🗞 Новият брой на Капитал е онлайн >>

[stɔlitʃani v pɔvɛtʃɛ]

Как изглеждаме в очите на няколко чужденци с постоянен адрес в София

Георгиос Дзордзос, 39, собственик на ресторант, грък

Йоргос е тук още в зората на демокрацията. Идва, за да учи, но намира бизнес ниша – да обслужва с храна хилядите тогава гръцки студенти. Така неволно става собственик на най-стария гръцки ресторант в София, още преди синьо-бялата вълна от такива да залее столицата. Ресторантът му в кв. "Слатина" е по-скоро семпъл и традиционен, но той и до днес вярва, че най-важно е да успява да предлага прясна храна на добри цени. И го прави, пътувайки всяка седмица до Егейско море.

Роден съм в Атина, израснах в семейство, което можеше да си позволи много добър живот. Завърших училище, но не можах да се класирам там, където исках. Желанието ми беше да уча компютърни системи, но в Гърция нямаше вариант за платено обучение. Вариантът беше или да изчакам още една година, или да се опитам да кандидатствам в близка държава – Румъния, България. Познати ми бяха казали, че тук образованието е добро, а животът – евтин. Тогава доларът и драхмата бяха много силни. Помня първото ми влизане в София, беше истински шок. Очаквах да е широко, осветено... Беше 20 септември 1993 г., но беше ужасно студено. През октомври заваля сняг. България се оказа уникално приключение за мен. Беше много по-различна, не беше европейска държава – единственото, което можеше да видиш, е бедност, мафия и мизерия. Тогава в Гърция живеехме много добре, за разлика от сега, и там такива неща нямаше. Вече сме в ЕС и не сме добре, както цяла Европа. Но за съжаление това е изборът на нашите политици.

След като пристигнахме, старите студенти ни поеха, записаха ни в университети, намериха ни квартири, имаше над 7 хиляди гърци тук – истинска организация, град в града. Имаше няколко гръцки дискотеки, таверни, клубове. Първата година се подготвяхме, учейки български. Вие тук имахте компютри, образованието беше доста по-напреднало, както и в целия източен блок впрочем, за разлика от Гърция. Но тук беше друг свят – нямаше какво да се яде буквално, пращаха ни с колети дори вода. Така ми дойде идеята да започна да обслужвам всички тези гърци с доставки по домовете, нещо тогава непознато за тукашните ширини. Така през 1996 г. се роди Gustosa - заведение с голяма кухня и малък салон, както и 7-8 коли за доставка. Въпреки че на практика нямахме много пари, за онези времена тук те бяха огромна сума. По това време нямаше как да внасяме продукти от Гърция и стартирахме с пици и спагети, а по-късно и с гироси. Появиха се още 1-2 пицарии, които да предлагат доставки с моторчета, но времената бяха толкова тежки, че и това беше проблем, защото ги крадяха. Клиентът си поръчва пица (които тогава дори не се доставяха в картонени кутии, а в чиния, за да си я прехвърлиш в своя), доставчикът се качва на адреса и моторчето изчезва. За щастие бяхме твърде дребно заведение и никога не сме имали проблеми с мафията. Но имахме около 4000 абоната на пицарията. Събирахме се да гледаме гръцки мачове, видеокасети с преведени на гръцки филми (имаше 4 гръцки видеотеки в София), както и да слушаме гръцка музика.

До 2000 г. бяхме в кв. "Дървеница". После времената се промениха. Нивото в България доста се вдигна – започнаха да се движат пари, да има частен бизнес, появиха се хора с възможности. Те търсеха добра храна, добро обслужване, добри продукти на добра цена. Това е много важно, когато говорим за гръцки ресторант. Започнахме да имаме по-голям достъп до качествени продукти и преминахме на традиционна гръцка кухня - риба, рибни деликатеси, гръцка мусака. Гръцкият зехтин владее света, ние сме едни от малкото, които може да произвеждаме екстра върджин. Най-доброто гръцко ястие е риба от Егейско море – синегрида, ципура, лаврак, това е най-добрата риба в света изобщо. Защо? Има много отговори – температура, чистота на водата... Но просто, за да е добра кухнята ти, няма нужда от нищо повече, освен да пазаруваш нещо прясно от Егейско море.

