Ислямският феминизъм и реформирането на религията отвътре

През 1992 г. в Техеран иранската журналистка Шахла Шеркат започва издаването на списание "Занан" (в превод "жени"). Списанието обсъжда феминизма в рамките на ислямския дискурс. Списанието е закрито през 2008 г. по време на управлението на Махмуд Ахмадинеджад. Според новините от Иран, причината е, че то представлявало "заплаха за психологическата сигурност на обществото", тъй като показвало иранските жени в "черна светлина". Списанието започва да излиза отново през май 2014 г.

Кой мрази жените

Чрез контра анализ на основните свещени текстове ислямските феминистки се стремят да разширят правата на жените. Например, американката от пакистански произход Рифат Хасан убедително опровергава с аргументи, базирани върху Корана, основните клишета, ползвани като доказателство за превъзходството на мъжа над жената - че първото божие творение е мъж и че жена е причината за изгонването на мъжа от Едем. Пакистанката Асма Барлас също отхвърля твърдението, че концепцията за първородния грях е част от исляма. Тя дори отива по-далеч, пишейки, че разбирането за секса като нечист и за жените като сексуално покваряващи е възприета от мюсюлманските патриарси не от друго място, а от християнството и юдаизма. Фатима Мерниси изследва произхода на женомразките хадиси, които се ползват, за да бъдат държани жените далеч от политиката, като например: "Онези, които поверяват работите си на жена, никога няма да видят просперитет" и доказва тяхната неавтентичност. Ислямските феминистки дават за пример също жени, чиито мнения по политически въпроси са високо ценени в началото на исляма – като съпругата на пророка Мохамед Аиша и дъщеря му Фатима.

Имам(е) революция

Друга голяма тема, която някоя от ислямските феминистки си позволяват да отключат, е тази за правото на жените да бъдат имами. Според онези, които споделят тази идея, както Коранът, така и един от хадисите разрешават на жените да водят молитви, а забраната за това се е появила в резултат на сексизма на Средновековието и патриархалните интерпретации на религиозните текстове и не е част от ранния ислям. Макар подобна идея да звучи твърде революционно (впрочем не само в ислямския свят, но и в християнския), в последните години има случаи, в които жени са водили молитви в Южна Африка, Турция, Мароко и Китай.

Една от победите на активистките за женски права в Мароко е промяната на Семейния кодекс (Мудауана) през 2004 г. Направени са над 100 изменения, сред които въвеждане на споделена семейна отговорност между съпрузите, елиминиране на принципа за подчинение на съпруга, 18 години става минималната възраст за встъпване в брак, въведени са нови процедури за развод според принципите за половото равенство и др.

Дискриминация отвътре и отвън

Същевременно в ислямската феминистка литература не се пести критика към западния свят и феминистките течения, които възприемат тенденцията да виктимизират жените от т.нар. ислямски свят. Ислямските феминистки днес са изправени пред двойна дискриминация - една от вътре, от обществата, в които живеят и втора - от външния свят. Според Рифат Хасан будните мюсюлманки в днешния свят, които се борят да запазят своята религиозна идентичност и лична независимост, са изправени едновременно пред два врага - неотстъпчивостта на ислямския традиционализъм и империализма на западната светска култура.

Ислямските феминистки "вкъщи" биват определяни като агентки на западния свят и поставяни в изолация. Така, избирайки борбата за полово равноправие, те могат да се отдалечат от своята култура. Именно там е причината много учени да смятат, че единственият начин да се постигнат повече права за жените е чрез "алтернативна ислямизация", чрез реформиране на Шариата – че едно ислямско движение може да мобилизира масова подкрепа само когато е в хармония с религиозните разбирания на огромното мнозинство от мюсюлманите, доказвайки, че половото равноправие не е чужда западна идея.

Същевременно много научни статии говорят за усещане за изолация или поне за липса на приемане в светския свят, представителките на ислямския феминизъм твърдят, че често се оказват представяни от западните феминистки като жертви, като безгласни обекти, като част от потискана хомогенна група, без никакъв по-задълбочен анализ.

Булотона бунта

Въпросът за забулването е добър пример за горното. Дали жените, които се забулват винаги са безсилни жертви на своята религия, както често биват възприемани в западния свят или изпод булото биха могли да прозират редица други по-комплексни причини? И тук идва отговорът на ислямските феминистки.

Например, Садия Шаикх от Южна Африка. Според Шаикх една жена може да избере да покрива лицето си поради разнообразни причини, много от които съвсем независими от религията. Например, булото може да бъде символ на съпротива срещу колониалните традиции, може да бъде желание за утвърждаване на идентичност, която комбинира модерност и традиция, може да е знак за резистентност срещу западното консуматорство или пък отхвърляне на патриархалното приоритизиране на физическата и сексуална привлекателност у жените. Или, по думите на словенския философ Славой Жижек - изборът на една жена да се покрие може да е и ясен знак, че тя просто отказва да участва в онази игра, в която жените поставят тялото си на разположение за сексуално прелъстяване.

Амина Уадуд, например, една от най-изтъкнатите изследователки на исляма, не възприема хиджаба като религиозен дълг, а като публично деклариране на идентичност. И макар че самата тя носи такъв от 30 години, е категорична, че сама е избрала това, без да счита, че има някаква божествена заповед, която да й го налага. За Уадуд "хиджабът на принудата и хиджабът на свободния избор изглеждат еднакво, хиджабът на потисничеството и хиджабът на освобождението – също".

Така, ако отворим съзнанията си и потърсим различните причини, които се крият зад този почти непознат за нас феномен, ще се натъкнем и на бунтарство, и на противоречия, а не просто на монолитна виктимизация на жените. И този пример не се отнася просто до светското разбиране на булото, но до редица други въпроси, свързани с положението на жените-мюсюлманки.

Революция е в женски род

Ислямските феминистки, академици, журналистки и активистки, третират религията не като пречка пред упражняването на своите права, а напротив – като инструмент, чрез който могат да деполяризират патриархалните си общества, оспорвайки основите на този патриархат. Според тях причината правата на жените често да са на заден план се корени в това, че интерпретаторите на исляма винаги са били мъже. Така, когато говорим за "ислямски" начин на мислене, поведение, култура, традиции, всъщност имаме предвид начина на мислене на един малък мъжки елит.

Потенциалът на движение като ислямския феминизъм е огромен. Той може да промени живота не само на жените, но и исляма като цяло. Може да освободи вярващите мюсюлманки от невъзможния избор между мюсюлманската им идентичност и вярата им в половото равноправие. Депатриархализацията на Корана би била от полза и за правата на гей-хората в мюсюлманските общества, които днес също търпят редица ограничения. Би могла да бъде от решаващо значение и за отърсването на мъжете-мюсюлмани от наложените им социални роли, коренящи се в несправедливост и агресия. А всъщност, равнопоставеността на жените може да спомогне за освобождаване на самия Коран от доминираните от мъжете тълкувания, които, в крайна сметка, безусловно ограничават неговия духовен потенциал.

Успехите на ислямския феминизъм биха били и добър урок и за международната общност. Опростено казано – малко вероятно е ислямът да се модернизира и положението на жените в мюсюлманските общества да се подобри, защото бял мъж-християнин от Западна Европа е казал по CNN, че това трябва да се случи. Но когато подобно искане идва от все повече жени, които сами се овластяват, отърсвайки се от предопределената им роля на жертви, то тогава подобни искания почват да звучат с необикновена сила и убедителност.

*Мирела Заричинова в момента специализира Права на човека към университетите в Болоня и Сараево, изследва исляма на Балканите и правата на жените.