Пет идеи за новия министър на образованието
Мотивираните учители, обективните критерии за оценка и фокусът върху уменията на учениците са ключови фактори за промяната
Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
"Дължим на учениците си да ги направим мислещи и реализирани хора и отговорни граждани, за да можем всички да живеем по-добре." Мнението на учителя от СОУ "Любен Каравелов", Копривщица, Ивелина Пашова ясно илюстрира целта, която би трябвало да води политиките в образованието. А според изследване за икономическите ползи от образованието, ако реформата се случи в тази посока, т.е. ако се затвори пропастта в постиженията и се наблегне на уменията, това би добавило 1% към БВП на страната на година. "Какво по-хубаво за икономическия растеж от това", пита Ивелина Пашова.
За да се стигне дотам обаче, има много път, по който нито едно правителство през последните години не е направило реална заявка, че иска и може да тръгне. Промените в сектора се правят на парче, вторачени в дребни детайли и далеч от голямата картина. Смяната на образователния министър тази седмица - макар и несвързана с проблемите на образованието, е нов шанс да се тръгне смело по този път. Ето няколко идеи за спирки по него.
1. Инвестиции в мотивирани учители
Колкото и прогресивна реформа да заложат политиците, учителите са тези, които ще трябва да я реализират. Както във всяка гилдия, и сред преподавателите има няколко групи - активните и търсещи новото, застиналите в удобния навик и тези по средата, на които им трябва просто побутване. Това побутване могат да бъдат различни стимули (съвсем не само финансови), но най-вече навременна и ефективна подкрепа. Тя започва със самата квалификация на учителите, която трябва да развие у тях способности да обучават учениците на новите изисквания от образованието - а те са не просто знания, но и умения за справяне в живота, за общуване, за това да си активен гражданин. Продължава и по време на работата на учителите в училище - както с допълнителни обучения, така и през свободата да избират методи на преподаване, адекватни методически насоки и съдействие при трудни казуси с ученици или родители.
Заместник-деканът на педагогическия факултет на Пловдивския университет проф. Галин Цоков обръща внимание на факта, че за подготовката на един учител се инвестират два пъти по-малко средства отколкото е стандартът за издръжка на един ученик. От тези пари трябва да се отдели за практиката на бъдещите учители, която е изключителна недостатъчна. "Учителите влизат в системата с много малко практика - едва 9-11% от обучението им е практическо, което води до шок и несправяне в момента, в който - сами! - трябва да се справят с реалността", коментира Нели Колева, ръководител подготовка и подкрепа на учителите в "Заедно в час". И допълва, че училищата имат пари за продължаваща квалификация, но те се разходват безотговорно и нецелесъобразно, защото няма процес, по който да се установяват конкретните нужди и да се работи целенасочено за тях.
"Система, която не се възпроизвежда, е обречена на гибел", предупреждава д-р Георги Тренчев, директор на начално училище "Яне Сандански" в Разлог, и напомня, че в образователната система на България не постъпват млади учители. Според него престижът на професията трябва да бъде повишен и да се обърне особено внимание на преподавателите в малките и отдалечените населени места.
Важна е и подготовката на директорите, които имат ключова роля като лидери на училищата. В момента например не се изисква от тях да имат специална квалификация за управление на образованието, а най-малкото с въвеждането на делегираните бюджети тези качества са от огромно значение.
2. Можене вместо знаене
Ако научихме нещо от изкуствения скандал с учебните програми, който доведе до оставката на предишния министър Тодор Танев, то е, че мнозинството от хората разбират образованието като зубрене на някакви задължителни неща, а не като мислене и решаване на проблеми. Въпроси като какво отпада от програмата, колко български автори ще се учат по литература и какви термини да се използват по история се оказаха по-важни от смисъла на прекараното в училище време въобще. А както казва учителката Ивелина Пашова, "учебното съдържание е съвсем малка част от световното познание и дали ще учим точно тази или друга част не води до по-добри умения на учениците или до по-добра реализация".