Сега Гърция е в криза, което много свали цените за туристите. За това в момента е и световна топ дестинация. Жалко, че това смъкна и качеството на самите туристи. Мизерията води мизерия. Тази година има рекорд на туристите – над 20 милиона, но качеството им е толкова ниско, че никой в Гърция не е доволен. Това не важи за вас. Там казваме, че видиш ли в ресторант голяма риба пред човек – той ще е или българин, или руснак, или турчин. Пред салата ще стои германец или холандец. Те нямат никакво отношение към кухнята. Това, че достъпът до Гърция е лесен за българите, разви у тях определени вкусове. Те харесват прясната морска храна, а в Гърция тя е лесно достъпна. Затова и ходя два пъти седмично до Солун, за да зареждам ресторанта си. Вече броят на гръцките студенти е драстично намалял в София и клиенти са ми българите.

Аз съм много щастлив в София – живея тук 20 години, имам си приятели, радвам се, че дойдох тук. Беше трудно, но съм доволен. Работя много, поддържам си лично ресторанта и не го смятам за някакъв огромен бизнес. Не обичам да сядам, винаги съм на крак. Ако не ти се работи в този бранш, е по-добре да си ходиш. Просто целта ми е да предлагам хубава кухня на нормални цени и добро обслужване. Тук е важно да не стоиш на главата на клиента, да не досаждаш. Лично обслужвам много хора. Това, че гърците са мързеливи, е една голяма легенда. Нямаше да имаме такова ниво, ако бяхме мързеливи.

София е хубав град в красива държава с природа и море. Просто е зле поддържан. Пътищата тук са ужасни, макар че напоследък има големи подобрения. Започнаха да правят и магистралата за Гърция. Това беше голям тормоз преди. Две държави, които нямат магистрала помежду си? Но бих искал вечно да живея в Гърция - мисля, че там също сме благословени с красива природа.

Йохан Карлсон, 49, креативен директор на списание, швед

Йохан идва в България преди повече от 10 години на "много дълга ваканция", резултатът от която днес е семейство и работа като арт и креативен директор на едно от най-популярните списания за бизнес и мениджмънт у нас. По скандинавски е дистанцирано критичен към всичко, което го дразни, но се води от принципа "ако нещо не ти харесва, оправи го" и продължава да не разбира защо у нас нещата се случват "тоооооолкова бавно".

Преди да дойда в България, се занимавах с дизайн на списания. След това с мой приятел създадохме рекламна агенция, в която работих няколко години. Но достигнах до етап в живота си, в който исках да избягам от рутината, и така се озовах в България на много дълга ваканция. Доведе ме приятелка, българка, която от 25 години живее в Швеция. Идеята ми се стори предизвикателна най-малко защото на корицата на туристическата книга, която си купих за България, пишеше "най-непознатата страна в Европа". Още в началото, докато обикаляхме и разглеждахме, ми направи впечатление, че някои части от България са доста развити, а други са много изостанали, все едно те връщат в някакво далечно минало.

Първата дума, която научих на български, беше "наздраве". Беше много забавно през първите месеци, но когато банковата ми сметка започна да намалява, трябваше да започна работа. Стана някак много лесно – с три телефонни разговора. Открил съм, че в България важи правилото на "трите телефонни разговора", защото само с три обаждания можеш да намериш номера на всеки, когото поискаш.

Тук съм вече 12 години, от 10 съм женен за българка, имаме и малка дъщеря. Много неща се промениха, откакто съм тук. Фактът, че българите започнаха да пътуват много, също оказа влияние. Виждат как е навън и това неизбежно се отразява на изискванията им, когато се върнат в България.

