Английският образ на красотата

Отскоро усилено работите в театъра. Значи ли това, че киното вече не ви дава това, от което се нуждаете?

- Професионалният ми живот до този момент се реализира в три измерения. Започнах с т.нар. от мен смешно кино, после продължих със сериозното, а сега съм в "епохата на театъра". Днес изпитвам нужда главно да пиша. Затова и след известни колебания създадох театралната пиеса "О, прощавай, ти спеше...". Казвам създадох, защото не само я написах. Всяка реплика от нея е мое емоционално преживяване, дори част от живота ми. В началото не се решавах самата да играя в нея, но после приех и това предизвикателство, знаейки, че крие рискове.

Риск от прекалено душевно разголване?

- Може би. В "О, прощавай, ти спеше..." присъствам в съвсем чист, автобиографичен вид. Когато започнах да пиша, осъзнах, че искам да се освободя от моите фантоми - онези призраци на зрялата възраст, които винаги витаят около нас. В същото време изпитвам и една особена, силна носталгия към детството. И тя съществува в текста, макар и обвита в мъгла. Хората, които ме познават, различават в пиесата не само различните пластове, но и едно друго твърде специфично усещане. Онова, което се изпитва, когато се изправиш пред смъртта, онова, което дори те кара да се чувстваш виновен. Виновен от факта, че си жив, а любимия човек - твоето второ аз - вече го няма.

Публична изповед?

- Определено. Но това е твърде човешки акт, който ти помага да осмисляш, а не да се самозатваряш. Тя придобива други измерения сред декора на сцената. Сега дори се сещам, че една статия в Humenite по повод премиерата на спектакъла бе озаглавена "Автопортрет на Джейн Биркин - жена, която плаче". Има ли нещо лошо в това?

Кой все пак ви вдъхна куража да реализирате пиесата?

- Първо Аньес Варда и Жак Доайон ме насърчиха в писането. После много ми помогна режисьор-постановчикът Ксавие Дюринже. Пиесата бе добре приета във Франция. А и не само там. В Единбург със съдействието на Би Би Си тя беше поставена с участието на Корин Редгрейв. Всъщност с "О, прощавай..." исках да се завърна във Великобритания като режисьор.

Завърна - казвате го сякаш сте били в изгнание.

- Донякъде. Твърде млада напуснах Англия - на 21 години. Бях омъжена за композитора Джон Бари, който вече има не знам колко си оскара за филмова музика. Когато пристигнах във Франция, не бях сигурна, че ще направя кариера. А всъщност животът ми се преобърна на 180 градуса. Самата аз толкова се промених. Франция - това бе моят шанс. Шанс за реализирането на истинската любов и истинската музика. Или с една дума: Серж Генсбург.

Източник: Wikimedia Commons, CC BY-SA

Дълго след неговата смърт вие отказвахте да пеете. С него заснехте и Je t'aime, moi non plus, но не се отказахте от киното.

- Да, вярно е. Но вече няма на кого да изпея "обичам те" и известно време не можех да си представя как ще застана зад микрофона без Серж. Пред камерата е различно. Сега обаче имам сила и потребност да се занимавам с музика и съвсем наскоро издадох нов албум. Все пак това е част от неделимата връзка със съпруга ми. Другата част това е дъщеря ни - Шарлот Генсбург.

Как приехте решението й да се занимава с актьорската професия?

- Наложи се доста да я насърчавам, тъй като се колебаеше. Не е лесно да си дъщеря на известни родители. С баща й обаче смятахме, че тя е много талантлива. Един ден я хванахме и казахме: "Давай, ти можеш!" Шарлот е различна от мен - може да бъде хладна, закачлива, топла, рационална. Много е работлива и е със силен характер. Подкрепям я. Както впрочем и останалите си дъщери.

Да поговорим за филма "Фотоувеличение" и работата ви с Антониони.

- Преди киното следвах архитектура. Когато ми предложиха ролята, състояща се главно в това да присъствам чисто гола на екрана, никой не предполагаше, че ще приема. Джон Бари ми каза: "Ти няма да посмееш!" И имаше право, тъй като съм срамежлива. Но аз се престраших. Ролята на блондинката бе за мен утвърждаване на характера и личността ми. Тогава, в средата на 60-те години, не знаех, че феноменът на голотата може да има толкова силно влияние върху хората. Впрочем аз никога не съм се чувствала красавица. А и Джон Бари често ми го повтаряше. Нали ме виждате - така по момчешки слаба, с този акцент, за който и до ден днешен някои журналисти се закачат с мен, с тази усмивка, почти без бюст... Навремето не виждах и не оценявах приятното във физиката си. Едва когато станах свидетел как зрителите се тълпят за билети пред киното, за да ме видят гола, разбрах, че съм намерила своя си образ на красотата. Честно казано, бях изненадана и очарована.

Източник: Wikimedia Commons, CC BY-SA

И "Б" стана синоним не само на Бардо, ами и на Биркин.

- Модата бе на моя страна - рекламата налагаше все по-слаби момичета. Преодолях донякъде комплексите си, но се почувствах истинска, желана жена едва когато се запознах със Серж Генсбург. Не е тайна, че той изпитваше страх от прекалено пищните жени. А аз за него бях идеалът за красота. Във всеки един смисъл.

Често споделяте, че насън ви се явява Генсбург. Какво ви казва?

- "Твърде късно е..."

Източник: Wikimedia Commons, CC BY-SA