"Дебатът в образованието не трябва да е кой да влезе и кой да излезе от канона - просто не трябва да има канон", смята родителят Тодор Ялъмов. Той е категоричен, че секторът в момента е свръхрегулиран до степен, че е определено как, да речем, "в петия час от втори срок по изобразително изкуство се рисува динозавър". А в държавите с добри образователни системи важните стандарти са не за съдържание, а за процесите и за качеството. "Трябва да се откажем да организираме училището като казарма или класически оркестър, а да прилича повече на джазов оркестър или седянка", добавя Ялъмов. И дава пример - да можеш да учиш математика и физика на двора, икономически умения – в час по литература, а литература - по математика, да разбереш за ново откритие в науката още днес, а не след като е написан, напечатан и одобрен новият учебник. А това не е никак трудно в съвременния свят, в който средствата за учене са навсякъде. "Свърхрегулацията и суперлуксозната полиграфия помага на издателите да правят пари, но не и на учениците и учителите да постигат резултати. Но са удобно алиби за несвършената работа", коментира Тодор Ялъмов.
А дори и да имаме за цел "ученикът да се научи", въпросното научаване също става много по-лесно през дискусии, провокиране на мислене и самостоятелност отколкото през запаметяване и възпроизвеждане.
3. Оценка според истинските резултати
"Не можем да говорим, че променяме преподаването, ако не променим оценяването", категоричен е председателят на управителния съвет на "Център за образователни инициативи" Цветан Цветански. Според него то трябва да е гъвкаво и да взима предвид както знания и умения, така и прогреса на ученика. Защото, казва Цветански, "скокът от нула до 50 процента, макар там все още да си в зоната на негативното оценяване, е по-голям от скока от 3 до 6".
"Ако целият свят се съгласява, че не е важно да знаеш факти, а да можеш да мислиш и да се оправяш в заобикалящия те свят, тогава защо нашето образование не мери важните неща", пита Наталия Митева, програмен директор "Образование и библиотеки" на фондация "Америка за България". Според нея отговорът е, че всъщност не сме си поставили реално за цел да научим децата на важните неща. Тя дава пример с Полша, където част от образователната реформа е промяната в меренето на изхода - външните оценявания се ориентират към функционални умения, когнитивни и социални компетентности и т. ар умения на XXI век. "По този начин ще насочим цялата система към постигане на тези резултати", смята Митева. Условие за въвеждането на това оценяване са адекватните учебни програми, които да позволят на учителя да има време и инструментариум за постигане на тези нови образователни цели.
Неадекватното оценяване минава през цялата система, включително и през работата на директорите. От тях се изисква просто документална изрядност, но не и истинска визия за развитие на училището, път как да се постигне и периодичен анализ докъде са стигнали. В същото време добрите образователни системи отдавна са намерили обективните критерии за качество и няма нужда България да открива топлата вода. Сред тях са например това доколко завършващите се реализират на пазара на труда, колко продължават образованието си и в какви области, колко от учениците са функционално грамотни.
Когато е ясно какво търсим, ще бъде и много по-лесно да се оцени и работата на учителите и да се мотивират тези, които постигат целите за учениците си. Нели Колева предупреждава, че оценката на работата на учителя не трябва да бъде възприемана като санкция, а като механизъм - с него преподавателите могат да обсъдят помежду си нуждите, да видят кое се случва добре и къде има нужда от подобрение, а след това да набележат конкретни стъпки.
4. И финансиране за конкретни цели
Търсеният ефект трябва да е и базата за инвестициите в публичното образование, смята изпълнителният директор на "Заедно в час" Евгения Пеева. "Дали ще е в технологии, дали ще е в обучения, дали ще е в инфраструктура - тези решения трябва да се взимат на база на регулярен анализ на резултатите, които постигат учениците, на реализацията им на пазара на труда и на причините защо са в ситуацията, в която са", категорична е тя.
Според Ивелина Пашова съществен процент от финансирането на училищата трябва да е на база добавена стойност на съответното училище, т.е. какъв напредък постигат учениците за годините, които учат там. "Изключително важно е тези резултати на ниво училище да са публични и родителите да могат да взимат информирано решение къде да запишат децата си", смята преподавателката. Финансовият и оперативен директор на "Заедно в час" Мирослав Стойчев допълва, че е добра идея училищата да могат да покажат какъв напредък са постигнали през годината и да се награждават тези с доказана най-голяма добавена стойност, а най-интересните примери да се описват и споделят за вдъхновение на други училища.
Всички директори на училища, с които "Капитал" разговаря, са и на мнение, че системата на делегираните бюджети трябва да се доусъвършенства. "Сега в училище няма значение какви са резултатите, важно е да имаш повече на брой ученици", казва д-р Георги Тренчев, директор на Начално училище "Яне Сандански" в Разлог. Към финансирането трябва да се подходи по-смело, допълва колегата му от Математическа гимназия "Д-р Петър Берон" във Варна Павлин Петков - например да се помисли за смесена форма, в която държавата да отделя задължителния базов стандарт, а училищата да могат да набират останалото от допълнителни източници.
