Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Пред развитието на ЕС винаги са стояли два основни въпроса: докъде може да стигне разширяването на броя на страните-членки и докъде може да стигне интеграцията между тях.
Вторият въпрос съдържа в себе си дилемата за "скоростта".
Практически няма стратегически договор на ниво ЕС, който да не включва "изключения". Както се видя през последните няколко години, дори на страните-членки на най-тясното обединение на континента (еврозоната) им е трудно да се придържат към едни и същи правила, ако съдим по масовото потъпкването на Маастрихтските критерии. Достатъчно добър скорошен пример е и широко лансираният, но подкрепен от едва 11 държави данък върху финансовите транзакции.
Един от първородните грехове на еврозоната беше именно стремежът към бързо разширяване. Във валутния съюз бяха допуснати държави, чиито икономически профил предполагаше неспособност за функциониране в неговите рамки. Както често се случва, корените на икономическата логика се оказаха по-дълбоки от тези на политическите мантри. Икономическата криза разкри дисбаланси, които винаги са били налице и които се задълбочиха през годините, предхождащи кризата, само за да бъдат изведени наяве през 2008 година. От този момент нататък задълбочаването на интеграцията води до нарастващ риск от експортиране и "обобществяване" на проблемите на ниво еврозона/ЕС и повишаване на моралния риск.
Наскоро ЕК посочи в свой доклад, че "Нарастващите макроикономически и социални различия и тези, свързани със заетостта, застрашават основните цели на ЕС, определени в Договорите. (...) Семената на настоящите различия са били засети още през първите години от създаването на еврото, тъй като небалансираният растеж в някои държави членки, дължащ се на натрупването на дълг, задвижван с ниски лихвени проценти и силен приток на капитали, често е свързан с разочароващо развитие на производителността, както и на проблеми, свързани с конкурентоспособността.
Концепцията за "Европа на две скорости" не е нито отрова, нито панацея – просто е реалност. Няма как да бъде иначе при нива на публична задлъжнялост, вариращи от 10,0% в Естония до 171,8% в Гърция, нива на безработица вариращи от 4,9% в Австрия до 28,0% в Гърция, нива на заетост, вариращи от 72,5% в Дания до 45,2%, отново в Гърция. Южната ни съседка е злощастният пример във всяко едно отношение, но далеч не е единственият. Към края на третото тримесечие на миналата година цели 6 страни членки, между които Италия и Белгия, отбелязват нива на дълг към БВП от над 100%. Дългът в още две водещи европейски икономики – Испания и Франция – вече прехвърля 90% от БВП. Преди броени дни французите обявиха, че няма да достигнат заложените цели за намаляването на дефицита през 2014 и 2015 година. За да бъдат преодолени подобни дисбаланси, Европа трябва да функционира на различни скорости, а различните страни членки се нуждаят от различен инструментариум за постигане на своите цели.
Поне на този етап ЕС е лишен от необходимите му за пълна интеграция политически, икономически, институционални и дори исторически аргументи. С други думи Гърция не е за европейските граждани това, което Детройт е за американците. САЩ имат достатъчно от гореизброените аргументи, за да оставят Детройт да фалира – процедурите за това са уредени,
Детройт няма да спре да използва долара, нито ще промени политическия си статут. Европейският федерален патос, изливащ се от устите на знайни и незнайни бюрократи, звучи добре по телевизията, но няма да накара германците да платят цената на един такъв съюз. Поне докато Гърция не стане за Германия това, което е Видин за София. Без система на перманентни вътрешни трансфери и без институционална структура, която да налага общите правила със силата на закон върху страните-членки, Европа на една скорост не може да съществува.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.