Честно казано, според мен българите са като всички останали хора. Някои са добри, други са лоши. Имате обаче една национална черта, която изобщо не ми харесва – завистта. В Швеция дори мениджърите наричаме "колеги", тук те са "директори" – някак е важно да се подчертае по-високата им позиция. В София дори най-малките кооперации имат антена за интернет и телевизия на всеки балкон, в Стокхолм е популярно съкооператорите да купят една голяма, скъпа, но мощна антена и да си делят разходите и сигнала. В София не знам как това може да се случи. Често виждам как на някои блокове само няколко апартамента са освежени и боядисани с различна боя. Тук рядко хората се събират, за да правят нещата заедно, особено когато става въпрос за сградата, която обитават. Всеки си е сам за себе си. За мен това е странно. Но не знам дали това е типично българска особеност, или е характерно за цяла Източна Европа.

Дали смятам, че българките са сред най-красивите в света? Да, красиви са наистина, но в моя случай, и като цяло с шведите, тъй като повечето жени в страната ни са руси и синеоки, искаме обратното – жени с тъмни коси и очи. Българките са страхотни, не твърдя обратното, но във всяка страна има красиви жени. Нали ви казах какво работи в случая - жена с къдрава коса иска права, и обратното...

В София ми липсва морето. В Швеция съм роден много близо до морето. Жена ми пък е от Бургас. Липсва ми водата, особено през лятото. А и не харесвам София през лятото.

Като цяло мисля, че София е нормален град – с предимства и недостатъци. Ако бях кмет, щях да направя нещо за колите и хората. Да вземем например Стокхолм - там голяма част от трафика е изнесен под града. А тук няма добра инфраструктура, която да може да издържи толкова много автомобили, колкото има в момента, а и те стават все повече.

Проблемът е, че в България много неща се случват бавно. Един нагледен пример е ужасният паметник пред НДК, който наричам "паметника на провала". Оправете го или го съборете – направете нещо с него. Но откакто съм България, той е в окаяно състояние и никой не прави нищо, за да промени това.

Харесва ми, че в София има паркове. Откривам ги и заради детето – постоянно търсим места, където да играе. Обичам и старите квартали и сгради, някои с над 100-годишна история, хубаво е, че в града има усещане за история и наследственост.

Тодор Пеев

Франсоа Нугиес, 45,артист и преподавател, французин

Франсоа живее в София от вече шест години. Женен е за българка. Продължавам да работи във Франция като преподавател по кино и съвременно изкуство, но през по-голямата част от годината прекарва тук. Работи и по авторски проекти в областта на пърформънсите, видеоарта.

Роден съм в Южна Франция, прекарах 20 години в Париж, а във връзка с различни проекти съм живял в Калифорния, Берлин, разни други места. Нямах предварителни очаквания към града. Просто с жена ми, която е българка, решихме да пробваме нещо различно и така напуснахме Франция.

Може България да е най-бедната държава в Европейския съюз, но тук откривам много енергия, особено в артистичните среди. В тази страна има много талант. Творците нямат кой знае каква подкрепа, финансовите средства са нищожни или поне в тази област, но така всеки свиква да разчита на себе си и се развива в различни посоки. Докато във Франция като че ли всеки чака проектите да се получат наготово. Има много талантливи млади режисьори, като например Драгомир Шолев, но като че ли не им се дава шанс. Пример за това е казусът с филма, който беше селектиран да представи България за евентуално номинация за "Оскар" в категорията за чуждестранен филм. Той може да не е лош, но режисьорът Иван Ничев е ветеран, от старото поколение, а е имало възможност да бъдат избрани вече доказани заглавия на млади творци (направилият премиера на "Сънданс" "Виктория" на Майя Виткова и награденият във Венеция "Отчуждение" на Милко Лазаров). Защо не им се дава възможност за изява? Трябва да има повече движение сред старите структури.

Но със сигурност тук, в София, виждам един млад дух, който може да вземе нещата в свои ръце и да изгради средата, от които има нужда. Според мен една страна като България много по-лесно може да се реформира от Франция, която не може да помръдне напред. В момента тя е съставена от едно депресиращо общество. То живее според силно остарели разбирания и не мисля, че това някога ще се промени или поне не през следващите години.

