Всичко по две прави безкрайност

На родителската среща в класната стая аз и моята тревожна душа едва понасяме експлозията от цветове по стените - май само черно няма. Понякога имам порив да оправям подобни интериорни решения, но си повтарям "все пак деца са - нека е шарено". За втори път не разбирам какво е необходимо да купя като материали. Има борба за взимане на думата и се отказвам да се напрягам. Купувам по интуиция шест тетрадки с тесни и широки редове (по три на дете) и шест с квадрати, купувам блокчета, гланцови хартии, моливи. Ококорени близки скачат срещу ми: "Шест?! Ти знаеш ли колко пишат?! Ти знаеш ли как се хабят?! Ти знаеш ли, че се губят?! По четиридесет тетрадки трябват! Трябват още гуми, линии, кутии!"

Да, знам, знам. Но се чудя също те знаят ли, че по принцип канцеларските материали се продават целогодишно, не само в началото на септември. И между другото от въпросните четири тетрадки използваха само по две, така че ще имаме и за новата учебна година.

Та, приятно ми е да се запознаем!

Аз съм щастливо разведен родител на близначки,

които минаха през първи клас само с четири тетрадки,

шест молива, един навехнат крак, две дъвки в косата, без помощ от мен и с нови приятели. Според стандартите съм безхаберна майка и смея да твърдя, че въпреки мен децата ми са живи, умни, находчиви и оправни. Пишат и четат от петгодишни и като цяло за мен първи клас беше, за да се положат основи, да добият дисциплина и представа за това, което ги очаква в следващите дванадесет училищни години.

Само дето едва сме се прибрали от първия учебен ден и вече се говори за дистанционно обучение! Две седмици преди това децата лепват варицела. Това буди смях в поликлиниката, където аз влизам, видимо притеснена, че сме силно заразни, и моля да ни отцепят отделен район в чакалнята. А лекарката през смях казва: "Ще ви отцепим, да. Но не защото вие сте заразни, а защото в момента сте най-здравите тук."

В същото това време имаме и любовна драма на фронта. Гаджето на едната ми дъщеря я изоставя, за да се "залюби" със сестра ѝ. Едната е разстроена, но не знае точно защо. Другата се подхилва злорадо, защото да вземе нещо, което принадлежи на сестра ѝ, е висша цел в живота ѝ. Налага ми се да проведа разговор, за който се надявах да имам поне още седем-осем години пред себе си да го обмисля. Налага ми се още някак да го съчетая с още една тема - защо не могат просто да бъдат гаджета една с друга! Или пък защо не могат да се омъжат за баща си

Залисани около тези събития и новото ежедневие,

полека-лека ни затварят и се озоваваме

в ситуация надистанционно обучение

Никой няма идея как се случва то, макар уж всички да твърдяха, че били по-подготвени от миналата година. Тук идва моментът, в който ще кажа (и, вярвам, мнозинството ще ме подкрепи), че две е различно от едно. Точка. Знам, че деца на различни възрасти под един покрив са още по-безмилостни, но това, че моите две са навършили седем и някак се приема, че са разумни същества, изобщо не ги спира по време на важен конферентен разговор да влетят шумно в стаята и да изкрещят: "Мамо, не издържам вече, ще акааам!" Все едно някой им е забранил или ги е вързал...

В първи клас онлайн обучението изглежда като джунгла. Госпожата обяснява заданието. В това време на нашия екран се излъчва: Боби, който скубе сестра си; Гошко, който закусва кроасан; Конферентен разговор на родител на работа; Семеен спор; Кашляне; Баба, която не може да си пусне турския сериал; Нина, която си показва котката, последвана от още куп домашни любимци; Сашко, който дрънка на китара; Мишо, който си е пуснал чалга от телефона. И най-любимото ми - родител, който крещи през три минути: "Госпожата дойде ли, ало, алооо?"