5. Победа над бумащината
Над 40 - толкова е броят на институциите, които според различни разпоредби трябва да проверяват училищата. И то не за това колко качествена работа вършат, а най-вече колко изрядно са попълнили купища хартиени формуляри. Учителите и директорите ежедневно са потънали в документация, която няма нищо общо с основната им образователна и социална функция, но губи голяма част от времето им, което може да бъде прекарано с учениците или пък в подготовка на по-разчупени уроци. "Чиновничеството е сложило похлупак над училището и това води до обезличаване, обезсърчаване и на моменти до невъзможност да се изпълнят очакванията", е тежкият извод на директора на Четвърто основно училище "Димитър Петров" в Сливен Силвия Аврамова. На този фон, добавя тя, някои от нормативните актове, които училищата трябва да изпълняват, си противоречат. Министерството на образованието например разрешава определена форма на извънкласни дейности между първа и втора смяна, но наредба на здравното ведомство налага ограничения. "Понякога се чудим кой документ е по-меродавен", споделя Силвия Аврамова и препоръчва на министерствата да си сътрудничат помежду си.
Колегата й д-р Георги Тренчев потвърждава, че свръхцентрализацията на управлението на училищното образование, подплатена с голям обем законови инструкции, дава дефекти. Според него системата трябва да се движи към адекватна и добре подготвена децентрализация, която взима предвид демографските прогнози и в сътрудничество с местните власти и общности.
Показателно е също, че броят на служителите на образователното министерство се е увеличавал стабилно през годините. Според устройствения правилник на ведомството за 2004 г. например общият брой на персонала е 357 щата, а през 2014 г. вече е 460, като в двете основни дирекции за училищно образование работят 56 души. За сравнение, във Финландия с въпросите на задължителното основно образование (което е до 9 клас вкл.) във финландското Министерство на образованието и културата се занимават точно 16 души. Между другото, докато България не може да се раздели с "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово" от часовете по литература, Финландия експериментира с намаляване на часовете по конкретни предмети за сметка на преподаване на междупредметни връзки и важни феномени, като климатичните промени например. Откривате ли разликите?
12 коментара
бих добавил и затягане на дисциплината на самите ученици...
Трябва да се започне от идея 5. Не може да се реализира нито една от останалите, когато при проверка експертът казва "Урокът беше добър" и след това се започва едно двучасово сравнение дали разпределението е написано по образец, след това се търси отговарят ли точно темите в разпределението на тези в тетрадките. И ако си предвидил 4 часа, а си реализирал 3, защо причините не са изрично описани. За каква творческа свобода и квалификация на учителя да говорим?Искам и да попитам кой контролира програмата за квалификации. Всичко вече е толкова смешно. Обучаващите обикновено са неподготвени за аудиторията. Четат се доклади, които най-често дори нямат връзка с темата или представят отдавна вече известни факти. Квалификационните курсове се превърнаха в безцелно набиране на средства. От първата година като учител се квалифицирам . В последните десетина години курсовете ми носят само разочарование. А какво се случва с всички точки, които съм набрала до момента от всякакви квалификационни форми? Експертите ще станат ли учители-методисти? И защо да не изнасят по един открит урок годишно?
Първата идея , от която трябва да се започне, е премахването на 12 тия клас !
Не мисля че проблемите с образованието опира само до мотивацията на учителите. То е тотално сгрешено особено средното образование. Трябва задължително един гимназист да завършва с някаква професия и след това, ако има акъл и желание да продължи образованието си. Така както е в момента повечето деца се стремят към университетите, защото нямат друг шанс за да си намерят читава работа. Това, разбира се е свързано и с развитие на индустриалния сектор. Няма как да вървят реформите в образованието, ако всичко останало е пълен провал. Така ще се произвеждат специалисти за чужбина, а тук всичко ще се разпада.
"Това побутване могат да бъдат различни стимули (съвсем не само финансови), но най-вече навременна и ефективна подкрепа. "
И преди всичко не финансова подкрепа! Усмивка пред строя! Снимка пред Знамето! Похвала по радиоточката!
Тия комунисти много ги разбират тия неща!
Ако не дадат по-широки правомощия на учителите за наказания при неспазване на дисциплината в час, всички мерки до тук ще са без никакъв ефект.
Дъщеря ми споделя, че учителка е напуснала час, защото не може да ги "озапти". Училището е държавно, в топ 15 на ОУ в София.