Намирам, че тук хората имат силна връзка с традициите си, с местата, от които са дошли. Но има огромна разлика между хората, които живеят в по-големите градове и тези в по-малките. Едните са в настоящето, а другите като че ли в 70-те години, особено ако отидеш в планинските райони.

Позитивно е, че все повече българи, които са учили на Запад, се завръщат и искат да останат. Което не е лесно, тъй като те са преквалифицирани за тукашната действителност, а и над тях има стари кадри, които действат по познатия стар и често некомпетентен начин. Вярвам във философията на меритокрацията – че индивидът трябва да притежава влияние и сила изцяло според способностите и таланта си, а не заради статут, привилегия или нещо друго. Разбира се, навсякъде има некомпетентност и хора на неправилни позиции, но тук ми се струва, че това е дълбок проблем.

Безспорно старото поколение не може да установи връзка с новото, нещо, което наблюдавам и във Франция. А най-младите в България като че ли не знаят нищо за комунистическата история на страната. Веднъж бях в градинката пред "Кристал" и реших, че вместо Стамболов, паметникът изобразява плачещ Ленин. Разпитах наоколо, хората ме поправиха и се опитах да разбера кой е Стамболов, но само един от тълпата успя да ми обясни.

Много са ми любопитни старите соц сгради и паметници. За мен е странно, че никой не ги поддържа. Намирам Дом-паметника на Бузлуджа за много интересен и въпреки асоциациите, които носи с комунистическия режим, той може да бъде реновиран. Не е нужно миналото да бъде изтривано, когато може да бъде преосмислено. А това съчетание между старото и новото в архитектурата като че ли ми напомня за Брюксел.

Пътуваме често и съм бил къде ли не из България. Източните Родопи и село Горно поле са ми любими. Това лято бяхме в Крапец, но мисля, че Варвара е моето място край морето.

Разбирам малко български, но все още не го говоря свободно. Опитвам се да го науча, но жена ми говори френски, с останалите приятели тук се разбираме на английски, така че няма много случаи, в които да практикувам. Може би ще ми отнеме още няколко години. Имам ги - не смятам да си тръгвам.

Светослав Тодоров

Виктория Денкова-Юн, 29, модел

рускиня по паспорт

Тя е родена в Узбекистан в семейство на баща руснак и майка от Корея. Бащината й фамилия всъщност е Миханова, но в модните среди е позната с тази на майка й - Юн. Животът на Виктория е низ от пътувания. Когато е в шести клас с родителите й се местят в Русия, в град близо до Сибир. Когато става на 19, отива сама в САЩ, а не след дълго започва да се снима в модни проекти. Преди няколко години във Вашингтон среща съпруга си, който е българин. С началото на личната им история и първото им дете, Виктория се мести да живее в София. Днес, освен че се грижи за малката си дъщеричка, тя се снима като модел в списания, онлайн платформи и реклами като част от лицата на IVET Fashion.

Живях в САЩ близо 8 години, а после се преместих в София. Тук съм вече от две години - едно ново начинание за мен. В София ме доведе съпругът ми, както и  желанието да отгледам детето си в една свободна, по-комфортна обстановка. Все още не нося официлано фамилията му, защото е много трудно със смяната на документите.

Чувствам се добре с живота тук. Вече свикнах и не е лошо. Вярно е, че малко ми напомня на Русия. Била съм и в други градове в страната, обикаляли сме, но в София засега ни е най-добре. Живяла съм на много места и определено намирам разлики.

Вярвам, че София е много по-подходящ град, в който да отгледам детето си. В САЩ липсва култура, липсва история. Освен това винаги би ме било страх да отгледам дъщеря си на място, в което се притесняваш, че можеш да пуснеш детето си на училище. Там всяка година някое дете е застреляло съученик. В София забелязвам традиции, които ми дават сигурността във връзка с отглеждането. Освен това знам, че образованието в България е много по-стабилно от това, което се дава в САЩ, дори в Русия. Нясно съм как учат децата в обикновена гимназия в САЩ - в София натоварването е много по-голямо.

