Колко е важно да (не) знаеш

Преди работата й да бъде показвана на места като Tate Britain и Pompidou, съвременната художничка Марияна Василева извървява дълъг път.

Той започва от предбалканското село Добротица, където е родена през есента на 1964 г. "Майка ми винаги е разказвала, че съм се опитвала да летя. Хвърляла съм се от високо към нея без страх дали ще бъде уловена", разказва Василева, която живее и работи в Германия от вече три десетилетия и на фона на международните си успехи е слабо позната в България. В Добротица токът и течащата вода са рядкост, новините идват не с вестник - медията е мъж, който бие на барабан и ги разказва. Марияна помни как първият цветен телевизор идва в селото и това прави съседа, който го притежава, най-желания домакин. Тези детайли в детството маркират отношението й към технологията и как тя се свързва с примитивното в нас. Впоследствие учи във Велико Търново, а по време на часовете е често разсеяна, някъде в мислите и идеите си за различно бъдеще. "Често изневиделица усещах тебешира върху главата си."

В семейството й има както хора, които симпатизират на тогавашния режим, така и такива, които са против него. Между тези крайности тя вижда изкуството като възможност за независима себеизява, неутрална територия. "Както казваше дядо ми, който беше поп - аз знам, че нищо не знам, а ти, момиче, и това не знаеш."

Преходните и адаптивните състояния, през които преминава в годините между селото и града, се повтарят при установяването в Германия. "Нямах особено желание да ходя в чужбина, но тогавашните разбирания, че трябва да имитираш нечий стил, за да влезеш и да останеш в Националната художествена академия, ме отблъснаха." Заминава за Лайпциг през 1990 г., две години по-късно отива в Берлин, за известно време се занимава със сценография. "Общото между всички тези места е манталитетът, че всеки е зависим от другия."