Моля, не ни безпокойте

Премиерът е пътувал цифром и словом на три посещения извън Брюксел и това са Азербайджан, Румъния и Китай (на международен инвестиционен форум), а на гости тук са идвали освен Понта единствено македонският премиер Никола Груевски. За сравнение, предшественикът му Борисов за това време вече беше обиколил Италия, Франция, Германия и Великобритания и беше приел на работно посещение президента на ЕС Херман ван Ромпой.

Външният министър Кристиан Вигенин е обиколил повече страни в ЕС от премиера си, но е наблегнал на Унгария (2 пъти), Литва (2 пъти) и Румъния (2 пъти). Тази седмица той се срещна с британския си колега Уилям Хейг в Лондон, но преди това единствената визита в по-голяма западноевропейска държава беше във Франция. Това е скромно постижение, сравнено с предшествениците му Ивайло Калфин и Николай Младенов, които още в първите си месеци на поста бяха обиколили основните европейски столици, за да оповестят присъствието си на европейската политическа сцена. Вигенин също така е имал доста скромен набор от гости - за 8 месеца на власт тук са идвали външните министри на Грузия, Косово и палестинските територии и зам. външен министър на Иран (виж инфографиката).

На подобни сравнения винаги трябва да се гледа с едно наум: дипломацията не е статистика и различните политически ситуации налагат различни решения. Но тенденцията е ясна. 

Не ни интересува, не ни закачайте

Тази тишина, която настана във външната ни политика, е следствие от няколко фактора. Първият е свързан непосредствено с кабинета "Орешарски". Разбираемо, на правителство, което започна мандата си с масови протести и първите няколко месеца дори не успя да се сформира напълно, последната грижа са отношенията с външни фактори. Трябваха месеци дори да бъдат заявени някакви приоритети във външната политика и дори тогава те не звучаха като плод на обмислена стратегия, а като нахвърляна чернова от нещата, с които Вигенин се занимаваше, когато беше евродепутат - "Източно партньорство" и Балкани. Достатъчно е да се отбележи, че най-посещаваното място извън Брюксел изглежда Пекин, където бяха последователно премиер, шеф на парламент и президент, но това не е донесло нищо съществено като полза.

Премиерът Пламен Орешарски пък всеки път изглежда като човек, който по-скоро насила е бил закаран зад граница, отколкото като държавник, изпълняващ конкретни задачи във всяко посещение. В интервю пред ТВ7 тази седмица самият Орешарски каза: "Ако ме поканят, ще отида, разбира се, но не виждам нещо спешно, което трябва да реша... Ако много държите, ще направя усилия да посетя някоя страна, за да се снимам със съответния премиер." Иронията настрана, запознати с пътуванията му наистина твърдят, че той по-скоро не харесва тази част от работата си. Или пък, което е още по-странно, наистина не смята, че има кой знае какво за вършене извън България. На този фон изглежда още по-озадачаващо решението му да отиде другия месец в Сочи за откриването на олимпиадата, което ще бъде бойкотирано от ред европейски политици. На въпрос на "Дневник" защо премиерът отговори: "Не сме толкова влиятелна страна, знаете за какво става въпрос."

Цялото поведение на правителството изглежда като желание по-скоро да се изолира, отколкото да се отвори. Както един дипломат, пожелал анонимност, обобщава: "Това правителство няма външнополитически приоритети - дори в стратегията си. Дали защото искат да бъдат оставени на мира да си правят каквото си искат, или защото просто не се интересуват, не знам."

Прибавете към това и скандалите с френския и германския посланик в началото на мандата, отказа от орден за отиващия си представител на Франция, необяснимите назначения отново на ръководни постове на кадрите на ДС и няколкото задочни спора с Европейската комисия заради странни изказвания на министри и ще ви стане ясно защо отвън погледът към София е бил изпълнен с недоумение, а желанието е било по-скоро да се пази дистанция, докато водата не престане да изглежда толкова мътна.

Дългата агония на едно членство

Има, разбира се, и втори фактор, който обяснява това затихване на интереса към нас. Той се простира отвъд краткия период на управление на сегашната коалиция. Всъщност простира се и извън предишното правителство и стига чак до тройната коалиция, с която започна нашето пътешествие в ЕС. Този фактор е умората и разочарованието, което настана в старите членки на съюза след приемането ни, когато България последователно показа, че трудно и бавно се реформира и надали ще постигне дори средни европейски стандарти в близко бъдеще.

"За мен няма съмнение, че България е в необявена санитарна изолация в ЕС", казва политологът Владимир Шопов, създател на BlogEurope.eu и Sophia Analytica Ltd. "От нас никой не очаква нищо, освен да не създаваме нови големи проблеми. Не участваме в съществените дебати, не можем да свършим никаква значима работа в западните Балкани или в Черноморския регион, нямаме никакви важни инициативи на европейско ниво, не можем да сме модел за никой кандидат-член, не можем да се справим с корупция и организирана престъпност." С други думи, ние сме като неудобния роднина, който все се опитват да скрият - говорят си с нас, когато сме в Брюксел, но се стараят да нямат много контакти извън това. Единствените по-забележими усилия на България в последните години бяха инициативите й покрай Арабската пролет, но те предвидимо угаснаха почти веднага след като Николай Младенов напусна поста, и отново доказаха липсата на предвидимост и последователност във външната политика.

Ако се погледнат нещата от тази гледна точка, времето от юни 2013 г. насам е просто най-ниската точка на една линия, която е започнала да слиза още през 2007 г. Тя не падала така драстично по времето на ГЕРБ, когато се полагаха значими усилия в изграждането на някакъв имидж, но и не се е качвала забележимо. "Тази нарастваща изолация е тенденция от тройната коалиция насам, като просто след юни беше стигнат пикът", коментира дипломат, запознат отблизо с отношенията с европейските държави. 

"Става дума за логична кулминация на тенденции при едно особено безлично и вече опасно управление. Управление, което се опитва да обезсмисли членството, да засили де факто безтегловността на страната дори и вътре в съюза", смята Шопов. Според него мълчанието, излъчвано от София, я е направило още по-голяма черна дупка дори от времето на ГЕРБ, когато командата беше "Равнис по Меркел". "В крайна сметка", заключава политологът, "зад образите на самотно цъкащия есемеси Борисов и объркания поглед на Орешарски прозира една и съща европейска безтегловност на страна, която вече не помни за какво точно беше цялото усилие".