Институционализиране на участието на бизнеса в изготвянето на учебните програми, нещо като поставянето им на обществено обсъждане от браншовите бизнес организации, също би било от полза.
БРАВО на Капитал!!!
Най-после да прочета една статия по темата реформи в образованието, с която да съм напълно съгласен. Бих добавил само, че задължителен индивидуалният подход към ученика.
Аз бих започнал с идея № 3.
Информацията в света се увеличава лавинообразно. Учителите трябва да учат децата как да я намират, отсяват и използват рационално за постигане на някакво знание или можене. Учителят не трябва да оценява ученика, а да работи заедно с него за подобряване на знанията и уменията му. Прогресът на ученика трябва да е оценка за дейността на учителя.
първа идея...ОСТАВКА.
Ще коментирам само второто предложение, да се преподава можене вместо знание. Което така, както е написано като подзаглавие, е просто глупаво. Защото истина е, че знание без можене ни пет пари не струва, но също толкова вярно е, че бе знание няма как да има можене. Ако не говорим за елеменарно можене, което го може всеки и без училище.Много бих искал да видя как авторът, примерно казано, ще може да реши по алгебра една система от двайсет уравнения с двайсет неизвестни, ако не знае как се решават задачи от подобен вид. Или как ще може да направи един сравнително сложен системен анализ на някаква система, ако не познава законите и предпоставките за правилното мислене.
Така че в училище трябва да се дават знания, но трябва да се дават (възпитават) и умения как да се използват тези знания. Иначе ние ще създадем бъдещи впрегатни говеда, които имат умение да правят това, за което са ги привикнали, но няма да могат да правят нищо друго и не биха могли да проявят никаква инициативност за нищо. Тоест, ще възпитаме не граждани, а стадо говеда, които не мислят за нищо друго, освен за работата и за яденето. Или ще обучим празни многознайковци, които могат да плямпат така, както плямпат нашите политици, но няма да могат да направят нищо полезно, така че си умрат от град, ако няма кой да ги храни. Така че ако искаме да имаме граждани, които са ефективни не замо в плямпането, но и в професията, училището трябва да дава не само знания, но и умения. Не само умения, но и знания.
Едни от знанията, които правят от хората не само профессионналисти, но и граждани, е историята, която в момента е най-одумваната у нас. Спори се за две неща: Дали България е била под робство, дали е била под владичество, дали е имало само някакво присъствия на друга народност или просто е имало съжителство. И ако все пак сме били под робство, какво е било то: турско или османско.
И двата въпроса имат лесен отговор, ако зад тях не се крият прекалено големи държавни и наддържавни политически, а и икономически интереси. Поради което на практика се спори не по това, какви са били историческите факти, а за това, как те така да бъдат манипулирани, че една или друга държава да има политическа и/или икономическа изгода от това. При което хората от петата колона естествено се опитват да ни наложат това, което е неизгодно на нас, но е изгодно за техните донори и спонсори.
И наистина, имало ли е робство? Ами да, имало е. Само че това робство не е било икономическо и/или битово, а политическо. Защото в империята, независимо дали тя е била турска или османска, различните народности с различна религиозна принадлежност не са имали еднакви граждански и политически права. Те са били РАЯ. Тоест, хора от втора категория, и дори не хора, а стадо добитък. Е, имало е и съжителство, но то е било, така да се каже, такова съжителство, каквото е имало на времето между селянина и неговия добитък. Съжителство между господстващата народнос/религия и стадото (РАЯТА).
Турско или османско е било това робство? Ами дайте да попитаме хората от онова време, не само българите, но и хората от върховете на европейската политика, дали държавата, която ни държи под робство е била Османскаата или е бела турската държава. За целта е достатъчно да вземем един международен договор, страна в който е и Турция. Защото в международните договори имената на държавите са такива, каквито официално са и държавите.
Отворим ли обаче Санстефанския договор или Берлинския трактат, ще видим, че в тях няма нито Османия, нито Османска държава, нито Османска империя. Има ТУРЦИЯ. Само в началото на Санстефанския договор е казано нещо за ИМПЕРАТОРА НА ОТОМАНИТЕ (но не и на османите). Така поне е записано в превода на тези договори, публикувани през 2000 година в ТЕКСТОВЕ И ДОКУМЕНТИ ПО ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ. Така че за европейските политици от всички нива и държави и на самата Турция държавата, от която се освобожздаваме от политическо робство, е Турция. А не Османската империя.
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.