Ако бяхме започнали с културата, свободата нямаше да е нещо "относително"

Защо голямата част от медиите участват в романтизирането на комунизма, рециклират номенклатурата, връщат дори лицата на журналистиката от онова време?

Само в България има такова нещо. Във всички страни, които са се справили с миналото си, в Средна Европа и в Румъния, имат друг политически климат, други реакции на младото поколение към проблемите на новите демокрации, друго поведение в обществения и професионалния живот. Надявам се за нас все още да не е фатално късно, въпреки че е голямо изкривяването на обществените нагласи - апатията и особено неразбирането до каква степен комунизмът има своите мимикрии. Не присъства разбирането как бившият партиен елит се превърна в икономически, как финансовите престъпления и банкрути на България от този период повлияха на нашия много нисък старт в свободата и демокрацията. Кой може да направи нещо за това, че се рециклират старите елити? Освен това в парламента и в ръководствата на партиите има високо представителство на Държавна сигурност. Да не говорим колко са най-високопоставените политици и историци, свързани с ДС...

Може да се повярва на теорията, че един режим се изявява най-ярко след падането си! Ако имаше читава лустрация, ако имаше преди всичко обществен дебат и променени учебни планове и учебници, тогава щяхме да имаме друго усещане в обществото, друго разбиране и други реакции на тази съвременност. През тези 25 години останахме малцинство хората и медиите, които искат радикален обществен дебат не само върху историята на комунизма, а върху наследството от комунизма. И не успяхме да създадем силна и работеща стратегия за промяната на това статукво. Не успяхме и да превърнем знанието за близкото минало в интелектуален разрез на обществените процеси.

А може ли да търсим обяснение на това във факта, че демокрацията не е била извоювана тук, а пусната, както казва Георги Господинов, така както са пускали портокали?

И да, и не. Историята е интерпретативна наука. Аз мисля, че огромна част от гражданите на България, особено в края на комунизма, осъзнаваха, че това е една огромна лъжа. Че номенклатурата владее България. Винаги съм приемала комунизма като тип феодализъм, защото това е едно общество на привилегиите, на кръгове от "хранени хора", които обслужваха всички възможни сфери на политиката, на икономиката, на медиите, на образованието, на културата. Никой нямаше истински равен старт, да не говорим за липсата на каквато и да била свобода. И облъчването от една пропаганда, за която разбираме, че и водещият партиен елит накрая не вярваше. Към края на режима те окопаваха единствено себе си и собствените си фамилии.

А дали е била спусната свободата? Не можеш да спуснеш нещо там, където няма нищо да поникне. Не садим борчета в пустинята, нали? Имаше достатъчно хора навсякъде в България, които усещаха ужасната демагогия, непрекъснатият натиск, пълната безперспективност на комунизма и търсеха да тръгнат в друга посока. Че не можем да ги наречем дисиденти, това е друг въпрос. Много е сложен проблемът, особено когато в душите на хората има огромно огорчение, защото все още нямаме стандарта на европейска държава. Но не това е мерилото и критерия, който трябва да приложим. Защото това каква е нашата свобода и демокрация сега е в огромна степен предопределено от силата и мимикриите на комунизма в днешно време. От това че нямахме подготвен политически елит, който да смени онези, които след като се прекръстиха в черква, подготвиха и трето поколение във властта. За 25 години имаме управление на демократичните сили само 4 години и 9 месеца. Старите нови не позволиха формирането на съвременна политическа сила, която да не е заложник на миналото.

Когато говорим за цялостната оценка за комунизма не само в национален мащаб, спомням си какво казваше Збигнев Бжежински с една дума за наследството на комунизма:деморализация. И върху това много си заслужава да се говори: какъв е спектърът и каква е дълбочината на тази липса на морал, която остана като утайка от това минало - дали е минало несвършващо.

В изследване на "Отворено общество"  излезе, че голям процент от хората днес са готови да се откажат от своите права и свободи в името на икономическата сигурност. Дали хората още живеят в плен на онази несвобода, в която са минавали дните им преди 10-ти? Защо свободата не е ценност?

Щяха да ме разпънат на кръст на една конференция, когато казах, че споменът за комунизма минава през стомаха. Че има едно отелесяване на отношението към комунизма. Видите ли тогава било евтино и спокойно първо. Че се е поддържал някакъв тъп екзистенц минимум, който е давал фалшивото усещане за благоденствие. Най-неизкоренимият мит е, че здравеопазването и образованието са били безплатни. Естествено, че са платени от бюджета и от нашите данъци, които са отивали за безкрайния партиен и репресивен апарат, както и за невероятно комфортния живот на номенклатурата.