Не познавам много хора в града или може би контактувам с малка част от обществото, тъй като съм заета с дъщеря ми или съм ограничила контактите си главно до тези, свързани с работа. Струва ми се, че хората в София се развиват, променят се. Лесно забелязвам жените - виждам, че повечето се поддържат. Държат на външния си вид, което е рядкост за жените в САЩ например.

Нямам любими места в София, защото не съм имала възможността да се разхождам много. Харесват ми местата, в които ясно си личи културното и историческото наследство. В София, а и в градове като Пловдив, то ясно се виждат. Да вземем например САЩ. Тяхната история е на 300 години. Каква култура може да има в една толкова млада страна? Единствено икономиката им се развива, но ако говорим за история и култура, България има много повече какво да покаже. В София често се натъквам на сгради и улички, които спокойно напомнят на другите големи европейски столици.

Що се отнася до работа - не мога да кажа, че в САЩ съм имала повече. Там е малко по-трудно от София например. Когато се преместихме в България, си мислех, че съм приключила с кариерата си на модел. Имах малко дете и планирах да прекарам повече време у нас, защото, както знаете, да си модел често означава да пътуваш много и да имаш много ангажименти. В един момент това ми доскуча. Един познат българин, с когото работихме преди, ми помогна с контакти и така започнах отново. В България контактите се случват лесно, което не е така на много други места.

В София е по-добре за мен и има повече работа. Доволна и щастлива съм, че имам възможност да развивам кариерата си, която всъщност ми е повече като хоби. Що се отнася за модната индустрия в България, пазарът е много малък. Няма много хора с азиатски гени, което в моя случай е хубаво.

Засега не виждам причина със семейството ми да напуснем България. Тук сме щастливи - в София е хубаво, но в останалите по-малки градове в провинцията се забелязва драстична разлика. Харесвам столицата и засега съм успяла да си изградя комфорт. Според мен всеки град може да бъде комфортен за живот, стига да си го направиш такъв.

Мисля, че в София задължително трябва да се инвестира повече в инфраструктура. Може би най-голямата разлика с Русия и САЩ са пътищата, които тук са в окаяно състояние и това се вижда още с първите дни престой в града.

Когато смениш много държави, особено ако са с много различна култура, буквално забравяш наистина откъде си родом. В моя случай представата за дом и родина са се размили. В един момент много се объркваш, а и се изморяваш от това постоянно местене и си казваш, че вече имаш нужда от дом. Такъв дом аз се надявам да изградя в София. Вярвам, че може да се получи.

Елена Калпакчиева

Сафа Алуан, 32, фризьор, иракчанин

Преди повече от десет години Сафа напуска родния Ирак в търсене на по-спокоен живот. Пътят му минава през Сирия и Турция, за да го доведе преди пет години в София. Днес можеш да засечеш очарователната му усмивка и още по-очарователния български в приятен фризьорски салон, близо до Женския пазар. Позитивен е, смята българите за мили и сърдечни и харесва живота си в България, защото е "уреден и спокоен".

Дойдох в България преди пет години. Бягах от войната в Ирак. Махнах се оттам преди дванайсет години и оттогава не съм се прибирал. Исках да живея в спокойна държава. Бил съм в Сирия. После бях в Турция за около един месец. И там ми казаха, че в България се живее добре, спокойно. И аз реших да дойда.

Работя като фризьор откакто завърших училище. И тук работя във фризьорски салон, държи го мой приятел, аз съм на процент.

В началото ми беше трудно. Не познавах никого, не знаех езика. Но бързо свикнах. В България се живее добре, хората са добри, можеш да се разбереш с тях, бързо ставате приятели. А и българките са хубави, даже от две години имам приятелка българка.

София ми харесва. Дори повече от Багдад – сигурно заради спокойствието. Според мен в София не е пренаселено, няма много хора по улиците, няма много движение, не е като в Истанбул например. Има хубави заведения – ресторанти, барове, аз например често ходя в Bedroom.

Ходил съм из България. Имам приятели – в Стара Загора, Сливен... И на морето обичам да ходя. Всяко лято съм там.

