Защо нападението над мюсюлманки не бива да се замита като обикновено хулиганство

"Пряка отговорност за това престъпление носят политиците, политическите фракции, медиите, журналистите, учените, които насаждат етническа и религиозна омраза в родината ни, за да спечелят политически, икономически и финансови дивиденти. Това е резултат от безнаказаността на онези, които преди 6 години атакуваха молещите се пред единствената софийска джамия и запалиха молитвените килимчета. Това кощунство вероятно е свързано и с факта, че лице, явен националпопулист, е председател на органа към Mинистерския съвет, който отговаря за етническата политика. В обществена среда, в която крайни националисти дърпат бабички на границата, ислямофобските нападения са закономерен резултат. Този акт не е първи по рода си въпреки многократните сигнали и предупреждения на Главното мюфтийство", се казва още в позицията на мюсюлманското изповедание.

Единствените политически реакции след инцидента дойдоха от ДПС и ДОСТ. И двете партии осъдиха остро нападението. В изявление лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ казва, че включването във властта на крайни националисти и лъжепатриоти застрашава демокрацията и мира в страната. А в позицията на ДОСТ се посочва, че отговорността за това улично насилие е преди всичко политическа, властова. "В България езикът на омразата е институционализиран, защото политическите му носители са на власт като коалиционни партньори на ГЕРБ", пише още в писмото на партията.

Защо не разпознаваме престъпленията от омраза

Няма съмнение в пряката връзка между несанкционираното публично говорене срещу роми, бежанци, мюсюлмани, което се упражнява от политиците включително и в парламента, и проявената агресия на граждани срещу представители на етнически и религиозни малцинства. Ако вицепремиерът Валери Симеонов може да блъска безнаказано баби на границата пред телевизионните камери, защо 16-годишни девойки да не се чувстват овластени да тормозят свои съграждани на религиозна основа? Ако парламентът приема законови забрани, ограничаващи правото на вероизповедание, защо да очакваме обществото да има усещане, че живее в цивилизована страна, където човешките права са гарантирани и неприкосновени? Ако речта на омразата, маскирана като "патриотизъм", шества безнаказано от сутрин до вечер по телевизията, как да очакваме да има чувствителност към нея у хората от другата страна на екраните?

Затова е особено важно как полиция, прокуратура и съд реагират на подобни прояви на агресия срещу различните. Дали ги слагат под безобидния общ знаменател на телесна повреда и хулигански прояви, или ги разпознават и преследват като престъпления от омраза. Защото, когато бъде нападната жена с мюсюлманска забрадка, страхът и извършената несправедливост преживяват не само тя, а цялата религиозна общност.

Българските власти многократно са критикувани както от Европейския съд по правата на човека, така и от международни правозащитни организации като Amnesty International заради пропуските си да разследват и преследват престъпленията от омраза по начин, който отчита техния дискриминационен мотив.

Първото дело пред Съда в Страсбург, по което България е осъдена през 2005 г. за неразследване на расистки и дискриминационни подбуди за акт на насилие, е Начова и други срещу България.

Още в това решение се излагат стандартите на ЕСПЧ по прилагане на чл. 14 от Конвенцията по правата на човека (защита срещу дискриминация): Когато има съмнение, че расистко отношение е предизвикало акт на насилие е особено важно официалното разследване да бъде проведено енергично и безпристрастно, като се има предвид необходимостта от непрекъснато осъждане в обществото на расовия и етническия расизъм и поддържане на вярата на малцинствата, че държавните власти могат да ги защитят от расистки заплахи с насилие.

Ако не направят това и приравнят насилие и бруталност по расистки подбуди на случаи, които не са свързани с расизъм, значи си затварят очите за специфичния характер на действия, които са особено пагубни за основните права.

Същите констатации се съдържат и в последващи осъдителни решения по делото Абду срещу България (случай, при който скинхедс пребиват няколко суданци в София близо до Халите, но прокуратурата третира събитието като обикновено сбиване и отказва да образува наказателно производство) и Йотова срещу България (простреляна жена в резултат на сбиване между българи и роми в ловешко село).

През последните две години единствената осъдителна присъда за нападение от омраза е условна - на 24-годишния Ангел Калеев от село Овчеполци, който засне и разпространи в интернет как рита и тормози момче от ромски произход, задето се осмелило да му каже, че са равни. Тогава нападателят сам се призна за виновен по двете повдигнати му обвинения по НК - за употреба на насилие поради етническата принадлежност на пострадалия и за нанасяне на лека телесна повреда по хулигански и ксенофобски подбуди.

В случая с тормоза над мюсюлманско семейство в София полицията и прокуратурата не бива да изпускат важната възможност да действат адекватно и да нарекат нападението с истинското му име. Да, това няма да е извинение за това, че отказват да разследват речта на омразата, когато идва от най-високо във властта, но ще е знак към един милион мюсюлмани в България, че има поне една независима власт, която ще им окаже защита, когато правата им са нарушени.