Не-некролог за Вера Мутафчиева

Стойността на султан Джем няма нищо общо с неговите личностни качества, нито когато все още ги има, нито когато деградира и се разпада. Политическата персона според книгата е напълно празна сама по себе си; тя се изпълва само чрез силовите полета на властта, интереса, алчността, завистта и суетата. Султан Джем е заложник на политически и исторически процеси, които го третират като знаме, лозунг, символ и функцияна определени амбиции и воли. Те обаче поради това не му позволяват да бъде човешко същество и той се смирява с това, не намира сили да се опълчи. Напротив, неговият приятел, сподвижник, слуга и летописец, поетът Саади, постепенно излиза от сянката на своя господар, за да се отърси не само от неговата власт и очарование, но и от този функционален възглед за човека, в който той все повече се вписва. Така Саади постига независимостта на твореца, но и на човека, който е господар на собствената си съдба, възвръща си човешкото и естетическото достойнство.

Според имплицитния автор всичко, което има значение, са сплетни, козни, интриги, суети и борби за власт и придобивки. Това е един безкомпромисен възглед, лишен от илюзии, но неговият цинизъм го прави и късоглед, и ограничен от капаци. Идеята, че така е в политиката и историята и че те пропускат всичко останало, всякакви добри чувства и намерения, не е извинение. Възгледът е предложен като трезв и проницателен, но той все повече откънтява като предубеден и циничен. Като мизантропски по един скучен, предвидим и износен начин.

Казах си, че от тази книга Нобелова награда не става не само заради възгледа й за човека, но и заради представата й за Европа. Според книгата нейните култура и религия са сводими до чист ритуал, до фалш и лицемерие. С досадна неотстъпност повествователят разкрива зад всеки жест и ход, зад всяко слово и усилие все същите материалистки и персоналистки мотиви, все същия интерес и властолюбие. Такъв сплескан образ на европейската цивилизация е възможен, но той подозрително напомня една войнстваща и често завистлива перспектива, която днес пледира от позицията на не една религиозна и морална нетърпимост. При повествованието на Мутафчиева обаче такава външна перспектива няма, там няма привилегирована морално гледна точка. Привилегированата гледна точка е тази на истинския интелектуалец, на твореца, чийто поглед става все по-остър, все по-проницаващ; но и все по-безразличен към лъжата, която управлява света, все по-обезверен, че може да й се противопостави нещо повече от някаква вътрешна свобода, от индивидуалното избавление на творенето отвъд предрешеността на политиката и историята.

Скоро след като препрочетох романа, излезе новината за сътрудничеството на Мутфчиева с шесто управление на ДС. Не се изненадах. И в това няма тържество или злорадство. "Случаят Джем" излага представа за човека като за празно същество, подритвано от политиката и историята. "Случаят Джем" също така излага една друга представа - за твореца, който постига вътрешната си еманципация, но след като целия си живот се е посветил на едно празно и безлично същество. Вера Мутафчиева ще да е носила и Джем Султан, и поета Саади в себе си. Не, няма да противопоставям историка на писателя Мутафчиева: и двете лица са от страната на твореца.

Другото лице обаче е лицето на човека в модерния, още повече в тоталитарния делник. В него то се оказва и политическо, и дори историческо, ако иска да бъде фактор, да влияе, да бъде част от ставащото. Това е лицето, което става сътрудник, което се оказва пленено, което става заложник на политически игри и борби. Другото лице, на писателя и историка, е решило, че от позицията на циничното си отвращение пред игрите на политиката и историята може да изостави другото лице на делника му, да го изолира като фалшиво лице, над чиято социална успешност то мъдро се надсмива.

Всичко това звучи като оправдание: всички имаме фалшиво лице, но само малко от нас имат друго, същинско, провиждащо и творящо лице, а Мутафчиева го е имала, затова другото лице - на доносника Атанас - няма значение.

Но дали няма? Дали Султан Джем, дали доносникът Атанас не са функция на мизантропския, циничен поглед на писателката Мутафчиева, на поета Саади? Те са празни форми, които обаче се пълнят не само от политиката и историята, но и от неща като култура, цивилизация, история, етика, философия, литература. Друга литература. Не като на Мутафчиева.

Дали Султан Джем, дали доносникът Атанас не са функция на мизантропския, циничен поглед на писателката Мутафчиева, на поета Саади? Те са празни форми, които обаче се пълнят не само от политиката и историята, но и от неща като култура, цивилизация, история, етика, философия, литература. Друга литература. Не като на Мутафчиева.

*Авторът е доцент по теория на литературата в СУ "Св. Климент Охридски". Чете лекции и в департамент Нова българистика на Нов български университет. Публикува множество литературоведски и културологични студии и статии в български и чуждестранни издания. От две години преподава български език, литература и култура в Пекинския университет.