Верността към оригинала - за постановката "Елементарните частици"

Избягвам да ходя на театър в България - ненадейно ме спохожда неудобство заради режисьора и актьорите, несръчните решения и нелепите рецитации, липсващия ритъм и компромисите с една публика, набедена за аренна. Този спектакъл предлага железен ритъм, режисьорските решения са драматургично защитени: всеки жест има смисъл и носи послание, а необичайната вярност към романовия текст със сноване между трето и първо лице при монолозите и с диалози, по-скоро диегетично и епически отстранени, отколкото миметично симулативни, е също ефективна; сценографията е икономична и мощна, актьорите се движат по сцената целенасочено и оправдано, а особено добро е решението с трите бронзирани девойки, които са едновременно античен хор и безукорни клонинги от дистопичното бъдеще, докато напомнят живи позлатени скулптури, чиято смърт някога доказала, че човек диша и през кожата си.

Актьорите също всеки посвоему се справят: сценичните очилца правят от Мартин Димитров убедителен Брюнò, но от появата на Кристиан на Духовникова той се спотайва в сянката ѝ, тя на свой ред си върши работата като безукорен професионалист, но не личи да си е дала зор да се вглъби в най-трагичния образ в романа. Най-свежа и разбираща ролята си е Жаклин Даскалова като съвършената, простодушна и експлоатирана сексуално Анабел. Най-безпомощен е Димитър Николов в неблагодарната роля на научния гений Мишел, който е опериран от емоции, сексуалност и най-вече език, а се оказва нездраво прочувствен и неадекватно първоличен, но вината не е негова. Ако авторите на спектакъла са склонни нещо да променят, следва да преосмислят сценичното присъствие на Мишел.

В заключение, спектакълът всъщност работи със смирената си почит към литературата и в частност към романа на Уелбек. Някъде бях чел, че това е била изконната пред-Шекспирова функция на театъра - да яви литературния текст пред публика, неспособна на приватно четене във вдадено усамотение. Ако целта на спектакъла е била да накара зрителите да намерят и прочетат романа на Уелбек, тя е изпълнена. Ако намерението му е било да предостави на сцена сбит прочит на романа - също. Но ако целта на спектакъла е била да направи театър от романа, тя е изпълнена като сценография и драматургия, донякъде и като актьорска игра, но като режисура и видеокоментар има още какво да се желае.

Най-неприятното лично за мен беше, че този път не изпитвах неудобство заради случващото се на сцената, а заради самия текст на Уелбек. Начинът, по който той звучи от камерната сцена на Народния театър, го смалява и тривиализира. Бистрата безпощадност на неговия неутрален минималистичен стил, зад който зейват бездните на една сдържана трагика пред лицето на човешката крехкост и съкровеност, се е превърнала в семпла напъната скука, чието бунтарски нихилистично назоваване на нещата с истинските им имена днес откънтява като измъчена и износена политическа некоректност. Най-тъжният ефект от постановката на Шарков е, че показва, че "Елементарните частици" на Уелбек не стареят добре. Но може би не частиците са виновни. Може би проблемът в последна сметка е, че верността на оригинала се е превърнала в мокрия печат "Вярно с оригинала".

Фотограф : Александър Богдан Томпсън