Усещането за свобода, за избор, за пътуване, за разногласие, за полет на фантазията - всичко това беше до такава степен притъпено и изкривено, че огромна част от хората престанаха да мечтаят за свобода. Както е в прекрасната песен на Джендема: "Свободата, брат, е нещо относително"... И въпреки това имаше ясно разграничени кръгове, които имаха друго отношение към това какво са свободата и демокрацията: от смели интелектуалци, от "недоубитата буржоазия", от преследвани земеделци, анархисти, и част от емиграцията, която помагаше за развитието на демократичните процеси тук. И колко много хора бяха залепени за радиоапаратите, за да слушат BBC и "Свободна Европа". Този глад за знание, за информация, за истина беше страшен и това беше почвата и пространството, което събра един милион човека през юни 90-та. Аз участвах плътно в това най-красиво време на падането на комунизма и не мога да кажа, че това е свобода, спусната отгоре. Не мога да се съглася, че няма среди в нашето общество, умни и кадърни хора, които духовно и по-късно политически се съпротивляваха и продължават да се съпротивляват и днес на всичко, наследено от комунизма. Това, че те не могат - или не желаят - да бъдат във властта е друг въпрос.

Вече имаме няколко поколения, които гледат по съвсем различни начини на периода преди 10-и. Родителите, огорчени от подмяната на промяната. Изчезналите деца, за които свободата беше билет за чужбина. И внуците, които заявиха себе си граждански чрез студентската окупация и които толкова искат да знаят, но са толкова объркани от различните тълкувания на миналото, че не успяват да наместят парчетата. Какви са ефектите?

Аз започнах да събирам спомените на тези три поколения. Давам на студентите си в Американския университет, а те са от 50 различни страни, да направят интервюта с родителите, бабите и дядовците си и да сравнят разказите на различните поколения за комунизма. Невероятни неща се получават и тези млади хора идват и казват: ние не само разбрахме какво е бил комунизмът, ние открихме собствените си семейства. Защо да не правим това в училище? По този начин и семействата ще бъдат въвлечени в един разговор със своите деца - сериозен и истински

Вие знаете, че България е шампион не само по бедност, а и по носталгия по комунизма в Европа. Преди 5 години по повод 20 години от 1989 имаше интервю с една възрастна жена от Видинско, която е била партизанка, и то дълго време. Тя разказва за партизанството си, за следващия си живот по времето на комунизма и накрая водещият я пита "кое за вас беше най-хубавото време от живота ви" и тя, без да се замисля, казва: "Естествено, че по времето на цар Борис." Тук слагам многоточие. Ние можем да обясним тази носталгия не с желанието да се върне комунизмът, а с младостта, с някакви съвсем други реакции, които нямат нищо общо нито със знанието, нито с интерпретацията на комунизма.

Но най-страшното според мен е тенденцията в официалната, по-скоро партийно захлупена историография, да се иска нормализиране на историята на комунизма. Както и "аргументът", че трябвало да има дистанция, за да се разбере. Ние живеем във време, в което не можем да мерим със старите аршини и да чакаме поне половин век да мине, за да оценим нещо. Освен "архивната революция" и модерна историография, ние имаме коректива на устната история и на свидетелствата на хората и от едната, и от другата страна. Този напън за представянето на комунизма като прогресивен и светъл период, в който има много редосеялки, багери и промишлени предприятия, не е повик за нормализиране, а фалшифициране на историята на комунизма. (Опитайте се в Германия да напишете учебник, в който има само магистралите, построени от Хитлер!..) Не казвам, че трябва да се учат само лагерите и затворите и избитите по границата, и унищожените духовно хора, и преследваните и прокудените, но смятам, че трябва тези "нормализатори" да се вслушат поне в това, което историците на икономиката казват - че комунизмът е абсурд и не може да се реформира, че е фалирал три пъти. Това никъде в нито един български учебник го няма. Нали те са тези, които вярват, че икономиката прави обществото. Аз пък вярвам на Тони Джъд, той ясно каза, че ако би трябвало той да започне с нещо в Европа след ужаса на Втората Световна война, то той би започнал с културата.

А как е представен сега комунизмът в учебниците ?

Два-три урока, които не се и учат, защото са във втория срок на 12 клас, когато абитуриентският бал е много по-интересен за младите хора. Аз предлагам нещо много просто, за което на всичко отгоре има нормативна основа. От 1999-та има закон, в който е записано, че на всеки четири години трябва да се актуализират и променят учебните планове и учебниците. Аз нямам глас вече да питам защо не спазваме собствения си закон, но това не се е случило досега.

Гимназиалните учебници са написани на нечетивен език, пълни са с информация, която не може да бъде смелена. Няма никакви човешки истории. Няма европейски и световен контекст, в който да разположим България и нейното развитие и да ви кажа правото: никога не бих се съгласила да уча по тези учебници. В тях има някакъв напън за обективност, но дълбокият анализ и новите постижения на историографията липсват.

Трябва да има модерни учебници, в които да присъстват човешките разкази и интерпретациите на историята да бъдат силно подкрепени с документи и свидетелства от епохата. Защото не може да има учебници, в които Народният съд да отсъства, Горянското движение да отсъства, предложението за присъединяване към Съветския съюз като 16-та република да отсъства, Възродителният процес да отсъства, в които да не е обяснено икономическото пропадане на България, включително това на селското стопанство.