И в тази какофония аз, докато работя, трябва да следя страницата от учебника, часа, междучасието, задачата, домашното. И така от 8:30 до 15:00 часа. Пълен работен ден! Черешката на тортата е безкрайното снимане на всички попълнени страници и изпращане към учителките. Щеше да бъде направо чудесно, ако всичко приключваше с математика и български език. Все пак в тези часове има някаква структура! Но в този по физическо Следва неистово преброяване, иначе - отсъствие. Отнема около една четвърт от часа, защото нито едно дете не е разбрало дали е преброено. После идва клип от ютуб, който забива и насича и ние естествено отпадаме от този час.

Следва задължително съобщение в сайта "Школо", за да потвърдим извършването на упражненията. Ако щете, вярвайте, не бях разбрала до последно за този начин на верификация! Следователно излезе, че моите гарджета не са правили нищо в часовете. Приемам го лично - ние чинно (включително аз) си изпълнявахме всички упражнения!

Така в чудене и маене годината напредва. И тъкмо си помислям, че съм усвоила ловкостта да работя, готвя, чистя, помагам, следя часове, снимам домашни, правя клипчета и отчети в "Школо" едновременно, и идва ново предизвикателство - деленето на групи по английски и "труд и техника" (има ново модерно название - "техника и предприемачество", като явно част от предприемачеството е да се ориентираш в този умствен лабиринт кой в коя група е и кога се налага да присъства). Да разбереш начина им на работа е задача с много повишена трудност. Групите се редуват по петнайсет минути за един час или пък всяка група - по веднъж в седмицата. И тъкмо свикнеш с този безумен график и хоп - групите отпаднали! И до ден днешен не знам в коя са били моите деца...

С трепет чувам, че връщат първолаците в училище

Адски ми е мъчно за останалите, но просто мечтая да дойде понеделник и да изпратя моите. На ръба на изтощението, но с желание за купон им събирам раничките и ги изпращам към класната стая. За тези две седмици се убедих в две неща - че не ставам за учител (категорично!) и че нашата класна има канско търпение. Аз и властната ми натура на няколко пъти не издържахме и въдворявахме ред по микрофона.

Мислите си вероятно, че всичко дотук ми е добре. Децата на клетата женица, която съм, се учат сами, ходили са на място в класна стая, имат гаджета, животът им е уреден Да, ама не. Идва време да включим хиперактивността и дефицита на вниманието на едната ми дъщеря! Тъжно е, че петнайсет години след като съм завършила специална педагогика, където сме говорили за интегрирани класове, всъщност в реалността няма толерантност и разбиране към различните. Чувам и виждам как другите деца говорят за тях, моите също ми споделят. От учителите, уви, също няма особена емпатия. При моята ученичка дефицитът на вниманието е силно изразен, а към него са добавени различни натрапчиви тикове, когато е в стрес. Тоест, когато се разтревожи за нещо, а не може да го изрази,

тя трябва да стане от чина си и да скочи на място със замах

и вдигнати ръце минимум десет пъти

Зависи от степента на тревогата. Същото се случва в магазините, в транспорта, по улицата и на сцена. Без значение колко навалица има и с колко търпение съм се въоръжила. Освен това трябва да ходи до тоалетна от три до десет пъти един след друг, да си върти главата, да пули очи и да кашля шумно (за ужас на околните). Разбрах, че е наказвана за тези си действия и дори някои учители са си позволявали да ѝ крещят. И проблемът не е чак толкова в това - той е във факта, че никой не е счел за нужно да ме уведоми като родител. Имаме щастието поне класната и учителката от занималнята да са добри професионалисти и с тях открито да говорим за възникналите проблеми. Но с другите учители контакт нямам. И си представям - при положение че дистанционното обучение е джунгла - какво се случва на живо в класната стая

Всеки ден чувам уникални истории. Налага се да нося по няколко пъти сухи дрехи, мокри кърпи, нови листове и боички, забравени книги, учебници. Едната ми дъщеря за един ден три пъти си загуби картата за стола. Следователно три пъти отменях и купувах наново обяд. Разменят се сладоледи срещу играчки и желета, лепят се дъвки, разнасят се тоалетни хартии, гледа се тик-ток

Финалът на тази учебна година беше ознаменуван с истинска екскурзия до Карлово. По нейно време най-паметното и единствено събитие, което моите близначки помнят, е, че Данчо е повръщал и миришело.

И имало кифли.