Георги Ганев

икономист от Центъра за либерални стратегии

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Предложената теза твърди, че държавата трябва активно да подпомага зелената икономика. Аргументите в полза на това са два, като и двата са свързани с идеята, че държавното подпомагане на зелената икономика ще породи позитивни външни ефекти, т.е. ще генерира неща, които не са в ничия конкретна полза, но са полезни за всички в някаква степен.

Първият външен ефект е премахването на опасността от климатични промени с катастрофални последици. Понеже никой няма причина да пести емисии на парникови газове, ако това не се прави едновременно от неговите конкуренти, се налага държавата да се намеси и чрез набор от механизми да "координира" намаляването на емисиите въглероден диоксид.

Вторият външен ефект, свързан със зелената икономика, е потенциалното създаване и развитие до момент на пазарна конкурентоспособност на нови технологии. Никой отделен стопански деятел няма стимул да прави рисковите инвестиции, нужни за откриването и развиването на тези технологии, след като впоследствие няма как те да не станат достояние и на неговите конкуренти. Поради което, твърди се, е полезно финансирането да става с държавни пари, защото без тях подобни технологии не биха се развили.

Аз не вярвам в нито един от тези два ефекта и отхвърлям и тезата, че държавата трябва активно да подпомага зелената икономика. С това далеч не искам да кажа, че държавата не трябва да има отношение към околната среда. Противник съм само на активната намеса и преразпределение на доходи.

Преди да развия аргументите за тази позиция, нека подчертая две неща.

Под "зелена икономика" аз разбирам нещо много по-широко, отколкото този термин покрива в момента. Зелената енергия и борбата с климата далеч не изчерпват въпроса, но към момента са го обсебили, така че именно те ще са основната тема на спора. Под иначе общия термин "държавна намеса (или подкрепа)" аз разбирам нещо изключително конкретно, а именно намеса и подкрепа от страна на българската държава (с нейната политическа класа, бюрокрация и бизнес среда) такава, каквато е тя днес.

Та след този кратък увод е време за конкретните аргументи.

Първо, не съществува каквато и да е необходимост от харчене на пари на данъкоплатците, за да се избегнат евентуални ефекти на емисиите въглероден диоксид върху климата. Ако все пак може би е реалистично да се допусне, че въглеродният диоксид влияе в посока глобално затопляне, то въпросът колко точно е приносът му категорично няма отговор. Значителната вероятност е приносът му да е близо до нулата и в рамките на грешките от термометърните измервания. Но съществува някаква малка вероятност това да не е така и температурната промяна да е значителна. Но и в този случай абсолютно не е ясно какви ще са последствията. Науките, свързани с тези въпроси, очертават както възможни неблагоприятни последствия, така и възможни благоприятни последствия за човечеството като цяло. А към момента икономистите са в пълна невъзможност са остойностят тези вероятности. Дебат по много от тези въпроси вече се води в Капитал, може да бъде проследен тук.

Та единствената разумна оценка, засега, на днешната сведена стойност на предотвратяването на емисии въглероден диоксид от гледна точка на благосъстоянието на човечеството и конкретно на българите, е нула. Следователно никаква държавна намеса на това основание не е нужна.

Второ, по въпроса за технологиите аргументът е по-сериозен. Действително в областта на знанието и технологиите външните ефекти са играели и продължават да играят важна роля. Въпросите са два: доколко държавата може да помогне там със своята намеса на теория и, след това, доколко можем да очакваме днешната българска държава да свърши тази работа на практика.

На теория държавата може и да помогне. Но предоставянето на монополни права, на ценови предимства или на преки субсидии има както желаните позитивни, така и много скъпо струващи негативни последици и обикновено е много трудно да се пресметне, камо ли да се постигне, балансът между двете. Освен това, също на теория, обикновено държавата може да е най-полезна не като пряко се намесва и подпомага определени дейности, а като върши това, което държавите всъщност са създадени да вършат. А именно като обобщи обществените тежнения и предпочитания, определи ясни имуществени права и правила за тяхната размяна, ако се налага дори помогне в създаването на регламенти и инфраструктура за тази размяна, след което остави на човешката инициатива, предприемчивост и находчивост на открие кое е по-добро, по-предпочитано, по-полезно и благотворно и кое – не. Днешната българска държава още далеч не е свършила държавната си работа. Ще бъде много по-полезно и безвредно първо нея да свърши и чак след това да мисли дали да се намесва с пари и подпомагане на конкретни хора, проекти и технологии.

На практика, активната държавна намеса в чисто стопански процеси и решения има следствия. Първо, ще се появят корупционни примамки и капанчета. Държавата ще трябва да ги предвиди, премисли и избегне. Второ, ще се появят политически (не технологични) предприемачи, чиято цел ще бъде не да развиват нови технологии, а да усвоят едни пари. Държавата ще трябва да ги разпознае и избегне. Трето, активната държавна намеса означава държавата да открие и да подпомогне по най-ефективния начин най-обещаващите и с обективно най-висок потенциал технологии без междувременно да разхищава много повече средства, отколкото е и най-смелата оценка за ползата от тези проекти. Ако някой вярва, че днешната българска държава, такава, каквато си я знаем, е в състояние да достави на българското общество всички тези неща на приемлива цена, нека просто гласува в полза на предложената теза.