В последните десет години имаме написани монографии за всички сфери на живота на България през комунизма, така че никой не може да каже - "не знаем". Имаше отваряне на архивите, огромна част от тях са дигитализирани благодарение на Мартин Иванов. Освен това имаме прекрасни документални филми, а сега и игрални за този период. От Института за изследване на близкото минало имаме монографии за буквално всички сфери на живота при комунизма - икономиката, за дълговите кризи, за колективизацията, за Възродителния процес, за репресиите срещу църквата, за социалното инжинерство чрез образованието, но това са все книги с тираж 500. Как може да се смени мисленето и знанието на нацията с книги в тираж 500?

Затова и младите хора вярват повече на медиите, от които огромна част са силно носталгични или на семейните спомени, които формират тяхното виждане за комунизма. От нашето изследване на историческата памет излезе, че най-мощният генератор на знание за комунизма е семейството, а не училището. И това е така, защото училището просто отсъства. Там се преподава история до Първата световна война. Сложете комунизмът и целия нов период в кандидат-студентските справочници, сменете учебния план и започнете сравнително изучаване на тоталитарните режими, след което 20 век ще изглежда по съвсем друг начин за тези младежи. И ще се формира със сигурност изключително различно гражданско поведение на поколенията, които не са минали през насилието и абсурда на комунизма. Затова и ние с президентската инициатива "25 години свободна България" тръгнахме из различни училища из България, даваме открити уроци, за да започнем да запълваме този ужасен вакуум, за който децата изобщо не са виновни.

Кой е образът, който учениците имат за комунизма?

Младите изобщо не знаят и не разбират какво значи комунизъм. Те не знаят кой е Георги Димитров, но не са чували и за Георги Марков. Същевременно според едно друго изследване ГУЛАГ за тях е интернет търсачка. При това поколение констатираме бяло петно в знанието за този период. През последните 19 години, в които правя задължително интервю с всичките ми студенти, се оказа, че малко над 1% знаят, че в България е имало концентрационни лагери по времето на комунизма. Лъжа е обаче, че младите хора нямат отношение към историята.

В професионалната гимназия за монтьори в Девня "Констатин Драганов-Комановски", където имаше ученици от 17 до 70 години, много голяма част от тях от малцинствата, получих фантастични отговори. Коя е най-важната личност в историята - човекът. Кое е най-важното място в историята - сърцето. Кое е най-важното събитие в историята - първият учебен ден. Останалите бяха стандартните отговори за огромна част от българските граждани - Левски, Шипка, Освобождението. А в математическата гимназия във Варна, една от най-елитните гимназии в България, като най-важните фигури в историята и в съвремието посочиха Хитлер и Путин. Но кое от тези деца да знае какво точно представлява анексията на Крим или защитата на Путин на печално известния Молотов-Рибентроп пакт, която той направи пред младите историци на Русия? Путин, който сега заповяда конфискацията на учебници - най-вече по история - и ги заменя с един нов, Путиновски. Както Сталин забрани дори преподаването на история, докато не беше напечатан "Краткия курс на история на ВКПБ".

Няма ориентир не само в историческите, но и в гражданските ценности на това младо поколение поради липсата на знание какво е тоталитаризъм, какво е диктатура, какво е демокрация, какво е гражданско общество. Каква е ролята на всеки един човек и свободата за изява и на действие. Това не съществува като знание и като опит за действие. Преподаването на история и новите дисциплини за гражданско образование, които тепърва трябва да се развият и включат в целия образователен курс, са вероятно най-добрите стратегии, за да променим сегашната картина.

Във вашата гилдия има ли хора, които са пазители на стария разказ и силно лоби ли са те?

Това е проблемът - че те всъщност доминират общественото пространство. Ако те не бяха толкова импозантни и добре наложени и толкова добре пазени от някакви посткомунистически елити, тогава ние щяхме да имаме различно знание, различен поглед и рефлексия на всички тези процеси, в които сме свидетели и участници.

Сблъсъкът ми с образователната институция остави цицини по главата ми. Това не е само консервативна, а в определени моменти регресивна система. А вижте и параноичната реакция на част от "признателния български народ", когато младите хора карнавализират и фактически деконструират паметниците на Съветската армия "освободителка" в София, Пловдив, Варна. Може би това е най-яркият пример, че старите фалшиви фетиши няма да бъдат приемани за истина от тези, за които историята е и политическо действие, извор на ценности и отговорност към днешния ден.

Преди време Бил Гейтс прочел някъде, че един професор в Австралия предава по нов начин историята. Преподава голямата визия за света от Големия взрив до черните дупки и в тази вселенска мащабност той разполага историята на земята, на цивилизациите, на човека. Гейтс, който обича историята, защото има дълбото разбиране, че тя е не по-малко важна от икономиката, изсипва веднага някаква сума, за да експериментира това учене на история. Не можем да хукнем веднага към Бил Гейтс и да вземем неговата идея за глобалната история, но смятам, че ние трябва да сменим фундаментално начина, по който разказваме, анализираме и интерпретираме историята за младите хора в училище.

Така, ако бяхме започнали с образованието и културата, изборът на ценности щеше да бъде друг и свободата нямаше да е нещо "относително"...