Уверено вървим към автокрация

2. Съдът, а не прокуратурата, е този, който казва със своя акт дали е осъществено или не едно престъпление.

3. Дългът на всеки съдия изисква той да стигне до обективната истина независимо от действията и бездействията на страните.

4. В търсенето на обективната истина съдът се явява онзи независим арбитър, който трябва да даде сигурност на всяка страна в процеса, че съдията не е повлиян от външни фактори при постановяване на решението по нейното дело.

5. Съдът не проявява единомислие с прокуратурата и не се превръща в орган по осъществяване на наказателната политика на държавата като нарушава фундаментални принципи в наказателния процес.

6. Разследващите не работят по занижени стандарти и не развиват убеденост, че както и да е изработено едно дело, по-вероятно е да "мине" успешно през съда.

7. Прокуратурата не работи поръчково.

8. Не е възможно бизнес конкуренти да си разчистват сметки и чрез "услугите" на прокуратурата да започва наказателно преследване, което скоро след това да бъде прекратявано поради необоснованост.

9. Основните институции на наказателната политика работят, а не се търсят нестандартни и нетрадиционни решения, които да компенсират дефектите в основните стълбове на наказателната политика.

10. Не се създават алтернативни институционални конструкции, които поради неясната си и съмнителна ефективност и легитимност се превръщат в орган за осъществяването на репресии.

11. Политиците не се стремят да налагат зависими хора на най-високите етажи на съдебната власт, за да разтварят чадър над себе си и да отнемат чадъра на противниците си.

Като представител на най-висшата съдебна инстанция, уважаеми дами и господа, смея да твърдя точно обратното - съдебната ни система е затънала в дълбоки зависимости и доказателство за това са следните факти:

1. Участниците в злоупотребите Софийския градски съд не са наказани, а един по един са напълно реабилитирани;

2. Председателят на Върховния касационен съд се размина на косъм от импийчмънт, защото свободно изрази мнението си относно направените промени в Конституцията, които минираха истинската съдебна реформа;

3. Членът на ВСС, който се отчиташе със sms на премиера, все още безнаказано и неуморно се труди в съдебната система;

4. Главният прокурор преследва критиците си и поставя чадър над приятелите си и никой не се осмелява да инициира въвеждането на механизъм за неговия контрол;

5. Болтовете на джантите на служебния автомобил от НСО на критичния към политико-съдебната задруга председател на ВКС се саморазвиха;

6. Същият неудобен председател е посрещан от младежи с маски, които държат окървавени агнешки главички преди заседание на ВСС, на което предстои дискусия по повод злоупотреба с власт от страна на главния прокурор, а полицията не си помръдва пръста;

7. Магистрати, начело с председателя на ВКС, и техните семейства са подлагани на жесток медиен и институционален терор, който преобръща живота им с краката нагоре;

8. Председател на апелативен съд е уличен от магистрат, че злоупотребява със служебно положение, за да обслужи олигархия и власт, а вместо наказание получава индулгенции от всички контролни органи. Съдията, огласил данните за тази злоупотреба не е герой, а подсъдим;

9. НАП тероризира неудобните на властта, следвайки принципа "зайо, защо си с шапка, защо си без шапка";

10. КПКОНПИ призовава на разпит председателя на ВКС, което отваря възможността всички административни ръководители да могат да бъдат привиквани, докато административният орган има дела за решаване в съответния съд;

Списъкът е дълъг и мога да продължа до безкрай. Но ако си спомняте, преди година правосъдната министърка обяви, че в съдебната система има нужда от тишина. И нека бъде тишина, която се разчу чак в Брюксел. В последно време чувам само своя глас, а след мен вече няма да има кой да нарушава идилията. В новия ВСС тишината определено дебне отвсякъде. Ноторно известно е, че именно неизбежните сблъсъци между отделните власти са това, което ни пази от автокрация, към която ние напълно уверено вървим.

Казвал съм и преди, че в България сме изправени пред една система, вербувала големи човешки и материални ресурси в изграждането на добре действаща машина, която умело си служи със службите, медиите, икономиката, политиката и, разбира се, съдебната система. Действията й не се огласяват, а се държат в тайна. Грешките й не се изваждат на показ, а се премълчават и укриват; противниците й се преследват докрай, а тайните й са грижливо пазени и не могат да бъдат разкривани.

От Брюксел вече ясно ни заявиха, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Затова нека не забравяме, че отговорността е нещото, което в най-голяма степен разграничава успешните от неуспешните. Считам, че като магистрати разполагаме с достатъчно конституционни гаранции, за да се борим без страх и без да мълчим за върховенството на правото и неговия колапс в страни като нашата.

Затова в последно време докато слушам шума на тишината често си припомням една прекрасна мисъл на Чърчил, който казва: "Онези, които избраха демокрацията вместо хляба, днес ядат 300 вида хляб, а тези, които избраха хляба вместо демокрацията, днес нямат нито демокрация, нито хляб. Вие избирате от кои да бъдете."