имате приятели от Унгария, защото те могат да ви кажат как изглежда една държава с върховенство на закона лека полека да бъде разрушена без в нито един момент да бъде нарушен закона или да бъде нарушен в достатъчна степен. Добре е да имате приятели от Русия, защото те могат да ви разкажат как изглежда една наистина лъскава и коварна, ефективна, държавно спонсорирана телевизионна пропаганда с висока стойност на продукциите, какво причинява и как работи, и т.н., и т.н. Ние всъщност не сме сами, просто се присъединихме към една по-голяма тенденция.

Последното нещо, което бих искал да кажа като пример - идеята за провален преход. Добре, обратно към 1989 г., когато тръгнахме с тези "възгледи на неизбежността", на които им дойде краят. Дойде им краят! Когато настъпи този момент, хората говореха за преход, което неизбежно е телеологична концепция. "Преход" предполага, че знаете, какво ви чака накрая, това е процес, но вие знаете какво ще стане накрая. Това е "преход", преход към демокрация, към капитализъм. Ако става дума за преход, имате две възможности, успешен преход и провален преход. Ако разсъждавате по този начин, гледате места като Украйна или като Русия и си казвате "О, това е един провален преход" следователно няма значение. Това е, което президентът Обама злополучно нарече "Просто една регионална сила". Това е целият начин, по който разсъждавахме за Източна Европа и за съжаление, и администрацията на Обама. Има си основни правила и те включват хората да бъдат просветени, рационални и да има икономически растеж, и в дългосрочен план не би трябвало да има войни или инвазии в Европа. Това не би трябвало да се случва, така че по-добре да го сложим в скоби, защото накрая историята ще дойде и ще ни спаси. Не, не, не, историята никога не идва да Ви спаси. Русия, Украйна, Унгария, Полша, това не са провалени преходи, това са интересни политически системи, управлявани от много интелигентни хора, които играят по различни правила, много от които считат, че техните правила трябва да се разпространят на Запад, така че те да запазят властта у тях. Те не са изпаднали от мейнстрийма, така че да можете просто да ги пренебрегнете. Те правят нещо различно и това нещо ни застига тук. Идеята в крайна сметка е, че всички сме една лодка.

Украйна

Има един интересен украински модел, който искам да споделя с вас. Нека да кажем че сте един олигарх, който се натиска да бъде част от нещата, едно бебе-олигарх, един човек, който се натиска и иска да накара хората да мислят, че той олигарх. Вие не сте олигарх, но се счита, че е голямата работа да бъдете такъв, запален сте по тази работа, около вас има блясък, злато, лъскаво е като през 80-те, в ресторантите ви се продават малки хамбургерчета, да кажем, че сте нещо такова и искате вашите деца да са наистина богати. Ако не е едното, ще е другото. После, да речем, успявате да съборите каквото е останало от върховенството на закона, успявате в това да станете най-големият олигарх в държавата, не че много обичате Русия, но тя ще ви помогне да извървите този път. Даже не може да се каже, че имате нещо против демокрацията, но тя някак си може да застане на пътя на вашите планове да направите сина си невъобразимо богат. Това е Украйна при Янукович. Това е горе-долу това, което се случи. *** Краят

Какво означава всичко това за вас? Знаете какво искам да кажа, "възгледите на неизбежността" е там, където сте били, така ви отгледахме, за съжаление. Това днес направо не е за вярване, надявам се да разбирате, но това вероятно е грешката, която предишното поколение може би направи с вас. Това е една много могъща грешка, това един хазартен ход, който се провали. "Възгледите на вечността" е там накъдето може би сте се запътили. Доста е лесно да се стигне там. Въпросът е какво да мислим за това, което се случва сега. Това някаква повратна точка ли е? Самата идея за това е доста пасивна, геометрична, математическа. Наистина ли се намираме в някаква геометрия. Дали оставеното без кислород време на неизбежността, ще се превърне в умиращото от глад време на вечността, или вие ще създадете един момент от този повратна точка. Можете ли да изградите момент за себе си? Можете ли създадете време? ***

Тази работа със създаването на време не я имам предвид метафорично, времето е предпоставка за политическо действие, за свобода. Това, което "неизбежността" и "вечността" правят е да крадат време. Вие също знаете, че аз мисля, че някои от нещата, които се случват, някои от начините, по които функционира културата, някои от нещата, които вие правите (поставям ви направо в тази позиция), правят относително лесно да се плъзнете от "неизбежността" към "вечността". Цялата тази идея за "разклащане", която споменах по-рано, тя е много секси, докато си мислите, че всичко е неизбежно, колкото и да разтърсвате, системата тя ще се изправи. Тя обаче няма да се изправи, тази работа свърши, няма вече какво да се изправя. *** Идва неприятната част. Аз мисля, че вие ще бъдете запомнени или като историческо поколение, или въобще няма да бъдете запомнени. Въобще! Ако изпаднем в някоя лека или крайна версия на "вечността", вие просто няма да имате никакво значение. Даже няма да бъдете една неравност по пътя, защото няма да бъде даже и път, а една равна пустиня, разгръщаща се към празния хоризонт на вечността.

Аз мисля, че вие можете, че вие ще бъдете историческо поколение, но ако не произвеждате история, историята няма да запомни вашето поколение. Милениъл може да бъде нещо, което ще се повтори или може да се окаже едно нищо. Вие трябва да ми кажете.

Ще завърша с "Хамлет", който наскоро четох, и е в списъка с неща, който всеки трябва да прочете в този момент, нещо, което е наистина великолепно за такива времена. Един от монолозите в началото завършва по следния начин:

Времето, разпадна се,

роден съм бил проклет да го сложа в ред!

Ето тук точно тук се намирате, времето се разпадна. Вече не сме в "неизбежността", но сме и все още във "вечността", времето се носи в пространството и можете да изградите моменти от него. Не знам, дали ще го направите, не знам, дали ние ще го направим, но може да се направи. Нещата се разпаднаха и скоро ще се подчинят на някаква друга закономерност, но точно сега те не са едно цяло. Знаете, че цялата работа свършва зле за Хамлет, ужасно зле. Не казвам, че всичко ще се оправи, както много от вас знаят, нещата могат да станат и невъобразимо зле. Нещата свършват много лошо в тази история за Хамлет, за двора, за приятелите му, за Дания. Но в началото обаче, където се намираме ние, това, което всъщност казва е: "Времето, разпадна се, роден съм бил проклет да го сложа в ред!, и в последния стих: "Но хайде нека заедно да вървим."