Гости със срок на годност

Ако някой бъде хванат без документ (какъвто се вади много трудно, защото Тайланд не е подписал международните спогодби за бежанците и няма законодателство по въпроса), следва задържане. В добрия случай всичко се оправя с един бърз рушвет, а в лошия следва затвор и евентуална депортация.

Армията охранява и самите лагери, достъпът до които е ограничен. С това приключват и ангажиментите на тайландската държава. Всичко останало – прехрана, здравеопазване, образование – е в ръцете на доброволци и неправителствени организации (подобно на ситуацията в България в началото на бежанската вълна).

Погледнати отгоре, къщичките от бамбук, дебели зелени листа на евкалипт и слама приличат на същински град (средно на лагер се падат по около 12 хил. души). Оказва се обаче, че никоя от жилищните сгради няма твърда основа – бежанците не трябва да забравят, че тук са само временни гости. Така пожарите са голям проблем за лагерите, тъй като сухите дървета и сламата пламват изключително лесно. Навсякъде са окачени и торбички с пясък или вода, които могат да бъдат откъснати веднага и хвърлени по посока на първия появил се пушек. Но и това невинаги помага – през декември в лагера Умпием Ма над 120 души остават без покрив, а трима са ранени след случайно възникнал пожар.

За разлика от българските лагери, където храната се предоставя от полеви кухни на военните всеки ден, в Тайланд бежанците получават суровите си дажби в началото на всеки месец. Те включват между 8 и 12 кг ориз, рибна паста, грах, йодирана сол и въглища. За това се грижи международната неправителствена организация The Border Consortium (TBC). "Основната ни дейност е да предоставяме храна и строителни материали", казва пред "Капитал" Майк Брюс, комуникационен директор в TBC.

При отсъствие на държавна помощ бежанците изключително много разчитат на международни донори. Затова, когато някой от тях се откаже или намали помощта, това се превръща в предизвикателство. В края на 2013 г. ЕС, който е от основните донори, рязко намалява средствата за региона и резултатът е намаляване на дажбите на ориз с няколко килограма. Разбираемо това води до напрежение в лагерите. "Тук много хора искат да се карат с мен, но просто няма какво да направя. Това е решение на донорите", свива рамене Брюс, докато минаваме покрай недоволните погледи на общинските лидери в лагера Ну По.

Да израснеш в лагер

На няколко минути от там (пътят от единия до другия край на лагера отнема около 20 минути нормална крачка) се виждат кръстове. След тях полумесеци. "Това са надгробни камъни", обяснява 20-годишната Су Чо, която е дошла в лагера преди 12 години. Тя е една от късметлийките, които научават английски благодарение на идващите често чужденци. Това й помага да получи повече информация за живота в Тайланд и да се запише в местно училище. Малцина имат този шанс и мнозинството не излиза никога от лагерите. Разговорът с хора, които не знаят нищо за околния свят, е впечатляващ; 14-15 годишни бирманци, родени в лагера и никога не напускали пределите му, се затрудняват да отговорят на обикновени въпроси като какво искат да работят като пораснат или какви мечти имат.

Една от причините е липсата на качествено образование. Неправителствените организации се опитват да организират училища, в които да преподават по-образованите членове на общността, но такива са малко. Голяма част от хората с професии и чужди езици заминават по международна програма за преселване към държави като Австралия, Канада, САЩ. По правило приемащите страни избират сами кого да вземат и най-често това са най-образованите и перспективни бежанци. Това помага на самите тях, но лишава общността от интелектуални лидери. "Жена ми е в щата Индиана. Чуваме се всеки ден и се надявам някога да я видя отново", казва пред "Капитал" Сот Най Зар от лагера Умпием Май.

Самият Сот Най Зар подобно на десетки хиляди други остава в бежанските лагери. Шансът му да напусне е изключително малък, защото програмата за преселване е спряна. В същото време извън лагера, ако успее да намери начин да го напусне, не го чака нищо добро, защото той не говори езика и не познава нито културата, нито институциите на Тайланд. В същото положение са и сирийските бежанци в България. След като получат документите си тук, те са оставени сами на себе си – без никаква подкрепа да започнат нов живот, но и без възможност да напуснат, за да се пробват другаде. Но за разлика от Тайланд България е европейска държава. София може да използва финансовите възможности и опита на останалите страни членки, за да предотврати превръщането на бежанците в затворена общност от маргинали. Вместо това те могат да бъдат от полза за българската икономика. Остава някой да се сети за това и да поиска да стане.