България, шамарената фабрика

Шамарите като стратегия за оцеляване

Диванът на "Българския център за джендър изследвания" е чул стотици подобни истории. Той е единственото място в цялата област Хасково, а и близката Кърджали, където хора, станали жертви на домашно насилие, събират смелост да разкажат какво им се случва и намират подкрепа. Фондацията работи от 2005 година, откакто на практика в България действа Закон за защита от домашно насилие. Оттогава досега екипът, който се състои от един юрист, един психолог и един социален работник, е изминал дълъг път. От началото, когато и местната общност, и институциите въртят глави в отрицание, че такъв проблем съществува, до днес, когато двете им приемни - в Хасково и в Димитровград - са засипвани от сигнали. Към тях препращат полицията, съдът, съседи, близки, приятели и жертви на насилие, които вече са получили помощ.

"Там, където има работеща организация, обществото става много по-чувствително към проблема", казва Петя Петрова, психолог в БЦДИ, по този повод. Винаги има повече казуси, жалби, производства, но не защото в Хасково има повече насилие, а защото то се разпознава и има създаден механизъм, по който се действа, обяснява тя. Петя си спомня първия път, когато провежда обучение сред полицейски инспектори от съседните общини. Когато ги пита дали срещат случаи на домашно насилие в района си, те са категорични: не. След срещата с Петя във фондацията заваляват сигнали от въпросните общини, защото инспекторите вече не привиждат такива случаи като поредния битов скандал. През пролетта БЦДИ сключва споразумения и със съда, и с полицията в Кърджали, и те също започват да препращат сигнали към тях.

За да може да посреща големия наплив от хора, скромният екип на фондацията разчита изцяло на проекти, финансирани от чужди донори, и на подкрепата на частни компании, тъй като помощта, която предоставя на жертвите, е безплатна. Така например откритият наскоро кризисен център в Димитровград ще заработи благодарение на дарение от AVON. Kозметичната компания дари 50 хиляди лева за обзавеждането и обезпечаването на труда на психолозите и юристите в него като част от кампанията си за стимулиране на откритото говорене по проблема с домашното насилие.

"Важно е да се говори", подчертават експертите от фондацията. Защото всяка информация води след себе си куп сигнали. Според общоевропейско изследване на Агенцията на Европейския съюз за основните права всяка четвърта жена в България преживява някаква форма на насилие вкъщи (виж графиката). Данните на центъра за джендър изследвания казват, че в 80% от казусите жертвите са жени, насилвани от партньорите си. Чести са обаче и случаите на тормоз между роднини или възрастни хора, които търпят насилие от порасналите си деца.

Преглед на оригинала

Почти от всяка история мирише тежко на алкохол, но от екипа на фондацията сочат, че първоизточникът на насилието са безпътицата, безработицата и порочният семеен модел, в който шамарите са нормален начин за справяне с проблемите. Той се възпроизвежда през поколенията и прави разпознаването на проблема по-трудно. Затова в доклада на Агенцията на ЕС за основните права България е посочена като особен случай. Страната излиза на първите места в ЕС като процент на жените, които са ставали жертва на насилие от настоящия си или предишен партньор, но на последните, когато става дума за физическо или сексуално насилие в детството. Качественото изследване открива, че това разминаване се дължи на различния начин, по който в различните култури тълкуват понятието "сериозно насилие". В страна, в която пердахът в детството е обичайно средство за възпитание, шамарът от партньора след години не е кой знае какво събитие. Лампата светва едва тогава, когато се налага да скочиш от прозореца, защото резачката ръмжи в гърба ти.

И това е гигантски проблем, казват от фондацията. Защото в много от казусите, с които се сблъскват, хората дълго време не са осъзнавали, че са жертви на насилие. Юристът от БЦДИ Антония Филева разказва за скорошен случай на жена с психическо увреждане, която е тормозена от по-доминиращата си сестра. Тя често я гони навън, взима й пенсията, не й разрешава да има социални контакти, да гледа телевизия, да пуска печката, когато й е студено, но чак когато се стига до физическо насилие, жената събира смелост да потърси помощ и си дава сметка, че всичко останало също е вид тормоз.

