Театър | Да видиш Джон Малкович

"В самотата на памуковите полета" е един добър спектакъл, който отиде при публика, която би могла да мине и без него

Народния театър    ©  Марис Морканс

Гостуването на спектакъла "В самотата на памуковите полета" на сцената на Народния театър е дългоочакваният акцент за столичния театрален сезон. То е събитие в няколко смисъла.

Изключителна рядкост у нас е възможността да се види на живо спектакъл от такава класа малко след неговата премиера - София се нареди като втората дестинация след Атина, от която тръгва световното турне на излязлата през май миналата година премиера в театър "Дайлес" (Рига, Латвия). Казвайки "класа", имам предвид съзвездието от имена на изключителни творци, свързани в спектакъла - драматургът Бернар-Мари Колтес (чиято слава е трагично белязана и от ранната му смърт през 1989 г. от СПИН, когато е на 41 години), режисьорът Тимофей Кулябин (който за по-малко от година от "дете чудо" се превърна в "ужасното дете" на съвременния руски театър, след като стана изгнаник, заради категоричното си осъждане на нахлуването на Русия в Украйна) и двамата актьори - звезди на театъра и киното - Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте, за които ми се струва излишно да слагам каквото и да е в скоби.

И друг път в България са идвали звезди на световното кино, но никога досега не е било възможно да бъдат гледани на живо в театър. Това произведе, за съжаление, и един неприятен ефект, шумно коментиран в медиите, заради баснословните цени на билетите (350 и 400 лв., докато в Атина билетите бяха по 55 - 75 евро).

Няма да превръщам това в център на статията, но не мога и да подмина "слона в стаята" - значимостта на това събитие би трябвало да е културна, но се измести в комерсиална.

Добрата новина е, че дори и на тези цени билетите за трите дати на представлението (16, 17 и 18 февруари) се разпродадоха, но продължавам да съм несигурен, че повечето от платежоспособната публика, озовала се в театъра, са знаели какво ги очаква. Затова ще започна с една препоръка. Беше ми направило силно впечатление как в едно свое интервю Тимофей Кулябин говореше за това как за съвременния театър е добре човек да отива подготвен. Това спестява някои ненужни фрустрации също както когато отиваш на съвременна изложба или пърформанс, е добре да прочетеш и написаното за концепцията на артиста. Така че, ако сте попаднали на спектакъла заради Джон Малкович, но не сте чували нищо за Бернар-Мари Колтес, нито за неговата пиеса (която и за театралните специалисти минава за необичайна и сложна), най-доброто, което можете да направите, е на влизане да си купите добре илюстрираната цветна програма към представлението (5 лв.), която да ви подготви или ориентира.

"В самотата на памуковите полета" (1985) е необикновена пиеса, която по необикновен начин спазва класическите правила за единство на време, място и действие. Всичко е единно, свързано, тук-и-сега, но същевременно неясно и неопределено. Събитието е наелектризиращата среща между Дилър и Клиент в сумрака на нощта. Сюжетът е преговорите за опасна и тъмна сделка, която двамата се опитват да сключат. До края на пиесата не се разбира какво точно търси Клиентът и какво точно предлага Дилърът, но то по някаква причина е забранено и залогът за получаването му е особено висок.

Атмосферата е напрегната и мистериозна, диалогът - интензивен и натрапчиво изпълнен с внушения, заплахи и намеци. На пръв поглед това може да изглежда странно, дори отблъскващо със своята непроницаемост, но в това се състои особената харизма на пиесата, вдъхновила множество сценични прочити. Нейният наситен философско-поетичен език е като магнитно поле, което хипнотизира окото на съзнанието и го насочва към онази тъмнина, в която най-трудно се проглежда. Пътят до най-съкровените желания е тъмен и опасен - откриването на това, което действително желаем, може да се окаже пагубен шок. Сред сгъстените като буреносни облаци думи проблясват откровения с поразяващата сила на светкавици. Ето една от тях: "Пред лицето на тайната следва да се отвориш, да се разкриеш изцяло, за да я накараш и тя на свой ред да свали всички покривала."

Един от възможните начини да се обясни необяснимото в пиесата е, ако се прибегне до биографията на Колтес и всичко се изтълкува през призмата на хомосексуалността като метафора на забраненото желание. В текста могат да се намерят достатъчно поводи за подобен прочит, но ми се струва, че дори за самия Колтес този прочит би бил твърде ограничаващ.

Вярвам, че умишлената неопределеност в текста е провокирана от интуиции на автора, които отиват по-навътре и по-надълбоко от либералните представи за "сексуална идентичност", а не от страх или задръжки. Диалогът гъмжи от реплики, заредени с агресивните намеци на сексуалния копнеж, но в него има и тяга, която дърпа в друга, обратна посока на копнеж по пълното освобождаване от желанието. Ето още една от "светкавиците" на Колтес в текста: "... човек първо умира, после търси смъртта си и накрая я среща, случайно, на опасния и несигурен път, който го води от една светлина към друга светлина...".