Не мисля, че бих се върнал да живея в Ирак. Вече ми е уреден животът тук, харесва ми.

Тодор Пеев

Шон Кавана, 44, артист, британец

Казват, че в България чужденец пристига доброволно по две причини - следващ сърцето си или следващ пътеводителя на Lonely Planet. За британския артист Шон Кавана българската следа започва със съпругата му Татяна Недялкова и продължава с няколко артистични приключения и едно голямо житейско такова - появата на сина им Конър. Преди повече от три години Таня и Шон отварят вратите на свое самостоятелно артистично пространство Octopus Industries на ул. "Цар Асен" в столицата с надеждата да участват в създаването на артистични вибрации, адекватни на света отвън. След двегодишно съществуване галерията затваря врати, но артистичният ентусиазъм на Таня и Шон продължава да вибрира в авторските им проекти - артистични витрини за столичните магазини All U Re и Ba Pa. Появата на сина им Конър на бял свят променя артистичните им планове, макар че в много близко бъдеще Шон обещава да отвори вратите на своето арт студио, в което се надява да твори съвместно с други смели визуални експериментатори.

Пристигнах в София преди десет години, за да бъда със съпругата си Таня, тогава все още моя приятелка. Първото нещо, което ми направи впечатление още с пристигането ми, бе, че София е градът на трабантите. Можеше да ги видиш навсякъде - паркирани, изоставени като градски декор или в движение по улиците, като оживели от ретро лентите филмови герои. По онова време хората се взираха в другите хора, особено онези, които разпознаваха още на пръв поглед като чужденци, и често ме заговаряха, за да упражняват английския си език. Бях шокиран и да си призная малко уплашен от бездомните кучета, но това бе само в началото. Влюбих се от първа хапка в българската кухня. И досега е така.

Не знаех нищо за София, преди да пристигна. Всичко, което очаквах, е моята приятелка да ме чака на летището. Когато пристигнах, тя не беше там... и с това започнаха изненадите.

Последните десет години видях да се променят много неща, при това много бързо. Не само по отношение на града, но и на хората. Виждах оптимизма в очите на хората, особено на младите хора. Те приветстваха промяната и винаги се интересуваха от новите неща, въпреки че ми правеше впечатление колко силно е обвързан с традициите като цяло българинът. После това отстъпи място на разочарованието и очакването и така се завъртя един порочен кръг. Много бих се радвал да видя сериозна промяна и в посока на подкрепа и интерес към субкултурните идеи и активности. Разбира се, тук също има доста активно и вибриращо субкултурно движение, но в сравнение с Англия, откъдето идвам аз, това е направо незначително. Силно впечатление ми прави и респектът на българина към марките, ако нещо няма логото на Mercedes например, за него е не интересно... Съизмервате живота си с брандове.

За мен София е като стар приятел, за когото понякога разбирам, че не знам нищо в дълбочина. Лутам се между две състояния - на обич и омраза. Любов, защото това е родният град на моята съпруга и градът, в който отглеждаме нашия син Конър, и омраза, защото въпреки многото часове, прекарани в курсове по български език, все още не говоря и разбирам езика. Вината е в моя мозък, разбира се, който работи активно с визия и обекти, а не с думи.

Видях отварянето и затварянето на много галерии и арт пространства в София, а ми се иска да виждам все по-често появата на алтернативни центрове, на независими инициативи. Изкуството трябва да бъде достъпно за всеки в града - от децата до пенсионерите. Струва ми се, че въпреки растежа на културни активности в града, много често човек трябва да търси информация за тях, сякаш хората не се интересуват от този тип новини. Ще ми се един ден София да се превърне в една много активна европейска столица, в която да ти се налага да избираш какво да видиш и къде да отидеш, а не да броиш на пръстите на ръката си няколкото възможности.

Работя върху отварянето на артистично студио, в което понякога да работя в колаборации и с други артисти. Аз съм до голяма степен отшелник и трябва да си призная, че най-важното е да имам свое собствено пространство, което да ми позволява да съм далеч от хората, когато имам нужда от това.