"По мои наблюдения много по-лесно успяват да се справят хора, които случайно са попаднали в ситуация на насилие, тоест нямат предистория. Нямали са такъв модел на поведение в семейството", казва психологът на фондацията Петя Петрова. "Те нямат търпимост към насилието, много по-бързо разпознават проблема и реагират след първия акт", обяснява тя. В повечето случаи обаче трябва да стане наистина страшно, за да се престрашат да действат. Минават месеци, дори години и още десетки синини и нападения от първия път, когато жертвата се появи за консултация в центъра до решението да напусне насилника или да подаде жалба срещу него. Експертите установяват, че причината за забавянето много често е в средата, в обкръжението на жертвата, където тя не среща подкрепа да потърси помощ.

Преди време в центъра в Хасково пристига жена, която е подложена на системно домашно и сексуално насилие. Разказва историята си, пише жалба с помощта на юриста на фондацията Антония Филева, но си тръгва от консултацията, стискайки листа в ръце, без да го подаде в съда. Връща се след два месеца. Пише жалбата отново и този път я изпраща до институцията. Антония Филева я пита какво й е дало тласък да действа и чува: "Насилието е от години, за вашата организация знам от три години. Дойдох, за да видя с какво можете да ми помогнете и какво пише в закона, но нямах смелост да тръгна срещу съпруга си, защото родителите ми винаги ми казваха: "Ти сама си го избра." Жената се решава да предприеме действия едва когато майка й умира и тя се освобождава от стигмата "какво ще кажат хората".

Петя Петрова казва, че едва когато мнението на подкрепящата среда се обърне, жертвата идва въоръжена с решителността да действа срещу насилника. Допреди това са увещанията да търпи заради децата, защото няма къде да отиде, няма от какво да живее и всички други съвети, с които роднините "помагат". Но действително икономическата зависимост от извършителя е огромна спирачка пред много жени да прекъснат порочния кръг на насилието. Убеждението, че не могат да се справят сами.

Заявява го 47-годишната Калина, един от "най-старите клиенти" на фондацията, която води продължителна и мъчителна битка с насилието, но днес е един от най-активните посланици на откритото говорене по проблема. Прави го, защото знае, че така овластява други жени да потърсят помощ. "Дълго време не бях сигурна, че ще се справя сама, и не правех нищо. Вярвах го, защото нямам образование. Един техникум само. Болна съм, не мога да говоря. Когато нямаш пари да се справяш, дори и да имаш психологическа нагласа да го напуснеш, просто не можеш. Изчакваш", разказва жената, която е с вродена церебрална парализа и тогава не работи. Ходи месеци в центъра, преди да вземе решението да се разведе с насилника. Психологът Петя Петрова никога няма да забрави деня, в който Калина се появява във фондацията след опит за удушаване. Центърът й помага да извади ограничителна заповед срещу извършителя и поема разноските по развода й.

И това не е краят на историята. Както обяснява Калина - изгонването на насилника не става от раз. В нейния казус след първата ограничителна заповед следва втора. Бившият й съпруг се появява непрекъснато - в работата й, в дома й, на улицата. Веднъж я напада на площада в центъра на града посред бял ден и никой от минувачите не спира да й помогне. Чак прозвучава странно, когато днес тя разказва, че не се страхува. Въпреки че среща насилника в града, а понякога се случва и да се вози в таксито, което той шофира. Но той вече не я притеснява и по-важното - тя знае как да се справя с проблема благодарение на подкрепата от екипа на фондацията. "Нямаше да преодолея всичко това, ако нямаше кой да ми каже какво да правя, да ми даде съвет, да знам как да постъпя", казва днес Калина и добавя с усмивка: "Оказва се, че мога и сама." Днес жената води независим живот, работи като социален асистент на възрастни хора, живее с вече порасналата си дъщеря и има забележително чувство за хумор.

Щастливите развръзки в случаите на домашно насилие никога не са плод на случайност, а на дългогодишната работа с психолози и социални работници. Организациите, които работят с жертвите в страната, обаче се броят на пръсти. Действащите програми за работа с извършители са само две. А обществото тепърва отключва очите и ушите си да разпознае колко гигантски е проблемът. "Нашият принцип, казва Петя Петрова от БЦДИ, е никога да не пришпорваме хората да вземат решение за каквото и да било. Водим ги по пътя, но само ако те искат да го извървят."

* Имената на жертвите са сменени от съображения за сигурността им.

Автор : shutterstock Преглед на оригинала