Майсторската постановка на Тимофей Кулябин, подкрепена както от перфектното присъствие на двамата изпълнители (истинската проверка за актьорско майсторство е театралната сцена - факт!), така и от впечатляващото сценографско решение на Олег Головко (дългогодишен сътрудник на режисьора), търси по-широкото, универсално звучене на текста. Тук не само че Дилър и Клиент са мъж и жена (а не двама мъже, както е в пиесата), но и ролите им флуидно преливат една в друга. Мизансценът е така добре премислен и изпипан, че промяната настъпва почти незабелязано - зрителят я осъзнава, след като се е случила. Огромна част от сцената е заета от филмов екран, по който плуват уголемените лица и тела на Малкович и Дапкунайте, улавяни от няколко камери в реално време от сцената. Най-зрелищният елемент в представлението е изтънчената и сложна игра на наслагващи се изображения. Клиентът и Дилърът са бълнуванията на едно и също възпалено въображение.

През юли Джон Малкович ще бъде отново в България, но във Варна в рамките на "Варненско лято" с нашумелия документален концерт-спектакъл заедно с оркестъра на Виенската академия "Дяволска комедия: признанията на един сериен убиец", написан по дневниците на действителния сериен убиец от Австрия Йохан (Джак) Унтервегер.

4 коментара
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
  • 1
    chris3bg avatar :-|
    chris3bg
    • + 4

    Преди около 30 години гледах тази пиеса с Андрей Баташов в главната роля, и тогава останах без думи - от пиесата и от Андрей Баташов. Много ми дападна това, че театъра трябва да се ходи "подготвен".

    Нередност?
  • 2
    scartissue avatar :-|
    scartissue
    • + 3

    Страхотна постановка. Това вероятно е най-добрата постановка, играна в Народния театър, от доста години насам. Все пак това беше и нов вид театър, визуален с акцент върху екрана и мимиките на лицата на актьорите. Дапкунайте е уникална актриса, но почти никой от журналистите не й обърна нужното внимание. Малкович набра страхотна инерция в хода на постановката и влезна в ролята също прекрасно. След постановката дори заави, че още му е топло. :)

    Цената от 400 лв си заслужаваше, защото огромна част от публиката не знаеха какво ще гледат и останаха с пръст в устата, защото не разбират и не са си направили труда да се подготвят поне малко. Постановката имаше леко прекалени и извратени моменти, например социалният асансьор или желанието за секс, но накрая всичко се разясни - клиентът и дилърът са едни и същи човек, диалогът е монолог, самотата износва. :)

    Нередност?
  • 3
    amnesia avatar :-|
    amnesia
    • - 1
    • + 4

    Същински социален експеримент за това долколко сме пораснали като общество в развитието си на тема култура/изкуство и за жалост, се провалихме. Сред публиката преобладаваха културно неграмотни хора, които просто са имали финансовата готовност да присъстват и с това ги видях като напълно изчерпани същества, които заемат физическо място на седалка с номер и етикет с цена. Едни снимаха известна за тях фолк певица без знанието ѝ, други се самоснимаха и говореха оживено как ще се тагнат – затова са дошли, трети миришеха на хранителна запръжка и разговаряха за манджи, фрикасета и тулумби. Съмнявам се, че повечето присъстващи разбраха постановката по същество и съдържание. Накрая когато се спомена името на Фандъкова, поникнаха множество освирквания - от една страна е проява на лош вкус да се политизира изкуството /самото ѝ присъствие там бе дълбоко излишно/, от друга - още по-гнусната проява да освикркваш докато актьорите са все още на сцаната... при някои дори се наблюдаваше смесване на двете реакции - пляскаха и свиреха едновременно. За финал...мога да кажа, че намирам изключителни сходства между последната сцена от спектакъла и нивото на бг публиката в този конктерен случай, в този конкретен момент и на тази конкретна постановка – „Продавача“ и „Купувача“ застанаха пред огледалото и ние видяхме себе си. И ми стана едно такова "японско", харакири ми стана някак и не знам как излязохме оттам живи ;), защото постановката иначе си беше to die for.

    Нередност?
  • 4
    kbv16769881271164179 avatar :-|
    Evgueniy Djurov

    Благодаря за анализа.
    Рискът да се представи спектакъл, изискващ активен размисъл от зрителя, е събитие. Зрителят очаква отговори. Готов е да приеме “очакването на Годо” само ако Годо е извън него. А Колтес/Кулябин поставят “Годо” в самия зрител.
    И започват търсения на опора в биографията на автора. Но… Ядец!, тук партньорът е жена!
    А всъщност през цялото време са поставени под въпрос обичайните взаимоотношения, концентрирани в търсенето и предлагането.
    А какво би станало ако Предлагащият чака Търсещия да започне наддаването?
    Сложно! Колкото е сложно за всеки решил да преразгледа руслото на собствения си живот. А това е лично, прави се в самота. И в тишина, на “памуковите полета”.

    Нередност?
Нов коментар