Позитивните промени, които искам да виждам в хората тук, са да признаят пред себе си най-напред, че тяхното лично щастие зависи от самите тях. Трябва да се отворят към света, за да ги забележи и той. София да стане един визуално по-атрактивен град с възможности за хората, което да го превърне в желана среща за живот и развитие.

Негативните неща, които забелязвам, но те не са само с локален характер, е, че, ние, хората, сме доста алчни по природа и се стремим все към повече и повече... Понякога почти всички забравяме, че има достатъчно за всеки и животът не е само състезание или надпревара.

Краси Генова

Юрген Осте, 41, пилот, белгиец 


Той е белгиец, пилот в международна авиокомпания, базиран в София, който просто превръща момчешката си мечта в реалност, и преди да се установи, тук живее в Белгия, Словакия, Италия, Англия, Испания, Румъния и Макединия. 
Тридесет и пет години от живота си Юрген прекарва в Западна Европа. Идвайки в България, осъзнава, че досега е живял в нещо като усмирителна жилетка. Така нарича правилата, регулациите и свръхорганизацията, които са определяли начина му на живот до този момент. "Опитай се да разпънеш палатка където ти скимне във Франция, Германия или Белгия и ще разбереш какво имам предвид."

За пръв път попаднах в България през 1999 г. на гости у приятели. После животът ме завъртя и днес съм баща на двегодишна дъщеря. Нейната родина е България и аз бих искал тя да израсне именно тук. Е, имам някои забележки и препоръки към средата и системата. Притеснен съм сериозно от състоянието на образователната система и на здравеопазването в България. Вече съм се сблъскал с кошмара да намерят подходяща ясла за малката, а това според мен е лош предвестник какво ни очаква оттук нататък. Засега обаче не искам семейството ми да живее никъде другаде. За много, много далечното им бъдеще не бих имал нищо против да пробваме да живеем в някоя скандинавска държава. 


От страните, които съм посещавал, най-много досега са ми харесвали Македония и България заради прекрасните хора и невероятната природа. Ако говорим за дестинациите, до които летя – основно в Европа, не мога да кажа къде ми допада повече, защото тогава кацам, зареждам самолета и отлитам. Обикновено работя шест поредни дни, след което почивам няколко и наново. Често излизам за полет посред нощ и се прибирам в същите часове.
Адаптацията ми в София и изобщо в България мина доста леко с изключение на някои езикови бариери. Според мен е достатъчно да познаваш един българин и останалото е лесно – следва ефектът на снежната топка. В следващия момент започваш да отказваш покани за социални събития просто защото нямаш време за всички. Но българският език си остава труден и неовладян. За мой късмет огромна част от обкръжението ми говори английски, а останалите ги забавлявам с разваления си български.
Според мен българите са невероятни хора. Най-отличителните им качества са чувството им за хумор, силно развитата им способност да оцеляват и умението им да импровизират във всяка ситуация. Що се отнася до негативните им черти – смятам, че те винаги говорят помежду си твърде високо и през цялото верме някой близо до теб е зает с шумни ремонти.
Българите са хора, които знаят как да живеят и да ценят живота си – приятелството, дълги обеди и вечери с приятели и роднини, задължително придружени от домашно сварени напитки. Това, че повечето от тях са преживели (по няколко) драстични промени в социално и икономическо отношение, сериозно е повлияло личния им живот и характера им. И всички те притежават различни дози здравословен реализъм. Често се срещам с целеустремени млади хора, които започват свой собствен бизнес или имат личен проект, върху който работят със страшен ентусиазъм. 


В същото време обаче виждам и доста българи с ниско самочувствие, които дават и много ниска оценка на родината и на държавата си. Разбира се, те имат своите основания, но според мен първата стъпка към промяна е да можеш да разпознаеш потенциал и да признаеш, че го има. Нерядко се сблъсквам с фатализъм. Млади, образовани хора, които могат да променят средата, напускат или имат планове да напуснат България. Те не виждат възможности тук и се отправят на запад. Какво е бъдещето на държава, чиито доктори отсъстват по шест и повече месеца в годината?!

Николета Попкостадинова